Обир на заем
Джош не обичаше да работи. Сам по себе си този факт щеше да остане незабелязан от историята, ако не беше срещнал Саймън. Двамата бяха израснали на „Роутланд авеню“ в квартал „Алертън“ в Ливърпул, в който все още витаеше духът на Джон Ленън, който също като тях беше роден тук. Колкото и странно да звучи, те никога не се бяха срещали, докато една вечер не се озоваха на една маса в кръчмата „Черният лебед“.
Докато гледаха по телевизията местното футболно дерби, двамата установиха, че различията между тях се свеждат единствено до това кой какъв пай обича. И двамата бяха фенове на Евертън и се надяваха да ги видят шампиони, така както техните бащи са имали това щастие. За своите двадесет и две години имаха три месеца трудов стаж, което им беше достатъчно, за да разберат, че с работа няма да забогатеят, а те искаха да са богати.
Така, с размътени от бирата глави и разстроени след поредната загуба от Ливърпул, съвсем естествено някак си от дума на дума решиха да оберат банка. Според Джош това било детска работа. Саймън го подкрепи авторитетно, като завъртя глава в знак на съгласие. Излязоха навън, за да запалят по цигара и да обсъдят плана. Ливърпулският вятър проясни главите им, но не и съзнанието. Според Джош им трябваха два детски пистолета и маски, за да ограбят успешно клона на Нат уест, който се намираше в близост до тяхната улица. Саймън добави, че най-подходящият ден според него е петък, когато всички са разсеяни и мързеливи, в очакване на уикенда. Джош се съгласи и вметна, че е хубаво да имат и кола, защото щеше да бъде съмнително да бягат по улицата с чували, пълни с пари. Бяха като перфектно смазана машина. Върнаха се в кръчмата. Допиха си бирата и си тръгнаха с приповдигнато настроение.
Петък дойде с дъжд и вятър. Никаква изненада. Обичайното време за Ливърпул. Предишната вечер Джош беше прекарал пред компютъра, за да гледа клипове със съвети как се краде кола. В малката им престъпна организация със Саймън си бяха разпределили ролите. Джош отговаряше за колата, а приятелят му трябваше да набави пистолетите и маските.
Въоръжен с познанията от интернет, той избра най-лесния начин да ги осъществи – колата на съседа. Знаеше, че Пат държи старото си петнадесетгодишно „Рено“ отключено, тъй като смяташе, че още не се е родил глупак на земята, който да го открадне. Отвори вратата, седна и затърси под таблото жичките. Когато ги намери, установи, че е забравил да си вземе клещи. Бръкна в жабката, за да провери дали Пат не е оставил там някакви инструменти. Намери пътна карта на Англия и ключовете от колата. Въздъхна облекчено и подкара към дома на Саймън. Бавно, сякаш возеше баба си на задната седалка.
Приятелят му го чакаше нетърпеливо на улицата. Скочи в колата. Изхвърли мократа си цигара и запали нова. Може би беше нервен повече от необходимото. Джош го тупна насърчително по рамото и каза:
– Успокой се, мой човек. Всичко ще мине като по ноти.
Саймън поклати глава и продължи да гледа през предното стъкло с изцъклен поглед. За миг Джош се притесни за приятеля си, но когато стигнаха, Саймън излезе пръв и се запъти с уверена крачка към банката, все едно бе правил това много пъти.
Когато двамата маскирани мъже нахлуха в банката, Франк – директорът на клона – тъкмо беше излязъл от кабинета си, за да си вземе първата чаша кафе за деня. Той веднага насочи вниманието си към натрапниците. Работеше тук от първия си работен ден и до пенсия му оставаше една година. Животът му бе уравновесен като отчет за приходи и разходи, в който сборът винаги беше нула. Банката му никога не беше обирана. Не смяташе да позволи това да се случи и сега. Погледна двамата и каза:
– Господа, имам по-добра оферта за вас. Съгласен съм банката да ви отпусне заем в размер на петдесет хиляди лири на всеки, при лихва от десет процента. Ще оформим документите. Ще ги подпишете и ще забравим за незаконното ви проникване тук. Мисля, че е по-добре да излезете от банката с пари, които законно сте заели, а не отнели. Така никой няма да ви преследва, освен съдия-изпълнител, ако не си платите вноските по кредитите. Звучи ли ви разумно?
Джош и Саймън се спогледаха. Трябваха им пет секунди, за да кимнат одобрително с глави.
– Елате след час да подпишете документите. И парите ще бъдат ваши. – каза им Франк.
Двамата отново кимнаха с глави и щастливи излязоха от банката. Когато се върнаха, вътре ги посрещнаха няколко полицаи, които успяха бързо да им закопчаят белезниците.
Пред телевизията местният полицейски началник коментира случая с усмивка, като каза:
– Мисля, че направихме услуга на момчетата. Предпазихме ги от подписването на неизгоден за тях договор.
© Светослав Григоров Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Конкурсът отдавна е приключил, но прочетох с огромно удоволствие.
-
Благодаря ти Дочка. Успех и на теб!
-
Хумор с английски темперамент. Успех, Грег!
-
Благодаря за коментара Розали. Усмихнат ден ти желая. 🙂
-
Благодаря на всички,които прочетоха и коментираха. За вярващите в здравия разум на англичаните ще кажа, че го има, но е в миналото.
Дон на сто процента съм съгласен с теб.🙂🙂🙂 -
Момчетата са симпатяги, ама големи неудачници! Типични Евертънци, цялата им работа на тях е такава - мека, карамелена. В града на Джон Ленън и сър Пол има само два отбора - "Ливърпул" и резервите на "Ливърпул"
Поздрави, Грег, и успех! -
Много добър разказ!
Поздрави, Грег ! -
Светльо кво направи ве брат,ти уби всичко анлиизко квот ма влечеше на там,знаех ,че са тъпа маса ма чак толкуз.Такива са наистина.Ай по един шот,нищо че предпочитам мастика.Поздрав.
-
Има ли такива балами?
Не и в Ливърпул. 😉
Убивайте, бе хора.
Много миролюбиво пишете...😊 -
Още от клонингите на Сашето и Ванката. Весело и цветно разказваш, Грег. Беше удоволствие да прочета.
-
Пишман обирджии
-
Много ми хареса С Краси - основната изненада е реакцията на директора, но пък... англичанин е. Английска им работа
-
Изненадата за мен е хладнокръвието на директора "уравновесен като отчет за приходи и разходи"
-
Мисля, че англичаните не са чак толкова тъпи...
Съвсем очакван финал!😂
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
