29 abr 2009, 21:01

Оцеляване (глава 1) 

  Prosa » Novelas y novelas cortas
1169 1 0
45 мин за четене

 

Глава 1
Новите съседи


  Бледите слънчевите лъчи галеха необятните гори. На места проблясваше снежнобелия сняг, който напомняше за отминалата тежка зима. Все още нямаше зеленина и това придаваше на пейзажа самотен вид. Студеният вятър брулеше клоните на голите дървета.  Трябваше да бъде пролет. Но не беше. Студената зима бе оставила траен отпечатък върху малкото градче и околностите. Като невидим полъх мракът продължаваше да витае между високите планински дървета. Мистериозна сянка се бе разпростряла и дори най-жаркият слънчев лъч не можеше да я разруши. Ароматът на тъгата затъпяваше всички останали сетива и единственото нещо, което можеше да се усети, бе горчива носталгия по нещо вече отдавна отминало. Сивият дим бавно и тежко се издигаше от къщите, разсейваше се сред поляните и изчезваше, както всеки копнеж за лято би изчезнал при вида на тази картина. Но небето не бе много облачно. Слънцето бе намерило начин да прокара лъчите си до тази студена земя, макар и те да не бяха способни да я стоплят напълно. Надеждата кръжеше наоколо бледа, забравена, но все още съществуваща...

  Жителите на Къпив нямаха друг избор освен да се адаптират към мрачните условия за живот и да се примирят, че ще усетят мека зима само ако се случи чудо. Правеха опити да извлекат плюсовете от живеенето в този скътан в планините, откъснат от цивилизацията град, но това беше само един жалък начин да оправдаят безумието си,че не са избягали от тук докато са имали време. И въпреки всичко това Къпив не западаше. Като по чудо процъфтяваше младото поколение, по-пъстро и по-разнообразно от всякога. Нещо мистично, далеч по-силно от ежедневните проблеми, привличаше хората в този град.

  Но аз не се чувствах така... Всичко ми се струваше твърде сиво и скучно. Нямаше места за забавления, хората бяха твърде обикновени, а желаното чудо, което щеше да ме спаси от повтарящото се ежедневие, така и не идваше. Всички ми причиняваха неудържими изблици на истерия - дори родителите ми с които обикновено се спогаждахме...

 Животът ми се превръщаше в нискобюджетен сериал, представящ нелепия живот на едно 16-годишно момиче.
   Следобедът бе глух, обикновен, лишен от всякакви емоции, а аз се прибирах от най-големия ад на този свят - училището. Картината ми бе до болка позната. Бях преживяла твърде много подобни следобеди, за да може да ме изненада нещо. Чувствах се толкова жалка и безпомощна срещу постоянната скука. Често си задавах въпроси за смисъла на съществуването ми и защо не изпитвах удовлетворение от него. Бях попаднала в непрекъснато повтарящ се кръговрат започващ със сутрешното събуждане, минаващ през редица бесни даскали и завършващ с изтормозеното ми съзнание, копнеещо за капчица щастие. Исках промяна. Исках екзистенцията ми да има някакъв принос за човечеството. Но колкото и да размишлявах, все стигах до извода, че не съм нищо повече от една самосъжаляваща се, депресирана, изтощена тийнейджърка.

  Съседите ни бяха едни от малкото дръзнали да се преместят от Къпив и сега къщата им бе необитавана. Но през същия онзи глух следобед червено ауди бе паркирано пред запустяващата постройка. Закрачих по-бързо с надежда да разбера какво се случва. Скуката ме бе превърнала в градската клюкарка, желаеща да разбере нещо пикантно и така да разнообрази собственото си сиво ежедневие. До лъскавото возило съзрях висока жена на около 25-30 години. Черната и коса бе прибрана в строг кок, тънките очила придаваха сериозност на острите и черти и всичко това я правеше да изглежда по-зряла. Но не можех да не забележа онази свежест, която е нетипична за улегналите лелички на средна възраст. Тя се обърна към мен и ме изгледа преценящо.

- Ти сигурно си от Огняновите, нали? - Студените и сини очи обходиха с неодобрение различните ми връзки за обувки, десетте гривни на лявата ми ръка а после се заковаха в червените, русите и лилавите кичури в косата ми.

  Спрях се озадачена, защото не предполагах, че ще създаде предпоставка за някакъв разговор. Гледах право в безизразните и очи, а едната ми ръка нервно обхождаше разпиляните кичури от шарената ми коса. Почувствах се неловко.

- Ъъ... да - измърморих полугласно, объркана от неестественото ú поведение - Аз съм Йоана Огнянова. Йо накратко - добавих с известно притеснение. - А вие?

