16 ene 2005, 17:20
Обърнати светове
9 мин за четене
Те си живееха чудесно. Никога не се бяха замисляли върху вероятността, някъде около тях да съществува друг свят. Имаха строги закони и порядки. Изпълняваха задълженията си педантично и стриктно. И всичко щеше да си продължи в посоката, в която бяха свикнали да вървят, ако...
Един летен ден, когато темперетурите бяха достатъчно високи и "всичко се пукаше от жега", не се появи ТО. Приличаше на кълбовидна мълния, светеща и красива, която подскача в пространството и ти се иска да я уловиш. Топка, подскачаща и примамлива, която те е страх да докоснеш. Едно от играещите деца вън първо забеляза странното НЕЩО. То плавно се носеше из въздуха и излъчваше светлина.
- Вижте! Топка във въздуха!
Бързащите хора по улицата предположиха, че малкият малчуган си въобразява. Когато вдигнаха поглед, останаха изненадани. Наистина имаше нещо, което до този момент не бе смущавало техния мир. Един възрастен човек изтри морното си чело от потта, предизвикана от топлината, и тежко въздъхна.
- Сигурно е някакъв експеримент на Трокатилите.
Трокатилите бяха водеща организация, която следеше за реда и точното изпълнение на разпоредбите, които те сами създаваха с цел контрол върху населението. Бяха осигурили условия за живот на Земляните и ги бяха превърнали в част от собствения си живот. Трокатилите имаха власт, Земляните изпълнители с минимум право на промяна. Съществуваха и не роптаеха, просто защото нямаха обремененост от важни за собственото си оцеляване проблеми и ситуации. Животът им беше прост и организиран до най-малката подробност. Дори Привилигированите- генериращи идеи бяха ограничени във възможността си за изграждане и реализация на идеите си. Материализирането им беше приоритет и право на Трокатилите. Те използваха умът на Земляните и техният труд по оптимален начин. Дори Трокатилите не бяха допускали за съществуването на други видове в Галактиката. Трокатилите не се смесваха с Земляни. Стремежът им беше да запазят собственият си вид чист и генетично незасегнат ог възможни мутации при контаккт с тях. Когато трокатил и землянин достигаха до консумация, т.е. телесен контакт без ограничителни мерки. Унижтожението им беше сигурно и задължително. Страхът владееше съзнанието и се превръщаше в пречка, за консумация,и появата на видове със смесен произход. Трокатил Вега 1 наблюдаваше от височината на терасата си необятната с поглед столица, когато зърна подскачащото топче във въздуха. Веднага звънна по модулатора в Съвета на трокатилите. Нещо ставаше, а той не беше наясно със ситуацията. Кълбото нямаше вид на опасно, но със сигурност беше чуждо тяло което се носи из тяхното пространство. От Съвета бяха категорични:
-Не знаем какво е това. Подлежи на унижтожение.
Опитаха с какви ли не средства да го взривят. Така и не успяха. А тълпата наблюдаваща явлението ставаше все по-огромна и не подлежеше на контрол. Един Трокатил се опита да въведе ред.
-Граждани на Света, не се плашете. Всичкое под контрол.
Изведнъж хлапето от улицата извика:
-Не можете да го унижтожите. ТО е по-силно от вас. То е нещо различно, но мен не ме е страх!
Тогава тълпата започна да вика и крещи:
-Оставете го! Нека то влезе в контакт с нас.
Светещото кълбо нарастна и засия със силна синя светлина. Гласът който излезе от него говореше на познатия на хората език. Комуникацията се осъществи безпроблемно и крайно лесно.
- Искаме материя за наблюдение. Тук и сега!
Гласът звучеше заплашително. Трокатилите за първи път усетиха що е страх. Дотогава това чувство им беше абсолютно непознато. Един трокатил се опита да възрази, но беше поразен от светлинен лъч, който го парализира. Слава на Бога за кратко. Детето изпъна ръчички към топката:
-.Вземете мен.Искам аз да дойда при вас.
