10.ТРИНАДЕСЕТТЕ ВЪЗГЛАВНИЦИ: ОБЛАКЪТ, КЛАДЕНЕЦЪТ И МАЛКАТА СЕСТРА

 Поредната находка на Роси в поредната възглавница беше едно старо ветрило, малко счупено от едната страна с някакъв монограм на него. Виждаха се нещо като преплетени две букви „М“, а около тях красиво нарисувани и оцветени цветя.

 Разбира се, баба й беше извикана на пожар, за да обясни всичко за находката и , естествено, непременно да разкаже приказка.

-И  него ли намерихте? Аз май го смятах за изгубено това ветрило...Някога дамите задължително носели ветрила когато отивали да обядват или вечерят с принцове или крале, а  също така , на баловете, където много се разгорещявали от танците.

- Това ветрило твое ли е, бабо? А ти ходила ли си на вечеря с принц или крал? А на бал в двореца?

- Чакайте, чакайте! Сега ще ви обясня, това ветрило наистина е мое, купих го от един търговец пред двореца Версай. Той ме увери, че принадлежало на пра-правнучката на мадам дьо Ментнон, ето, тук има две „М“, а това не означава нищо друго , освен „Мадам дьо Ментнон“!

- Но то е счупено!- Виктор изглеждаше доста разочарован.

- Е, нали знаете как лашкат куфарите по летищата, хич и не мислят, че вътре може да има чаши от Париж или бутилка италианско вино...Сигурно са го счупили още когато са товарили самолета...

- Ами приказката, тя за какво е?

 Баба им замълча тайнствено.

-Приказката...Тя започва от един облак...Продължава с кладенец...И с още много неща!

  В едно кралство живееше могъщ и  справедлив крал, женен за добра и много мъдра кралица. Страната процъфтяваше и поданиците обичаха управниците си и се стараеха да изпълняват всичките си задължения на граждани достойно и точно.

  Но самото кралско семейство имаше голяма мъка. Единственият им син, принц Бруно, беше добро и ученолюбиво момче, силно и пъргаво в игрите, винаги готово да помогне на човек в нужда. Щеше да е идеалният крал един ден , ако не беше външността му...

  Не можеше да се каже, че принцът беше грозен, напротив! Щеше да е дори много красив, ако беше син на краля на змейовете, но  той се беше родил в двореца на крал Калаф. Цялото му лице, ръцете и шията, бяха покрити от твърди, блестящи зелено- сини люспи, между пръстите на ръцете и краката му имаше груба ципа, а след него се влачеше и дълга опашка, също така люспеста и блестяща. Друга подробност беше, че без да го учи някой, принцът можеше да лети още от много малък. Все още не беше пробвал да бълва огън, но това беше само защото не искаше да предизвиква пожари.

  Както казах, принцът беше един много приличен и дори красив млад змей. Но кралят и кралицата искаха да имат син в човешки облик и затова събраха лечители от цял свят с молба да намерят лек за младежа. Няма да ви описвам какви светила дойдоха, един от друг по- учени и по- самоуверени. Всеки смяташе, че само той знае как да излекува Бруно.

  Един го мажеше с отвратителен на вид и гадно миришещ крем, от който люспите само станаха още по- лъскави и красиви, но нито една не се отлепи или дори изтъня.

  Друг предложи да ги изгорят  с магически огън от вулкана в планината. Засипаха клетия принц  с лава, но ефект нямаше никакъв! Само дето той разбра, че огънят не може да го убие!

  Трети реши да изпили люспите със шкурка, но от това те само придобиха огледален блясък и пак дори не изтъняха!

  Най- накрая се появи един непознат монах от манастира зад Тъмното море. Никой не беше чувал за него, тъй като никого  не беше излекувал досега.

-Ваши величества- каза той , няма лек за вашия син, защото той не е болен, а просто различен от вас и всички хора. Не е нужно да го променяте , а да го опознаете и приемете. Душата му е светла и добра, умен е повече от най- умните ви съветници! Единственото, което му е нужно, е едно момиче, което ще го приеме и обикне такъв, какъвто е. Тогава може и нещо да се промени...

