Милена натискаше педала на машината и бързаше да изкара нормата за деня. Чаршафите се трупаха до нея на масата. Раменете й се сковаваха, а очите й се изморяваха от взиране в тигела. Главата й се надуваше от шума на машините и от виковете на жените. Те на висок глас се кискаха и говореха една с друга, за да се чуе думата им. Времето летеше и до края на работния ден остана по - малко от час.

           Колежките се изнизаха от цеха, а тя остана да си дошие още малко. Само нейната машина тракаше и звукът й кънтеше в стаята. Най - накрая сложи и последния тигел, стана, сгъна чаршафа и си тръгна. Докато заключваше мислите й се въртяха из главата като оси. Жилещи оси...Щеше да почака на спирката за автобуса и после да се прибере у дома. Хич нямаше мерак да се прибира... Живееше заедно със съпруга си и свекърите. Къщата им беше в покрайнините на града на два етажа. На първия етаж бяха свекъра и свекървата, а на втория етаж тя с Цанко. Бяха женени от три години, но нито дете, ни коте нямаха…

  Беше есенно време. Жълти листа се вихреха от вятъра. Ронеха се по спирката и потъваха в тъмнината... Тя пак се сети за свекървата.

         Как само я подпитваше от време на време:

                    - Какво става булка, бебе ще имаме ли?

     Милена почервеняваше като домат и се разтреперваше като листо.

        Какво съм аз…листо…брулено листо… Защо само мене пита, а на Цанко не обелва и зъб? 

        Милена започна да се дразни на свекървата и не можеше да я понася. Гледаше да хапнат набързо и да ходят с Цанко на техния си етаж. По време на вечеря мълчеше, вечно забила поглед надолу в чинията си.

     Цанко беше старшина в поделението в другия край на града, тя шивачка, горе - долу свързваха двата края, свекърите имаха в двора пилета, две кози, малки ярета, градина със зеленчуци, няколко плодни дървета. Не бяха останали ни гладни, ни жадни дето е думата.       Свекърът, бай Илия беше душа човек. Кротък, дребен, добър, засмян и ни една дума накриво не й беше казал, но свекървата Стефка беше негова противоположност. Налята, властна жена, с една брадавица на бузата до ухото, тя клатеше неодобрително глава и за всичко се произнасяше без да я питат. Отначало тя се показваше дружелюбна, но след като се извървяха двете години взе да си показва лошотията. Беше ядосана на снахата, че не ражда дете, но дали само Милена имаше вина?

    Милена един ден се обади, че е настинала и не отиде на работа. Нищо й нямаше, беше си здрава, но излъга щото това е срамотна работа да ходи по лекари да я преглеждат и изследват. Докторът накрая й каза, че е здрава и сигурно мъжът й нещо не е в ред.

  Тя се зарадва като чу, че е здрава, но колената й се подкосиха щом разбра, че вината е в Цанко…изтръпна...

       Що да стори? Как да му каже да се изследва…щеше да й се ядоса…много щеше да подскочи…деликатна работа…

   От както разбра мина седмица и тя не можеше място да си намери ни у дома, ни на работа. И вечер не можеше да спи. Въртеше се като вретено ту насам, ту натам…Ядеше много малко, колкото един врабец.

         А толкова искаше да има детенце. Тази идея не й даваше мира. Затвореше ли очи пред нея се редяха картини на засмяно румено бебе, количка, пелени, биберони, играчки…Веднъж спомена на Цанко да си вземат хранениче, но той я прекъсна, погледа му помътня и юмрукът му се стовари по масата.

              - Хич и не си го и помисляй…

         Но лошото наистина идва изведнъж. Милена отслабна и в краязимата настина. Не беше обикновена настинка, която да мине за ден - два. Кашлица и температура, треска я тресеше. Хвана пневмония и доста време лежа в болницата, биеха й инжекции, на рентген я гледаха и какво ли не, но накрая я изписаха по живо по здраво. Цанко дойде да я вземе и тогава  докторът се обърна към него  :

           - Милена изкара тежка пневмония, все още се задъхва, трябва да  укрепне, да иде за десетина - дванадесет дни на санаториум, на чист въздух, дробовете да се прочистят след тази болест…това е моята препоръка.

         - Благодарим ти докторе - промълви му тя.

      Прибраха се у дома, а тя едва тътреше крака по стълбите. Спираше, кашлицата я задушаваше и тя  като риба отваряше уста. Цанко я прегърна нощес и й каза:

           - Аз сега не мога да взема отпуска, но ти виж, питай доктора къде да идеш на почивка. Само да се оправиш…

        Тя се сви до него и тихо му благодари. После започна пак тази кашлица, бухаше доста време, че стана да пийне вода, но тази проклетия не я оставяше на мира. На разсъмване Цанко я притегли към себе си и зажаднял започна да я люби.

         ……………

          Цанко я закара с колата в един санаториум до Трявна, в едно диво село високо в Балкана. Стотина къщи се кипреха от двете страни на малка бистра рекичка. Въздухът беше свеж като пролетта. Тя се настани в една стая с още две жени. Те бяха доста възрастни и през цялото време седяха на терасата. Докторите и сестрите бяха услужливи и мили, препоръчаха й разходки, смениха й лекарствата, упражнения за дишането, билкови чайове, слънце.

       Милена дишаше с лекота. Наистина въздухът беше вълшебен. Още на другата сутрин след закуска слезе при групата, която се готвеше да ходят по планинските пътеки. Щеше да е наблизо и не много високо, като за болни хора.