Един лъч го обгърна и то стана част от светлината. Изчезна в топката. Последва още един лъч. Той беше насочен към едно трокатилче. И то се стопи, сякаш не беше съществувало. Топката се издигна и изчезна така внезапно, както се беше появила. Дълго време след това, земляни и трокатили не можеха да осъзнаят случилото се. Все по-често общуваха помежду си в търсене на възможни отговори. Забраната за общуване се разпадаше под натиска на общата болка. Отношенията им придобиха нормалност граничеща с лудост. Събираха се по цели дни и нощи, и обсъждаха станалото. Съзнанието им се опитваше да разнищи станалото и в опита си да получат отговор си станаха опасно близки.
-Дали ще се върнат някой ден?
Този въпрос бе зададен от една трокатилка. Взетото трокатилче беше нейно. Тя даваше воля на болката си от загубата на малкото, без да се срамува от това. А и никой не я винеше. Страданието стана общо. Две невинни създания бяха изчезнали в Топката, и завръщането им беше под въпрос.
Децата се огледаха. Намираха се в стъклен куб, или поне така изглеждаше. Светлината която ги заобикаляше беше силна. Те седнаха на нещото, като под и започнаха да си говорят. Първоначално шепота им напомняше тих звук от падащи листа. Постепенно започнаха да си общуват доста нормално. Не изпитваха страх. Само любопитство така присъщо за децата, били те земляни или трокатили.
-Ти как мислиш,дали ще ни направят нещо лошо?
Гласът на трокатилчето трепереше от неизвестността, която ги очакваше.
-Не мисля. Ако щяха да ни убиват, вече нямаше да сме тук.
Момчето каза това с убеденост и твърдост в гласа. Трокатилката се почувства по-спокойна. Бяха две сладки и хубави деца. Единственото различие между тях, беше изкуствената преграда, която техните родители бяха създали. Трокатилите имаха власт, защото притежаваха Висш разум, Земляните нямаха такава, защото притежаваха Висши чувства, и те пречеха на контролиращите възможности. Трокатилите контролираха емоциите си. Човеците не успяваха или поне не винаги, и това беше пречката. Изградената бариера в собственият им общ свят беше начин за разграничение и запазване на чисти видове. Просто времето изчисти от спомените им факта, че са един и същи вид, и стремежът им към различия беше по-голям от стремленията им към общо. Превръщайки различията в преимущества, те се отделиха в ограниченията на собствените си вътрешни светове, и заживяха в един общ, но разделяйки го.
-Ти имаш ли си име?
Попита момчето.
-Името ми е Ная. А ти?
-Казвам се Стрек.-Хубаво име.
Тя замълча. Сви се на пода и заплака.
-Сега защо плачеш?
-Страх ме е .
-Не се плаши. Аз съм тук и ще те защитя.
-Благодаря. Ти си смел. Стрек какво ще стане сега?
-Не знам ...ще почакаме и ще видим.
Децата не са от търпеливите създания в Галактиката. Те искат отговори на въпросите си веднага. Търпението на Ная и Стрек бързо се изчерпа. Изправиха се и заудряха по стъклените стени.
