Смит отиде до хранителния пост, за да си вземе хапче. Из станцията беше пълно с подобни постове, от които се вземаха различни хапчета, заместващи една или друга храна. Това бе седмият пореден ден, в който Смит взимаше хапче, въпреки че изрично лекарите казваха на новопостъпилите в небесния флот да не вземат след петия ден и да минат на обикновена храна. Той вече усещаше гадене, но бързаше да предаде доклада за изчезналия търговски кораб. Докладът беше много важен, а и Смит искаше повишение.

Докато вървеше забързано из станцията, поглеждайки звездите през панорамното стъкло, чу сигнал за тревога. Той извъртя бързо очите си и видя, че лампата, индикатор за авария, свети. Изведнъж усети как тялото му олеква и бързо свърза това с повреда в гравитационната система. След няколко секунди, обаче, отново усети нормалното си тегло. Вследствие на това и хапчето, което бе взел по-рано, му прилоша. Изведнъж се изключи нормалното осветление и се включи аварийното. Адреналинът на Смит се вдигна, което беше добре, защото неутрализираше действието на хапчето и прилошаването щеше да изчезне до минути. Той чу стъпки зад себе си и се обърна:

- Кой си ти? – каза плахо.

- Аз съм. Том.

Том беше главният механик на станцията.

- Имаш ли някаква идея какво става? – продължи отново плахо Смит.

- Нямам никаква представа. Докато се обърнах да погледна монитора си, той изгасна. Може да са ни нападнали критите. Чух, че за няколко техни бойни кораба се предполага да са с повредени комуникационни системи след битката миналата седмица. Може да не са разбрали за мирния договор, който подписахме.

- Но защо да нападат с повредени кораби, след като едвам са се измъкнали с тях? Няма логика.

- За тия същества разправят, че имат проблем с нервната система. На тях малко им трябва и ще тръгнат да те убиват и с голи ръце.

- Както и да е. – каза Смит бързо. – Една от спасителните капсули е наблизо. Хайде, Том.

- Не! Трябва да сме сигурни какво става!

- В орбита около Земята сме. Сигурно вече там са разбрали какво става. Ще се свържем в капсулата с тях и ще разберем. Идваш ли?

- Не! – с ясен тон и непоколебим тон отговори Том.

- Само двамата няма с какво да помогнем.

- Преживял съм шест нападения над тази станция и не съм бягал нито веднъж. Няма да го направя и сега.

- И какво предлагаш да правим? – запита, почесвайки се нервно Смит.

- Ами информационното табло тук е повредено, така че ще отидем до другото най-близко. В седмо отделение.

И те тръгнаха забързано.

- Тъкмо ще срещнем някой и може да разберем какво става. – с надежда каза Смит.

- Съмнявам се. Цивилните са по капсулите, а военните са в другия край на станцията.

Докато Том казваше това, Смит се чудеше защо и те не се спасяват по капсулите като всички. Но изведнъж мисълта му бе прекъсната от Том, който спря внезапно и го дръпна зад себе си.

- Чуваш ли това? – попита Том

Смит долови звук от метал, който почукваше по пода.

Двамата продължиха и стигнаха до края на коридора. Погледнаха, скрити зад ъгъла, надясно, откъдето трябваше да минат за седмо отделение. Видяха няколко криторянци. Те не бяха страшни същества, със своя не надвишаващ метър и двайсет сантиметра ръст, но облечени в бойните си костюми, надвишаваха два метра и тридесет сантиметра. Костюмите им бяха направени от специален тъмносив метал, добиван от родната им планета. Той беше изключително здрав и земляните се плашеха от него. Червените им очи гледаха през прозрачна сплав, здрава колкото останалата част от бронята.

Изведнъж се чу пращене от звуковата информационна система, която трябваше да се включи по-рано. След миг пращенето спря и се чу не много добре съобщение от мъжки глас:

- Девета федерална флотилия е нападната и вероятно ще дойде с голямо забавяне. Препоръчва се незабавна евакуа... - Тук съобщението прекъсна, а след него и пращенето.

Том изтръпна. Той каза, шепнейки, на Смит:

- Хайде, сега е моментът да се качваме на спасителна капсула. Тази флотилия отговаря за нашата безопасност. Сега не само, че ще закъснее, ами сигурно няма и да дойде.

Двамата хукнаха с всички сили. За съжаление няколкото крити наблизо ги чуха и тръгнаха след тях. Сърцето на Смит щеше да изхвръкне от гърдите му. Той имаше чувството, че никога не е тичал по-бързо през живота си, а също така и че никога не е бил по-изплашен. Критите ги настигаха бързо, тъй като костюмите им подпомагаха движенията. Том изостана и един от тях го хвана, повдигна го и го обърна към себе си. Том видя сбръчканото от гняв лице на съществото и как червените му очи го гледат яростно. Човекът си помисли най-лошото, но в следващия момент бе пуснат на земята. Останалите крити спряха да гонят Смит, който обаче продължи да бяга. Гонитбата беше продължила до панорамното стъкло на шесто отделение, през което се виждаха няколко критски кораба. Съществата ги погледнаха и се заслушаха. Техните събратя бяха дошли, за да им съобщят за примирието между тях и земляните. Явно вече изпратили сигнал, този, който до преди малко искаше да убие Том, се наведе и подаде голямата си механична ръка, за да му помогне да се изправи.