  Изражението и бе непроницаемо, изпитателно и определено неприсъщо, за който и да е жител на Къпив. Ако не бях толкова объркана сигурно щях да се ядосам на високомерния начин по който ме разглеждаше.

- Аз съм Елена Владиславова. С по-малкия ми брат закупихме имота и ще живеем тук.

  Не бях обърнала внимание на мъжете носещи къщно обзавеждане. Сновяха наоколо като работливи пчелички под зоркия поглед на новата ми съседка.

- Ъм, добре. Беше ми приятно. Аз ще тръгвам и... приятно нанасяне - казах, все още невъзвърнала нормалния си говор.

  Наместих удобно училищната си раница, която лично бях изрисувала с несполучливи графити, и се опитах да и се усмихна, но гримасата, която се получи, бе направо жалка.Изпрати ме с поглед, а аз се запътих се към вкъщи, размишлявайки как тази изискана, студена дама ще се впише в обстановката на обикновеното ни малко градче. Какво я доведе в нашия скучен, сив Къпив? И как само двама човека щяха да живеят в толкова огромна къща? Припомних си старите собственици на жилището, които имаха пет деца и впоследствие осиновиха още две. Интересни хора... но тази Елена беше още по-интересна.

  Сама по себе си случката не беше нищо особено - просто запознаване с новата съседка, но твърде много въпроси се завъртяха в главата ми. Не усетих как бях стигнала дома си и разсеяно въртях ключа докато не изщрака. Пристъпих навътре и вече съвсем бях забравила всякакви новонанесли се Елени. Много по-важни неща (като есето, което нямаше само да се напише, а ми трябваше за утре) започнаха да ме вълнуват.

  След като изядох всички пилешки хапки, приготвени от майка ми, прекарах три часа в усърдно учене - нещо крайно нетипично за мен. Обикновено учех в последния момент или пък изобщо не се затормозявах. Бях убедена, че поддържам обучението си на ниво, без да имам нужда от допълнителни мъчения. Като изключим химията... Но кой е перфектен във всичко? Помислих няколко секунди, подмятайки си химикалката несъзнателно между пръстите. Съжалих, че си зададох въпроса, защото веднага в главата ми изникнаха лицата на няколко примерни ученика, които не изпитваха никакво затруднения с който и да е предмет. Често бяха обект на подигравки, но ако имаше някакъв идеал , към който се стремях, то това определено бяха те.

 Но аз се опитвах и да поддържам социалния си живот редом с училището. Проблема е, че за нито един човек не можех да кажа, че е качествен според моите критерии. Имах твърде много изисквания към другите. Никой не беше в състояние да оправдае високите ми очаквания и така често си оставах сама. Може би ако имаше някой като мен, независимо дали близнак или просто сродна душа... Не! Тогава пак нямаше да се чувствам в идеалната компания! Перфектния приятел не трябваше да бъде по-умен от мен, за да не се чувствам застрашена, но все пак да ми е достоен събеседник. Също така не трябваше да бъде по-красив от мен... и по-забавен!  Бях способна да намеря недостатък и на най-съвършеното същество. За мое съжаление, твърде късно се научих да затварям очи за незначителните детайли...

   Никой не можеше да ме разбере. Както и аз не разбирах никого....


   Така изтекоха няколко часа и като по чудо вече бях написала есето по литература, решила задачите по физика и преговорила новия безсмислен урок по химия. Вдигнах очи от зловещите учебници. С учудване установих, че няма какво да правя. Всички забавления се бяха изчерпали. Дори да излезнех с приятели нямаше къде да отидем поради видимата ограниченост на града и липсата на кина, кафенета и паркове. Отчаяно отправих поглед към прозореца. Новите съседи бяха внесли всички мебели, но все още от къщата се чуваха грубите гласове на майсторите. Така и не се случи нищо интересно. Дали не трябваше да спра да се надявам на чудо? Цялото това очакване на някакво избавление беше крайно изморително. Хората често забравят как да контролират живота си и се оставят на празните надежди. Не желаех това да се случва и на мен, но нямах друг избор освен да се примиря, че не ми е било отредено да бъда изключителен човек. Щях да съм просто една от милиардите забравени, незначителни частици, изграждащи човечеството. Може би това бе смисъла на цялата ми екзистенция - да се родя и да умра, погълната от битови проблеми... И така затънала в собствените си посредствени разсъждения се усетих, че вече са изтекли десет минути от сапунката ми, едно от малкото забавни неща.

   Тази ужасна сцена се повтаряше всеки следобед. Едни и същи занимания, едни и същи разсъждения... По подобен начин преживях и петъкът, а уикендът си замина бързо като терорист, запътил се към ядрена бомба... 
   Отново беше понеделник сутрин. С мъка събирах нужните ми тетрадки и учебници. Винаги си приготвях раницата непосредствено преди излизане. Предполага се, че понеделниците са най-хубавите дни от делничните, защото съм си починала след уикенда. Но това далеч не беше така. Началото на седмицата само ми напомняше какво ме чака през следващите адски четири дни. С мъка грабнах тежката като камък раница и доброволно потеглих от уютния си дом право към пъкъла (или както някои хора го наричат - училище).