-Покажете се. Какво искате от нас?Кои сте вие? Мълчанието се превърна в заплаха. Те все по-настойчиво блъскаха стената с надеждата, че отнякъде нещо ще се появи. После уморени и изтощени легнаха на пода и заспаха. Прегърнати. Наблюдателите следяха всичко. Отчитаха с индикатори степента на страх, мислите им, движенията им. Разговорът между двете деца се следеше с точност и акуратност. Съзнанието на децата беше чисто от мисли на насилие. Когато спяха, сънищата им бяха свързани с родителите и приятелите им. Сензорите долавящи сънищата им записваха, като на лента онова което преминава в отделните фази на съня през тяхното мислено поле. Наяве излизаха подсъзнателните натрупани и скрити мисли и желания, въпроси и страхове. Това продължи с дни. Наблюдателите имаха за цел да покажат на двете същества, че различията между тях са изкуствено създадени. Искаше им се те да осъзнаят това и да го пренесат във времето и пространството на техните родители и близки. Преградите са само начин за отдалечаване между създанията. Когато опознаваш ти натрупваш знания. Проявата на чувства е нормална. Разума е сила. И двете форми на проява не са жизнено опасни. При комбиниране на чувства с разум има голяма вероятност да се създаде Истинско създание от времето на Хората, които са обитавали Земята преди хилядолетия. Ето, такива мисли зареждаха Наблюдателите в главичките на Трокатила и Землянина. Те бяха проявление на експеримента на Висшия Галактически Съвет, и беше крайно време някой да ги спре по отношение на изкуствените ограничения и прегради. Това изкусвено разделяне на положение и власт беше продължило прекалено дълго. Наблюдателите се появиха, защото трябваше да се промени нещо, но страха парализираше и пречеше на проявата на естествените стремления заложени в този вид. Дойдоха да го изчистят, или поне да опитат. Децата се събудиха. Главичките им тежаха от натрупаната в тях информация. Усещаха се по-различни, по-умни и по-емпатични едно към друго.
-Ти чувстваш ли нещо?
-Ная ,аз чувствам много неща. Явно и ти чувстваш.
-Стрек, мисля, че чувствата и разума са нещо прекрасно. Не трябва да се плошим от тяхното проявление.
-Да ,Ная трябва да ги използваме оптимално и пълноценно. Може би това е пътя за обновление на Цивилизацията. Без граници.
-Стрек страх ме е
-Стига, престани с глупавите си страхове.
-Искам в къщи
-Ная и аз искам у дома. Там имат нужда от нас. Истината е в нас и ние сме длъжни да им я кажем и предадем.
Ние сме вестоносците!
-Ами, ако не ни повярват?
-Няма да се отказваме от Истината. Каквото и да ни струва
Наблюдателите виждаха и слушаха. Дадоха зрънце от цялото, а те вече обмисляхя пътя за неговото осъществяване.
Странни същества са хората.Прибраха малките експедетивно и бързо. Транспортираха ги с лъч в пространството. Времето което им се бе сторило дни, бях години. Ная и Стрек се завърнаха за да предадат мъдростта на Наблюдателите. Големи и изпълнени с надежда за техният отдавна изгубен свят. Те бяха изгубили свойто детство, но вярваха, че ще дадат по-смислено и истинско на тези които бяха и на тези след тях. Стрек и Ная бяха новите водачи за обединение на трокатили и земляни. Прокарването на техните идеи беше опасно и красиво. Стрек и Ная останаха верни на идеите си. Земляните се страхуваха,трокатилите ги преследваха, но те следваха начертания път. Висшия интелект на Наблюдателите беше посял в тях желание към промяна и обединение. Това беше пътя за съхранението на цивилизацита от собствените им ограничения и закони. Ная и Стрек се превърнаха в проповедници, които разнасяха силата на чувствата си и моща на разума си без ограничител. Вярваха, че това е Пътя! Наблюдателите имаха толкова много работа в Галактиката. Тук бяха приключили с задачата си. Трокатилите и Земляните имаха Стрек и Ная. Сега се потапяха в необятното пространство, за да оправят още някоя грешка в своите експерименти. Топката се стопи в пространството. Изчезна. Стрек и Ная никога нямаше да разберат за тях и какво им дължаха. Чакаше ги толкова много работа, че свят им се завиваше, но те се заеха без страх и решени на всичко, за да достигнат успех в начинанието си. Техният свят имаше нужда от тях! Те осъзнаваха това и поеха по Пътя на просветлението и прокарване на идеите за обединение и разбирателстова между всичките видове,защото проявата на неталерантност и различие обременяваше човешкото съзнание до степен на блокаж и неосмисляне на реалността такава каквато е .Ная и Стрек се заеха да поправят стореното с хилядолетия от техните предци.Не се страхуваха.Бяха заедно!Вярваха си и имаха работа,която не търпеше отлагане ...
.............................................................
