Оболи за Харон - 2 част
„Докато кажа „А”
И азбуката на живота свършила.
Инфаркт.
Инсулт.
Невроза.
Ревматизъм.Рак.
Склероза.
Катастрофа.
Край.
Животът свършил.
Два кубика пръст
и кръст.
Останалото е небе.
Небе и мрак.
Небе и светлина.”
(Г.Братанов)
Пламъкът на огъня наплиташе цветове. По него сякаш пъплеха червеникаво-златисти змийчета, които се разбягваха под краката на мъжете, право към маковете. Иманярите, позабравили смъртта, си шептяха страшни легенди, които разсейваха пустотата, насъбрана в гърдите им, през изминалите наколко часа. Смееха се или гълчаха, когато вятърът промушеше пръстче в лулите им, та тютюнът, незапален, се разлетяваше и посипваше в краката и по връхните им дрехи.
-Ей, халоснико!Стига си игра... – подвикваше някой от мъжете с шеговито-заканителен тон.
А вятърът му се оплезваше и тичаше зад баира.
- На Жельо му се иска тютюнец... Бог с него! - каза уж шеговито друг. - Та пратил вятърът да му изпроси...
- Не дъвчи мъртви кости, Василе! - скара му се Евстати, най-старият.- Грях ти е!
А Зефир, умълчан, гърбом на гълчавата, разглеждаше сферата, запечатаната урна. По нея личаха взаимно проникващи прорези, така че образуваха кръст с пречупени краища. Наподобяваха крачета, които завъртаха колелото на живота ту към благоденствие, ту към гибел... Древна рисунка на слънцето, свастична като вечност.
- Кръст му турете на Жельо... - каза тихичко Зефир, но иманярите бяха толкова шумни, че никой не го чу.
И когато огънят утихна, мъжете се покриха по палатките. А Зефир задяла с ножката си по пролуката в хоросанената смазка, за да разчупи двете полукълба на сферата, та монетите да се изсипят по тревата. Зачу се песен на момиче. Зефир се огледа. Позна я. И на долната земя песните си приличат. Все тъжни и чуеш ли ги, нещо ти спира в гърлото. Усещане за незавръщане...
Хладното утро разплиска червенина по небето, сякаш първите слънчеви лъчи пробиха сънните артерии на небето. Зефир разтърка очи. Заподскача като врабец около палатките на иманярите, потрепервайки. Учуди го липсата на хрипливото похъркване на най-възрастния от другарите му и току промуши глава през отвора на палатката му. Одеалото покриваше брадичката на Евстати, чернилка на тъмен облак бе се изсипала в широко отворените му очи.
-Бачо Евстати, чай попарвам в кафеничето... Да се посгреем, че път ни чака! – каза Зефир приятелски, но не получи отговор.
Натежа въздухът в палатката. Зефир залитна, че Евстати му бе като по-голям брат. Мъжът все го изблъскаваше от неразумността, та за ръчица като дете го дърпаше по правата пътека. А Зефир бе като птичетата, които не паднат ли от гнездото, не се научават да летят. Луда глава бе, всичко опитваше сам...
-Бачо... - изхриптя Зефир и надигна одеалото.
Студени осъмнаха палатките на иманярите. Избодени и прокълнати. Кръвта от отворите в гърлата на мъжете течеше като наобратно. Мъглевина на парцали плуваше в ирисите им. Шепите им бяха свити, сякаш носеха паричка за Харон.
Ножката на Зефир прокърви...
© Петя Стефанова Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Цветни са коментарите ти
Усмихнаха ме! -
Ако бях бургазлия със сигурност щях да кажа "въй, въй, въй!". Много хубава градация накрая.
-
И аз,приятели... за приятелското загръщане!
-
направо изтръпнах...
както винаги думите ти стигат сърцето и душата...
и мистично, и истинно...Петя, радвам се, че те има.. -
Това, което не изрича душата приживе...то остава!
-
Радвам се!
-
Ехааа, става все по-интересно... и наистина ми дава вдъхновение за многобройни идеи...!
-
<a target="_blank" href="http://smajliki.ru/smilie-920855559.html"><img src="http://s16.rimg.info/d10eb0bb2ad36bd573edb3b051854be8.gif" ></a>
-
!!!
-
Мъничко време само...
Ако не слънчеви, то поне стоплени мигове до тогава... -
Образно и мистично!
Чакам... -
Прегръщам ви!
-
Имане си, Петинко, имане...
-
!!!
-
Благодаря за съпреживяването!
"— Мога да ти предложа нещо — замислено рече Харон и цепнатата му устна се изкриви в подобие на усмивка. — Но едва ли ще склониш. Това не е живот — онзи, твоят… Но би могъл да живееш със спомените си…
— Съгласен съм, на всичко съм съгласен! — изкрещя Адам и задърпа кесията с брилянтите от врата си. — Все пак го склоних! Подкупих стареца! — Той се смееше като луд и в бързането не можеше да свали кесията, нито пък да скъса шнурчето. — Само не при сенките!
— Не бързай да се радваш. — Харон спря да гребе. — И прибери тези камъни. Вече ти казах: тук те не струват нищо.
— Какво трябва да направя? — Адам замря, страхуваше се да не разгневи всемогъщия старец.
— Уморих се да греба без почивка. Болят ме ръцете. Освен това скучая. Всичките ми пътници или мълчат като риби, или вият и стенат. Седни до мен — ето ти едното гребло! — и ми разказвай за онзи живот. Добре разказваш".(Леонид Панасенко , Подкуп за Харон) -
Завладяващ разказ, с голяма образност на картините
и отражение на душевността на героите!
Прочетох на един дъх двете части!
Пиши, Петя! Споделям казаното от Шушка.
Не си мисли, че броят на коментарите и оценките
е точен критерий за интереса и качеството на произведенията!
Поздрави!
-
И нека сме деца и пред неизбежното...
-
Сладкодумна в детайлите,приковавайки вниманието ми в посоката на посланието ...почувствах се дете, приседнало край древен огън... Поздравления, Петя!Благодаря ти!
-
И мълчанието ви говори...
-
!!!
-
......!!!!!!
-
С обич ме четеш...Светло ми е!
Благодаря, това съвсем не е края на историята. -
Потръпнах...
Поздравления, Петя!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