  Като пристигнах с раздразнение установих, че нищо не се бе променило. Всичко гъмжеше от еднакво изглеждащи, безлични, униформени човекоподобни. Тук-там се прокрадваше дяволската усмивка на някой даскал, който тъкмо бе стъжнил живота на някое от същите тези жалки същества. Не смея да ги нарека „ученици", защото да си ученик значи да ходиш на училище... А за тях дългите коридори представляваха по-скоро моден подиум или арена за побоища. Влезнах в стаята и измрънках нещо, което трябваше да прозвучи като поздрав. Всичко ми беше в мъгла докато крачих към свободното място на втория чин.Седях точно до приятелката ми Васка, която отново се хилеше неадекватно на някаква плоска шега. Всъщност и тя не може да бъде наречена „приятелка". Ако беше такава щеше да знае, че цялото ми име е Йоана, а не Йордана, Йоланда, Йоска или някаква подобна нелепост, каквато бе издрънкала преди няколко дни... 

- Йооо! Как си? Как мина почивката? - гласът и бе твърде възторжен за мрачното ми настроение.

- Нормално.

- Аааа! Браво, браво! - започна да пищи тя. - По математика учи ли? Аз май ще мога да намеря задачите, които ще ни бъдат на контролното. А есето по литература?

- Да - отговорих кратко и ясно. Не се знаеше на какво точно казвам „да", но нямаше значение.

  Васка продължи да пищи с тънкия си дразнещ глас , а аз само кимах одобрително, без изобщо да я слушам, докато си изкарвах учебниците на чина. Вратата постоянно се хлопаше и не обърнах внимание когато се отвори за последен път, но всичките развълнувани същества в стаята замлъкнаха. Г-жа Драганова пристъпи в стаята с типичния за нея тропот на токчета, наподобяващ кон в галоп.

- Ученици! Моля за внимание! Часът е започнал.- Червенокосата учителка ни погледна строго докато изричаше баналните си слова. - Учебната година е вече в разгара си, но към класа ни се присъединява нов ученик.

  Това вече наистина привлече вниманието ми! Не бях забелязала момчето, влачещо се след Драганова. А той със сигурност трудно би останал незабелязан. Явно съученичките ми, които винаги са били разочаровани от мъжката част на класа, също му бяха обърнали внимание. Проследиха го от глава до пети, а Васка изрече едно отчетливо „А-а-ау!". Черната му  коса не бе в типичната къса мъжка подстрижка. Дължината и бе почти до брадичката му, а през средата и минаваше път. Няколко кичура аристократично падаха пред изящното му лице. Очите му бяха тъмносини, но въпреки това - изразителни и дълбоки. От перфектните му черти лъхаше някаква меланхолия, но когато се усмихна бегло забелязахме сладката трапчинка на дясната му буза. Не знам колко време го наблюдавах стреснато, но за първи път училищната униформа ми се стори сполучлива. Беше висок и слаб, но излъчваше някаква сила и стабилност. 

- Това е Андрей и от днес ще бъде ваш съученик. - Гласът на Драганова бе излишно силен тъй като всички бяха замлъкнали. Тя се обърна към новия.- Можеш да заемеш мястото до Петър.

  Андрей се настани два чина зад мен до добрия стар Пешо, отличника на класа, който винаги намираше утеха в учението. Контраста между двамата беше уникален - объркания, незрял, очилат зубър и съвършения, спокоен, синеок чаровник. Най-голямо бе предизвикателството за Лили, която за първи път бе в ролята на изкусената, а не на изкусителката. Всички момчета от класа твърдяха, че за тях тя представлява една посредствена кокона, но въпреки това я следваха сякаш е богиня. Виждах как натежалите ú от грим клепачи се опитваха да мигат предизвикателно, но за първи път нямаше очаквания ефект. Андрей дори не я удостои с поглед. Магнетичните му очи обхождаха новата за него обстановка. Дали разбираше, че момичетата бяха спряли да дишат?!

  Усетих досадно сръгване по лявата ми ръка. Васка ми подаде бележка, която гласеше "УАУ!!!". После имаше още едно изречение, което не можах да разчета, въпреки невероятните ми  усилия. Хвърлих бегъл поглед към нея и с изненада установих, че се беше изчервила и наблюдаваше новодошлия с разширени зеници. Подобни плоски, елементарни и скучни любовни чувства ме дразнеха и затова в отговор и написах „Нищо особено". След като Васка прочете бележката, чух една дълбока въздишка, възмутително ахване и неразбрано съскане.Явно дръзката ми откровеност я жегна.А аз продължавах да се чудя как ще преживея появата на поредния колоритен образ.Целия ми клас винаги си е бил пълен цирк. Защо сега дойде и Мистър Свят та съвсем да заприлича всичко на сапунка?!?