Светът на Трокатилите и Земляните пищеше нетърпеливо,като гладно бебе за биберон ...осъзнато или не ТЕ се надяваха на Промяна,а тя идваше.Беше вече тук,за да ги накара да поемат пътя на единството и любовта.
Един летен ден, когато темперетурите бяха достатъчно високи и "всичко се пукаше от жега", не се появи ТО. Приличаше на кълбовидна мълния, светеща и красива, която подскача в пространството и ти се иска да я уловиш. Топка, подскачаща и примамлива, която те е страх да докоснеш. Едно от играещите деца вън първо забеляза странното НЕЩО. То плавно се носеше из въздуха и излъчваше светлина.
- Вижте! Топка във въздуха!
Бързащите хора по улицата предположиха, че малкият малчуган си въобразява. Когато вдигнаха поглед, останаха изненадани. Наистина имаше нещо, което до този момент не бе смущавало техния мир. Един възрастен човек изтри морното си чело от потта, предизвикана от топлината, и тежко въздъхна.
- Сигурно е някакъв експеримент на Трокатилите.
Трокатилите бяха водеща организация, която следеше за реда и точното изпълнение на разпоредбите, които те сами създаваха с цел контрол върху населението. Бяха осигурили условия за живот на Земляните и ги бяха превърнали в част от собствения си живот. Трокатилите имаха власт, Земляните изпълнители с минимум право на промяна. Съществуваха и не роптаеха, просто защото нямаха обремененост от важни за собственото си оцеляване проблеми и ситуации. Животът им беше прост и организиран до най-малката подробност. Дори Привилигированите- генериращи идеи бяха ограничени във възможността си за изграждане и реализация на идеите си. Материализирането им беше приоритет и право на Трокатилите. Те използваха умът на Земляните и техният труд по оптимален начин. Дори Трокатилите не бяха допускали за съществуването на други видове в Галактиката. Трокатилите не се смесваха с Земляни. Стремежът им беше да запазят собственият си вид чист и генетично незасегнат ог възможни мутации при контаккт с тях. Когато трокатил и землянин достигаха до консумация, т.е. телесен контакт без ограничителни мерки. Унижтожението им беше сигурно и задължително. Страхът владееше съзнанието и се превръщаше в пречка, за консумация,и появата на видове със смесен произход. Трокатил Вега 1 наблюдаваше от височината на терасата си необятната с поглед столица, когато зърна подскачащото топче във въздуха. Веднага звънна по модулатора в Съвета на трокатилите. Нещо ставаше, а той не беше наясно със ситуацията. Кълбото нямаше вид на опасно, но със сигурност беше чуждо тяло което се носи из тяхното пространство. От Съвета бяха категорични:
-Не знаем какво е това. Подлежи на унижтожение.
Опитаха с какви ли не средства да го взривят. Така и не успяха. А тълпата наблюдаваща явлението ставаше все по-огромна и не подлежеше на контрол. Един Трокатил се опита да въведе ред.
-Граждани на Света, не се плашете. Всичкое под контрол.
Изведнъж хлапето от улицата извика:
-Не можете да го унижтожите. ТО е по-силно от вас. То е нещо различно, но мен не ме е страх!
Тогава тълпата започна да вика и крещи:
-Оставете го! Нека то влезе в контакт с нас.
Светещото кълбо нарастна и засия със силна синя светлина. Гласът който излезе от него говореше на познатия на хората език. Комуникацията се осъществи безпроблемно и крайно лесно.
- Искаме материя за наблюдение. Тук и сега!
Гласът звучеше заплашително. Трокатилите за първи път усетиха що е страх. Дотогава това чувство им беше абсолютно непознато. Един трокатил се опита да възрази, но беше поразен от светлинен лъч, който го парализира. Слава на Бога за кратко. Детето изпъна ръчички към топката:
-.Вземете мен.Искам аз да дойда при вас.
