Изпъшках тежко докато се надигах от стола. Затворих си очите когато минах край огледалото – не исках да виждам отражението си. И без това тоя ден беше крив колкото си искаш – вече бях убедена, че някаква свирепа, неведома сила ме е преместила в някакъв паралелен свят на злото. Със своите  все още ненавършени  40 години едва се влачех – незнайно защо напълнях, явно в страната на злото се пълнее. Успокоявах се, че съм по-добре от тия скелети, които срещах по улиците. На работа ходех по принуда. Колкото да имам някаква заплата да си плащам сметките, не че за мен имаше значение дали имам ток или не – все ми беше тъмно пред очите. За какво ли да ми е светло? Не можех да си върна щастливите години когато бях красива и обичана – безсмислица е било  щом е свършило. Гената замина за Швейцария – колко ме чака  да замина с него, но аз трябваше да гледам болната си майка. Телефони, писма, картички, сълзи, клетви , но…но той не издържа - Гита замина при него – ожениха се. Не съм и очаквала друго –  ние се обичахме, но спечели  тя ­–  преследвачката на успели мъже. Класически триъгълник. И сега Гита, тази патка загубена, която мислеше, че Кафка  е известен футболист и не правеше разлика между  океан и море, се ширеше в огромна къща и правеше мили очи на съседа си. Сигурна съм ,че го сваля, няма начин. Тя си е запазила стройната фигура, да не е като мен. А Гената пъшка наум от нейните палави очета, ама какво да прави, все пак имат дъщеря. Писа ми за една Коледа. Не му отговорих, разбира се. Всеки си е поел пътя, за какво ми е да правя излишни завои.

Е, и аз се ожених – и това видях какво е. Глупост! Красивия Мавриело и аз, красивата Мина, където минехме се обръщаха след нас. Любов, целувки, призначни нощи, небето и звездите долу, земята – горе, нощта – ден, денят – нощ. И накрая - общ дом. Не обичам да си спомням за това.  Беше красиво като в рекламите и не обичам да го превъртам в душата си не за друго, а просто защото продължи точно шест месеца. Мавриело замина за Италия и не се върна. Една обикновена вечер. Каза, че ще накупи на идващата вече наша дъщеря много подаръци и ще я направи малка принцеса – така ще стане владетел на голяма принцеса и малка принцеса. Грънци! Нищо  от това не се случи.  Изгубих детето, лежах самотна в някаква мръсна болнична стая, хлипах безутешно, от Мавриело нямаше никаква вест и се питах – защо? Защо на мен се случи всичко това, какво съгреших? Така се питаше майка ми преди да издъхне в ръцете ми. Така говореха нейните приятели от църквата – който извърши грях после си го плаща! И какъв беше моят грях – изгледах мама до последния ѝ дъх, година след това се запознах с Мавриело, мислех, че е италианец. То се оказа, че си бил българче, от ония, които се раждат с мошеническа душа. Разказваше ми за красотата на италианското слънце, за  Венеция и как ще заживеем там, само да му тръгне бизнеса, а той не може да не тръгне, вече почти бил успял. Вятър – тъй тръгна, че  не се завърна. И се оказа, че е кръстен на дядо си Мавро и баба си Елка – така че и ореола  на италианският му произход се оказа счупен.

Когато оздравях, се завлачих в мизерния си животец , забраних си мисли за  Мавриело, ходех на гробищата да видя малката Еличка, но и това си забраних в един момент. Пълна самота. И още по-лошо – мъгляво съществуване.  Чувствах се добре само когато четях Кафка. Но сега вече никой не чете такива писатели. Кафка и  Селинджър  - това бяха малките светли минути в безрадостното ми съществуване. И така не разбрах кога напълнях, дотежах сама на себе си.  Влязох в метрото, зачаках отегчено настрани от тълпата, усетих, че ми се приспа и тогава чух:

           –Чао, красавице!