  Не бяха много доволни кралят и кралицата, но пък и те не можеха да гледат как самозваните лечители измъчват чедото им. Затова решиха да опитат и това, което им препоръча монахът.

  Всеки ден принцът, който, както казахме вече, можеше  да лети, грабваше по една красива девойка и я отнасяше в двореца. За обикновените хора изглеждаше като че ли от небето се спуска бял облак, покрива момичето и го отнася надалеч. А тези, които случайно се намираха близо до двореца, виждаха как облакът се спуска в един стар кладенец и изчезва вътре целият .

  Така бяха отвлечени доста девойки, които , обаче, се завърнаха след няколко месеца, богато облечени и с пълни ковчежета с бижута. Те не помнеха нищо от това, което им се беше случило, но пък бяха станали толкова добре възпитани и образовани, че родителите им не можеха да повярват. Бяха състрадателни към всяко живо същество и помагаха,  без да се замислят дали някой ще оцени помощта им или просто ще я забрави.

     Така дойде редът на трите дъщери на един търговец на коприна- Далия, Магнолия и Хортензия. Когато двете изчезнаха, на което вече никой не се учуди, родителите им се уплашиха и решиха  на всяка цена  да запазят третата, Хортензия. Скриха я  в една къща дълбоко в гората, където никой не беше ходил от столетия, затрупаха входа с треви и храсти, все едно, никакво живо същество не беше минало оттам. Но в бързината бяха оставили наметката й от пъстра коприна.

-Я, кака си е забравила наметката! Толкова я молих да ми я даде за малко, а тя- не, та не! Сега мога да си я понося колкото си искам!

  Това беше малката сестричка , Ружа, която скоро беше навършила десет години и никой не предполагаше, че може да бъде отвлечена от облака. Само че сметките им се бяха оказали погрешни.

 Един ден , докато Ружа весело тичаше по поляната зад къщата им, облечена с наметката,  облакът се спусна, обви се около нея и я вдигна нависоко. Явно беше заради дрехата на кака й!

-Имаш грешка, изпищя момичето, аз не съм кака Хортензия, пусни ме!

 Но вече се спускаха в кладенеца и не след дълго стигнаха до дъното му. Там облакът се превърна в злощастния принц Бруно и без да каже нищо, я хвана за ръката и я поведе към родителите си.

-Добре дошла, хубавице!-  каза кралят- Май синът ни е допуснал грешка и ти си още много малка, но кой знае, може и да помогнеш...

- Да помогна? Вие сте крал, а искате аз да ви помогна? Но как, аз съм само едно малко момиче и искам да си отида у дома!

- Ще си отидеш- обади се и кралицата- Само трябва да направиш няколко неща. Много те моля да не ни отказваш, ще те възнаградим богато, ако ни помогнеш!

- Не искам да ме награждавате! Ако ви трябва помощ и аз мога да ви я дам, не искам нищо в замяна! – каза Ружа- Доброто възпитание изисква винаги да помагаме на човек в нужда, та макар и крал! Не ме разубеждавайте, сериозна съм!

   Съгласиха се с нея кралят и кралицата и обясниха, че на първо време ще трябва да вечеря с принца.

-Ами добре, каза Ружа, и без това съм гладна...

 Заведоха я в една разкошна зала , където масата беше...е, няма да я описвам, всички можете да разгледате по няколко кралски дворци и да видите какви са масите, съдовете, приборите...

-Заповядай, седни, покани я принцът.- Вечерята ей сега ще дойде. Не знам дали ще издържиш  , но все пак, мисля, че ще ти е вкусно.

- Защо да не издържа? А, сигурно искаш да кажеш, че ще има много за ядене и може да преям? Не се безпокой, аз наистина съм много гладна и нищо няма да оставя в чинията!

- Исках да кажа, продължи принцът, може да не искаш да се храниш с такова чудовище като мене...

- Че какво ми пречи? Пък и ти не си чудовище, целият блестиш и можеш да летиш! Аз си мисля, че си супер! А и нали всеки си яде в чинията...Виж, аз нищо няма да направя, зная как да се държа на чуждо място...макар че понякога плюя в супата на Далия...или пускам косъм в чинията на Хортензия...Не се гордея с това, но те наистина ме тормозят, защото съм малка!