Един лъч го обгърна и то стана част от светлината. Изчезна в топката. Последва още един лъч. Той беше насочен към едно трокатилче. И то се стопи, сякаш не беше съществувало. Топката се издигна и изчезна така внезапно, както се беше появила. Дълго време след това, земляни и трокатили не можеха да осъзнаят случилото се. Все по-често общуваха помежду си в търсене на възможни отговори. Забраната за общуване се разпадаше под натиска на общата болка. Отношенията им придобиха нормалност граничеща с лудост. Събираха се по цели дни и нощи, и обсъждаха станалото. Съзнанието им се опитваше да разнищи станалото и в опита си да получат отговор си станаха опасно близки.
-Дали ще се върнат някой ден?
Този въпрос бе зададен от една трокатилка. Взетото трокатилче беше нейно. Тя даваше воля на болката си от загубата на малкото, без да се срамува от това. А и никой не я винеше. Страданието стана общо. Две невинни създания бяха изчезнали в Топката, и завръщането им беше под въпрос.
Децата се огледаха. Намираха се в стъклен куб, или поне така изглеждаше. Светлината която ги заобикаляше беше силна. Те седнаха на нещото, като под и започнаха да си говорят. Първоначално шепота им напомняше тих звук от падащи листа. Постепенно започнаха да си общуват доста нормално. Не изпитваха страх. Само любопитство така присъщо за децата, били те земляни или трокатили.
-Ти как мислиш,дали ще ни направят нещо лошо?
Гласът на трокатилчето трепереше от неизвестността, която ги очакваше.
-Не мисля. Ако щяха да ни убиват, вече нямаше да сме тук.
Момчето каза това с убеденост и твърдост в гласа. Трокатилката се почувства по-спокойна. Бяха две сладки и хубави деца. Единственото различие между тях, беше изкуствената преграда, която техните родители бяха създали. Трокатилите имаха власт, защото притежаваха Висш разум, Земляните нямаха такава, защото притежаваха Висши чувства, и те пречеха на контролиращите възможности. Трокатилите контролираха емоциите си. Човеците не успяваха или поне не винаги, и това беше пречката. Изградената бариера в собственият им общ свят беше начин за разграничение и запазване на чисти видове. Просто времето изчисти от спомените им факта, че са един и същи вид, и стремежът им към различия беше по-голям от стремленията им към общо. Превръщайки различията в преимущества, те се отделиха в ограниченията на собствените си вътрешни светове, и заживяха в един общ, но разделяйки го.
-Ти имаш ли си име?
Попита момчето.
-Името ми е Ная. А ти?
-Казвам се Стрек.-Хубаво име.
Тя замълча. Сви се на пода и заплака.
-Сега защо плачеш?
-Страх ме е .
-Не се плаши. Аз съм тук и ще те защитя.
-Благодаря. Ти си смел. Стрек какво ще стане сега?
-Не знам ...ще почакаме и ще видим.
Децата не са от търпеливите създания в Галактиката. Те искат отговори на въпросите си веднага. Търпението на Ная и Стрек бързо се изчерпа. Изправиха се и заудряха по стъклените стени.
-Покажете се. Какво искате от нас?Кои сте вие? Мълчанието се превърна в заплаха. Те все по-настойчиво блъскаха стената с надеждата, че отнякъде нещо ще се появи. После уморени и изтощени легнаха на пода и заспаха. Прегърнати. Наблюдателите следяха всичко. Отчитаха с индикатори степента на страх, мислите им, движенията им. Разговорът между двете деца се следеше с точност и акуратност. Съзнанието на децата беше чисто от мисли на насилие. Когато спяха, сънищата им бяха свързани с родителите и приятелите им. Сензорите долавящи сънищата им записваха, като на лента онова което преминава в отделните фази на съня през тяхното мислено поле. Наяве излизаха подсъзнателните натрупани и скрити мисли и желания, въпроси и страхове. Това продължи с дни. Наблюдателите имаха за цел да покажат на двете същества, че различията между тях са изкуствено създадени. Искаше им се те да осъзнаят това и да го пренесат във времето и пространството на техните родители и близки. Преградите са само начин за отдалечаване между създанията. Когато опознаваш ти натрупваш знания. Проявата на чувства е нормална. Разума е сила. И двете форми на проява не са жизнено опасни. При комбиниране на чувства с разум има голяма вероятност да се създаде Истинско създание от времето на Хората, които са обитавали Земята преди хилядолетия. Ето, такива мисли зареждаха Наблюдателите в главичките на Трокатила и Землянина. Те бяха проявление на експеримента на Висшия Галактически Съвет, и беше крайно време някой да ги спре по отношение на изкуствените ограничения и прегради. Това изкусвено разделяне на положение и власт беше продължило прекалено дълго. Наблюдателите се появиха, защото трябваше да се промени нещо, но страха парализираше и пречеше на проявата на естествените стремления заложени в този вид. Дойдоха да го изчистят, или поне да опитат. Децата се събудиха. Главичките им тежаха от натрупаната в тях информация. Усещаха се по-различни, по-умни и по-емпатични едно към друго.