      Групата беше с водач от санаториума. Милена беше ведра, наспа се бързо от чистия въздух, хапна закуската с апетит и нямаше търпение да разгледа планината. Слънцето излизаше зад сините върхове и хвърляше отблясъци в рекичката. Тя клокочеше и скачаше по белите обли  камъни.

     Бяха шест жени на различна възраст и пет мъже. Запознаха се и тя не запомни ни едно име, само на младия мъж застанал близо до нея.

            - Аз съм Иван…

            - Милена…

          Още щом се запознаха той впи очи в нея. Милена се засрами и сведе поглед. Вървяха из гората и той я следваше по петите. После протегна ръка да й помогне да прескочи реката.

          - Внимавай…камъните са хлъзгави…

          Докато й рече, тя се подхлъзна и кракът й цамбурна във водата. Всички се разсмяха. Не беше дълбоко, но до колене се намокри. По бузите й цъфна руменина. Беше й неудобно и поизостана от групата. Иван я изчака.

                 - Ейй…нищо не се е случило…  всеки може да се подхлъзне…я горе главата…дай ръка...

    Ръката му беше гореща като жарава...

Гледаше я с мил поглед и тя му кимна. Беше неловко. Вдигна глава…Очи в очи…погледна го смело в очите…потънаха един в друг…беше предопределено някак си…

   Птици пееха и прогласяха тишината. Вървяха заедно и мълчаха. Усещаха и двамата как нещо се заражда и витае между тях. Сякаш бяха един за друг, открили се незнайно защо и незнайно как…

              - Ти…сама ли си… - попита я той.

             - Неее…семейна съм…

             - Няма значение…Милена…

       Иван се сведе към нея и устните им се сляха. Тя вдигна ръце и отвърна на прегръдката му. После се отклониха от групата и потънаха в гората…

   Иван беше учител в столицата. Преподаваше рисуване. Широка душа, весел, забавен, романтичен ерген. Колкото Цанко беше едър като мечок, толкова различен беше Иван. Фин, учен, от друга мая направен....художник...важна работа...  Що ли намери в нея, обикновена жена, шивачка? Тя наистина имаше своя хубост, но не беше префинена и изтънчена...беше даже малко наивна и свита ...

  Беше полудял по нея. Носеше със себе си един скитник и я рисуваше... С много трепет и любов... Докато Милена оживяваше на листа така истинска, така красива като живота...

       Двете седмици изминаха като миг. С Иван правеха всеки ден любов. Гората и планината бяха техни съюзници…Слънцето и цветята ги омайваха…беше прекрасно…като в рая…Тя не знаеше и не беше сигурна дали го обича, но го харесваше много, беше строен, деликатен, добър, разбран…страхотен мъж, за да се престраши да е с него…Молеше се на невидимия Бог да зачене от този хубав мъж…Потъваше с удоволствие в прегръдките му, поднасяше щастливи очи към лицето му, сияеше в любовта си… Беше съгрешила, но не се чувстваше виновна. Щастливите откраднати мигове с Иван я направиха дръзка и смела…Никой нямаше да разбере за изневярата й, щеше да се разделят … и всеки по пътя си…нищо не му обещаваше…нищо не чакаше от него…само любов на мига…забранена и чувствена любов…любов на сетивата и душата…

  Любовта им беше като бенгалски огън в Новогодишната нощ...избухва, гори, съска и изгаря ...

   Предопределено беше...

   Срочна...

    Временна...или вечна...

    Тя не знаеше как ще го изтрие от главата си...

 …………..

      Цанко пристигна и натовариха куфарите й в Москвича. Тя хвърли последен поглед към санаториума и планината. Клоните на дърветата се полюшкаха и сякаш тъжно й махаха за сбогом… беше потънала в унес... Объркана...неориентирана... Потънала...

   Нощес правиха любов за последно с Иван… Не му даде адреса си…не му каза от къде е…нищо…тайната остана там някъде…в зелените дебри на планината…

    Беше сконфузена и каза, че е изморена от разходки и процедури…Затвори очи и се отпусна на седалката. Нямаше как да заспи, защото съвестта й като малко червейче я зачовърка…

     Пристигнаха у дома и тя раздаде подаръците, които беше купила от Трявна. Хапнаха заедно със свекърите и се прибраха в спалнята. Тя загаси светлината и понечи да си ляга. Цанко я притегли върху себе си. Добре, че беше тъмно…Нямаше очи да го погледне от срам…Той захърка шумно, а Милена заби лице във възглавницата и очите й бликнаха…

          ………………..

       Когато разбра със сигурност, че е бременна една свенлива усмивка се разля по устните й…

         Зашепна…

        Боже Господи…сполай ти милостиви… Сполай ти …бях обрулено листо… ти ми върна радостта в живота…благодаря ти Боже…изчисти ми греха…изчисти ми сърцето…дай ми сина, когото чаках…

     Излезе от кабинета на доктора и примряла седна на скамейката. Краката й се разтрепериха от вълнение, главата й шумеше, но очите й блестяха с някакъв вътрешен огън…

        Прибра се у дома и зачака Цанко. Сияеше като коледна елха…Чувствата й бликаха като буйна река…щастие неописуемо…не мислеше за греха си, не мислеше за съгрешението си, мислеше само за малкото сърчице, дето беше под сърцето й…

             - Ела Цане…имам да ти кажа нещо – започна Милена - Цане…мили…азззз….хъмммм…- замлъкна изведнъж - азз…

             - Какво става…

            - Азззз…ниееее…ние ще имаме бебе….бебчеееее…момченце…

        Цанко я гледаше като онемял…

        После се зарадва и я завъртя във въздуха…като вихър...