  Принцът се засмя , за първи път  може би в живота си. Защото той беше един много тъжен принц, не ви ли казах? А, пропуснала съм, наистина беше тъжен, защото всички се ужасяваха когато го видят, а някои пък му се присмиваха. Но това момиче сякаш изобщо не забелязваше колко е грозен! И ето, че едва дочака да й сервират яденето и веднага се нахвърли на него, явно беше наистина много гладна!

-Слушай, а какво ще има за десерт, знаеш ли?

- Не, отговори Бруно, никога не съм се интересувал. На мен ми е все едно. Но ако искаш, мога да попитам.

  Така премина вечерята, двамата разговаряха постоянно и смехът на момичето се чуваше из целия дворец.

-А сега ще трябва да танцуваме...- напомни принцът-  Майка ми е организирала бал и ние с тебе ще открием танците...Но ти сигурно ще се срамуваш да танцуваш с такова грозилище...

- Я стига глупости!- отряза го Ружа- Може да се срамувам, но не заради тебе, а защото...Абе кой ходи на бал с маратонки?

- Извинявай, съвсем забравих! Ей в оная стая има рокли и обувки , подходящи за случая! Братовчедка ми ще ти помогне, защото аз, нали разбираш, не  мога да знам какво отива на момиче като тебе...

  Когато принцът  и Ружа се появиха в залата, всички ахнаха. И не защото дамата му беше само на десет години и много си личеше, че роклята й е набързо преправена и подгъната за да не се влачи, а обувките й бяха запълнени с памук отпред...Не , принцът беше променен! Ципата между пръстите му беше изчезнала!

-Така ще е по- удобно за танците- каза Ружа.

  Балът продължи до зори. Момичето танцува толкова много, че обувките й се протъркаха  и се наложи да ги захвърли!

-Но защо спря музиката?- попита малката танцьорка когато вече зората беше пукнала и слънцето обагряше покривите на къщите.

- Балът свърши, госпожице!-  усмихна й се концертмайсторът .-Вижте, вече е сутрин и всички отиват да си починат!

- Да си почивам? В тоя красив дворец, без да съм го разгледала? Ще спя, когато се прибера у дома! Или не, и там няма да спя, докато не разкажа какво съм видяла тук...

  И тя пъргаво заприпка между огромните лехи с пъстри цветя, чиито шарки изглеждаха отдалеч като чудни килими. Дълго стоя пред езерото, в средата на което бликаше фонтан, чийто струи се губеха в небето, толкова нависоко стигаха. Освен това, те сякаш танцуваха на музиката, която се чуваше от близката пещера, променяха се на вятъра и никога формата им не се повтаряше.

  Наблизо имаше голям часовник, чийто циферблат беше от трева, а цифрите от цветя. Само стрелките и механизмът му бяха от метал! Обаче не посмя да навлезе в лабиринта от чемшир, достраша я да не остане в него.

  Но най- много й хареса покривът на двореца. Имаше няколко кули и  малки къщички, сякаш за феи и елфи, а покрай тях в огромни каци растяха дървета- кипариси, туи, лимони и портокали с малки оранжеви плодчета. Бръшлян и глицинии се полюшваха на вятъра , навсякъде имаше къщички за птици и изкуствени хралупи за катерички!

-Колко е хубаво!- възхитено извика тя.

- Харесвате ли го, госпожице?- попита я майордомът, който я придружаваше, защото тя, все пак, беше само едно десетгодишно момиче- Принцът направи всичко това! Всяко дръвче, всяко стръкче е посадено от него, той изгради и кулите , и къщичките, направи изкуствените хралупи...Той храни катеричките и птиците...

- Наистина ли? Тогава той е най- прекрасният принц, когото познавам! Но май вече ще трябва да си лягам...Може ли да ме заведете до някоя стая с ей толкова малко легло? Много ми се доспа!

  Вместо това майордомът я заведе в спалнята на принца и каза, че трябва да прекара нощта на неговото легло.

-Аз няма да ти преча, успокои я самият Бруно, мога да спя и на килима, така ще разбера какво е да нямаш легло...

