Обичам те... чувствам, че и ти обичаш мен. Но защо, защо, кажи, го показваш по такъв начин. Измъчваш ме... дразниш ме, обичаш да виждаш как страдам. Обичаш да виждаш как плача... Обичаш да плача, нали!? Кара те да се чувстваш жив?!
Обичаш ме, нали?! Защо тогава си толкова жесток с мен. Защо, когато те прегръщам, си така студен, а на целувките ми отвръщаш с този поглед, който сякаш нищо не казва. Сякаш не ме виждаш, сякаш дори не искаш да ме познаваш. Обичаш ме, но когато поискам да сме заедно, бягаш надалеч, оставяш ме сама всяка нощ и никога не даваш обяснение. Понякога, когато знаеш, че съм изгубила всякаква надежда, се обаждаш... тогава няма по-мил човек на света. Говориш хубави неща, обещаваш да сме заедно до края на света, казваш, че следващия ден ще ме направиш най-щастливата жена... а после, после отново и отново не звъниш. И аз чакам... страдам си самичка вкъщи. Обаждам ти се, а ти затваряш телефона. И когато най-после отново започна да се примирявам, се обаждаш отново. И когат ...