Погледнах апатично поредните нещастници, които като мен ще се подлъжат по призрачните нощи и останах със зяпнала уста – това беше Гената? Не може да бъде! Прошарена коса, прошарена брада, леко отслабнал, махаше с ръка и изпращаше целувки на някакво момиченце, което се заливаше в смях и тичаше по стълбите с късата си поличка. Боже, колко красив беше! С велурено тъмносиньо сако, бяла блуза под него, тъмносини спортни обувки и неговата усмивка. Като едно нелепо слънце в мрачното метро! Наведох глава. Погледнах си очуканите разкривени обувки, едната ми хлепаше, шлиферчето ми от втора употреба беше с неопределим цвят, загърнах се с него, направих много предпазливо крачка назад, още една, исках да се слея с тълпата, ама и аз съм една, с тоя мой индивидуализъм, ето сега ще ме види и каквато бухта съм станала – ужас! А той се е разхубавил,  явно сега тича по малки момиченца –и той объркал посоката. В това време дойде мотрисата, качих се бързо и се натиках в  едно тъмно ъгълче, зазяпах блуждаещо през прозореца и тогава чух:
–Мина! Това си ти? О, да! Стори ми се, че те мярнах на спирката, но не бях сигурен, изпращах дъщеря си Марчела, какво правиш, скъпа, как си?

Изумях – и „скъпа “ каза, той май не е наред. Сърцето ми се разбунтува, усетих леко замайване, хванах се здраво за една седалка, опитах да изцедя подобие на усмивка :

–А, Гена! Какво правиш тук? По какъв повод?

–Аз живея в България от три години, не знаеше ли наистина?

Замълчах гузно. Той пък да не си мисли, че цял живот съм чертала на картата къде живее и с коя. Поне се успокоих, че това било дъщеря му. Гената никога не лъжеше. Това беше знайно за всичките му съученици, приятели, гаджета, дори и за мен. Колко упорито  се опитвах да докажа обратното когато бяхме млади, но не ми се получи. Той се забавляваше с мен и се смееше с неговата сладка усмивка и ме прегръщаше: „Милото ми недоверчиво пате, обичам те, още ли не можеш да го разбереш, а и аз никога не лъжа!” Така ми казваше, а аз се червях от срам. Тръснах глава. Само това ми трябваше сега – да се размекна и да се разтека като някакво блудкаво розово желе от спомени. Уф! Гената редеше нещо неспирно, почти шепнейки в ухото ми, а аз се потях цялата, усетих как по гърба ми тръгват вадички, косата ми се овлажни, чудех се на къде да погледна, а Гената нищо не забелязваше – говореше ми какво станало с него, с Гита,  как се разделили, вземал си дъщеричката, защото тя трябвало да расте с човек, който страдал от упоритата болест – нелъжене!  Измънках нещо от рода :

–Извинявай, Гена, аз слизам, трябва да се прибирам!

–Мина, аз също слизам защото и аз си живея в нашата къща. Мъчно ми е, че си изгубила майка си – помниш ли как ядяхме мекици с боровинково сладко, как се стичаше по брадичката ти, толкова се смеехме и майка ти беше щастлива. Никога не съм ти казвал, но преди да замина тя ми  прошепна в ухото: „Гена, да знаеш, че Мина не може без теб!”. А ти, не знам дали това е вярно, но все пак от тогава минаха толкова много години, ето , че си оцеляла, знам, че никой не те чака в къщи, защо бързаш?

Онемях. Изпуснах спирката. Много хора слизаха, слизаха, сякаш се оттичаше някаква река и в мотрисата останахме само аз и Гената. Седнах на една седалка и се разплаках – захлипах на глас, не знаех къде отивам, защо, как, нищо не знаех, криех си краката с очуканите обувчици и се обливах в сълзи. Тогава усетих ръката на Гената на рамото си. Облегнах се на нея и затворих очи. Мощна неведома сила ме премести от паралелния свят на грозотата в нормалния свят на топлото слънчице, в усмивката на Гената.

                                             ***

                      След три години

–Марчелаааааааа! Марчела, идвай, всичко ще изстине!

–Да, татко, идвааааам!

–Минче, Геновева заспа ли вече?

Усмихнах се.

–Спи сладко! Нахранена, преобута, всичко ѝ е наред, ти пак ли се безпокоиш за съкровището си? – погледнах го насмешливо.

–Какво толкова съм казал – промърмори смутено Гената влизайки в къщата да се полюбува на малката си дъщеричка. Поклатих глава. Едва на пет месеца Генчето му беше влязла под кожата, какво ли ще е когато стане на годините на Марчела.

–Да не забравя, извади ли боровинковото  сладко? –  Гената беше на вратата с топлата си усмивка - слънчице.

Усмихнах се.

Защо, защо ми се случиха всички тия чудатости и хубавини?

С какво ги заслужих…