- Я не се занасяй! Леглото е толкова голямо, тук могат да спят поне десет човека, а ти ще се мъчиш на пода!

- Наистина ли така мислиш? Ами тогава аз...

  Но в този момент някой скочи на леглото , чу се яростно мяукане.

-Махай се, натрапнице, какво си въобразяваш? Само аз мога да спя на леглото на принца! Това е моята възглавница!

 Беше огромна рижа котка, която се опитваше да забие ноктите си в крака на Ружа. Но вместо да се разсърди, момичето се засмя.

-Че защо да се махам? Ето ти възглавницата, аз ще си взема друга!Но какво става? Бруно, къде ти е опашката?

- Вярно...- плесна се по челото принцът- Чудех се защо ми е по- лесно да минавам през вратите!

- А мене къде ще ме сссложите , исскам и аз да ссъм до принца...

  Беше огромен питон, който безцеремонно изпълзя на леглото и  се настани на другата възглавница.

-Чудя се дали има още някой, или мога вече да заспивам...- промърмори сънливо Ружа.- Хайде, млъквайте вече, моля ви! Чакай, има още нещо!- и тя бързо целуна Бруно по челото –Лека нощ, принце!

- Тя не се ссстрахува от нассс...нито от мене, нито от ноктите на Сара...нито от тебе...-обърна се змията към Бруно.

- Само тя разбра, че не бива да се страхува...Разбра, че  въпреки външността ни, няма да я нападнем...- тъжно каза принцът- Всички други пищяха и бягаха...Но хайде да млъкваме, тя вече спи.

  Настана сутрин и слънцето любопитно протегна един лъч в спалнята на принца, след което ококори очи от учудване и заблестя толкова силно, че събуди всички,  въпреки че преди това петелът Теодор напразно дра гърло на няколко пъти.

  И какво толкова видя небесното светило, ще попитате? Ами първо, Ружа, която беше сложила главата си на Сара като на възглавница, после питона, чиито шарки сменяха цвета си като светлини в дискотека. Знае се, че така става, когато тези същества са прекалено учудени, дори направо стреснати!

  А имаше от какво! Принц Бруно се взираше в огледалото и не можеше да повярва: от люспите по лицето и ръцете му нямаше и следа! Беше останала само една на шията му и блестеше като скъпоценен медальон.

-Леле, пълна промяна! –прозина се Ружа, която вече се беше събудила. – Остава и да си забравил да летиш...И да оцеляваш в огън...

- Май и това е станало- почти зарадвано каза младият принц- но така приличам на всички останали!

- И за какво ти е това? Аз те харесвам всякак, но ако ти така ще се чувстваш по- добре...а и родителите ти , мога да кажа, че си станал много красив! Направо приличаш на принц!

- Виж...много ми е неудобно да ти го кажа, но...родителите ми казаха, ако някое момиче вечеря с мене, танцува на бала  и преспи в леглото ми, заедно с моите любимци, аз трябва да й предложа да се омъжи за мене...Но ти си много малка, просто не знам какво да правя! Зная само, че си най- добрата ми приятелка и не искам да те изгубя!

- Тогава нека да и останем така, най- добри приятели!- извика Ружа.-Като казах това...можеш ли да ми кажеш къде са сестрите ми?

 Принцът се усмихна.

-Далия направо изпадна в истерия, че трябва да седне на една маса с мене...Магнолия  успя да го направи, но през цялото време държеше кърпичката си на устата като че ли всеки миг ще повърне. После каза, че кракът я болял и не може да танцува...С една дума, изпратихме ги в един пансион да се научат на добри маниери и да се образоват колко различни са хората и живите същества по земята...Не се безпокой, ще се върнат у дома скоро и нищо няма да помнят от тия две вечери!

- Знаеш  ли, щом съм най- добрата ти приятелка, май се сетих коя може да ти стане годеница...

- О, вече всички ще са съгласни, нали се промених!

- НО ТЕ НЕ СА СЕ ПРОМЕНИЛИ! Не си струва да си губиш времето с префърцунени кифли, ти си толкова добър и знаеш толкова много...Момичето се казва...

  Но това е вече друга приказка и тя се намира в друга възглавница!