-Ти чувстваш ли нещо?
-Ная ,аз чувствам много неща. Явно и ти чувстваш.
-Стрек, мисля, че чувствата и разума са нещо прекрасно. Не трябва да се плошим от тяхното проявление.
-Да ,Ная трябва да ги използваме оптимално и пълноценно. Може би това е пътя за обновление на Цивилизацията. Без граници.
-Стрек страх ме е
-Стига, престани с глупавите си страхове.
-Искам в къщи
-Ная и аз искам у дома. Там имат нужда от нас. Истината е в нас и ние сме длъжни да им я кажем и предадем.
Ние сме вестоносците!
-Ами, ако не ни повярват?
-Няма да се отказваме от Истината. Каквото и да ни струва
Наблюдателите виждаха и слушаха. Дадоха зрънце от цялото, а те вече обмисляхя пътя за неговото осъществяване.
Странни същества са хората.Прибраха малките експедетивно и бързо. Транспортираха ги с лъч в пространството. Времето което им се бе сторило дни, бях години. Ная и Стрек се завърнаха за да предадат мъдростта на Наблюдателите. Големи и изпълнени с надежда за техният отдавна изгубен свят. Те бяха изгубили свойто детство, но вярваха, че ще дадат по-смислено и истинско на тези които бяха и на тези след тях. Стрек и Ная бяха новите водачи за обединение на трокатили и земляни. Прокарването на техните идеи беше опасно и красиво. Стрек и Ная останаха верни на идеите си. Земляните се страхуваха,трокатилите ги преследваха, но те следваха начертания път. Висшия интелект на Наблюдателите беше посял в тях желание към промяна и обединение. Това беше пътя за съхранението на цивилизацита от собствените им ограничения и закони. Ная и Стрек се превърнаха в проповедници, които разнасяха силата на чувствата си и моща на разума си без ограничител. Вярваха, че това е Пътя! Наблюдателите имаха толкова много работа в Галактиката. Тук бяха приключили с задачата си. Трокатилите и Земляните имаха Стрек и Ная. Сега се потапяха в необятното пространство, за да оправят още някоя грешка в своите експерименти. Топката се стопи в пространството. Изчезна. Стрек и Ная никога нямаше да разберат за тях и какво им дължаха. Чакаше ги толкова много работа, че свят им се завиваше, но те се заеха без страх и решени на всичко, за да достигнат успех в начинанието си. Техният свят имаше нужда от тях! Те осъзнаваха това и поеха по Пътя на просветлението и прокарване на идеите за обединение и разбирателстова между всичките видове,защото проявата на неталерантност и различие обременяваше човешкото съзнание до степен на блокаж и неосмисляне на реалността такава каквато е .Ная и Стрек се заеха да поправят стореното с хилядолетия от техните предци.Не се страхуваха.Бяха заедно!Вярваха си и имаха работа,която не търпеше отлагане ...
.............................................................
Светът на Трокатилите и Земляните пищеше нетърпеливо,като гладно бебе за биберон ...осъзнато или не ТЕ се надяваха на Промяна,а тя идваше.Беше вече тук,за да ги накара да поемат пътя на единството и любовта.
© Лили Спасова Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