  Следващите два часа бяха истински ад. Четиринадесет подивели момичета се опитваха всячески да заговорят Андрей. За мое учудване той бе твърде студен спрямо почитателките си. Това не им допадна, на мен - също. Обичам харизматичните, общителни натури. Обичам от човек да лъха топлина и лъчезарност...  А синеокият само се цупеше и се преструваше, че не забелязва вниманието с което го обграждат. За какъв се мисли? Том Круз? Бен Афлек? Всъщност бе много по-красив и от двамата... Но това не му даваше правото да си въобразява, че е всемогъщ!
 Положението не се промени, докато не стана време за голямото междучасие.  Наложи ми се да ходя до магазинчето сама, защото Васка се беше запиляла някъде да шпионира Андрей. Същото се бе случило и с Катя, Надето, Жени, Благовеста, Силвия, Сашка и Лили... И така, потеглих мързеливо и самотно надолу, разсъждавайки къде ли се е изгубил клонингът на древногръцки бог. Не, че той ме интересуваше! Отвеяната Васка ми беше задигнала портмонето в суматохата и сега не стига, че бях сама, ами бях и гладна! Знаех си, че не трябва да си купуваме еднакви портфейли... С мъка затворих вратата на опустялата класна стая и се показах на коридора. Слънцето бе проникнало в мрачната сграда и дразнеше погледа ми. Усещаш как униформата ми се бе смалила (или аз отново бях напълняла) и как косата ми стои безформена като прегазено птиче гнездо. Крачех раздразнено по стълбите надолу, а в погледа ми изникна перфектно изправената коса на Лили и стройната и фигура. Ако този надут нов пуяк си търси половинка - не виждам по-добра за него от нея. Щяха заедно да съсипват настроението на околните със студените си очи и перфектните си черти. Щяха да бъдат Мис и Мистър „Ледено сърце". Вбесена летях по стълбите надолу, но изведнъж усетих странно присъствие зад себе си... Някой крачеше равномерно и в моята посока.Нищо необичайно. Все пак освен мен в училището имаше още 532-ма ученика и един манекен. Обърнах се инстинктивно и с изненада открих, че това бе именно онова създание, което не смеех да причисля към останалите. За първи път го видях от толкова близо и сега изглеждаше още по-обаятелен!

- Защо си сама? - попита хладно.

  Стреснах се от дръзкия му клас, който, противно на очакванията ми, се лееше като песен. Понечих да тръгна надолу преди да осъзная, че говори на мен. Огледах се, за да се уверя, че не е станало някакво недоразумение. Но съмненията ми бяха неоснователни. Той действително говореше на мен!

- На мен нищо ми няма да ми стане като поседя малко самичка. А на теб къде ти е свитата от подивяли фенки? - попитах наперено, в опит да прикрия вълнението, което ме бе овладяло.

- Нещо си се объркала... - звучеше някак смутено. 

- А да бе! Сигурно. Кажи де! - Продължавах да настоявам припряно, а той не помръдваше все така спокоен и изсечен като от мрамор. - Трябва ми онази пълната със розовия суичер, защото парите са ми у нея. 

- А... Васка ли? 

- Запомнил си ú името?

- А ти си Йоана - каза гордо той, но не ме дари и с една малка усмивчица.

- Аз пък изобщо не съм ти се представяла! - троснах се. Сложих демонстративно ръка на кръста, отново жалък опит да прикрия емоциите, които напираха в гръдния ми кош.

- Е, няма значение. Аз пък те знам! - отвърна равно Андрей. Без капчица колебание започна да слиза надолу по шестте стълби, които ни деляха.

- Май си мислиш, че всичко знаеш, а? - това момче наистина ме изнервяше. Колкото и да бе красив вече едвам го понасях.

- Уау... направо взе да ми харесва да общуваме. Никой не се е държал толкова грубо с мен.

  Направих гримаса. Не представляваше нещо повече от една от онези глупави физиономии, които трябва да изразяват недоверие.

- Съжалявам, че си свикнал всички да те следват като паленца и да те гледат влюбено. - Говорих много дръзко. Ситуацията със забравените пари ме бе изнервила допълнително, а сега и това момче, притежаващо най-изящните черти, стоеше на по-малко от половин метър от мен.

- Ти наистина не ме познаваш, но вече си ми лепнала някакъв етикет, а?!? - той проговори толкова уверено, че аз само зяпнах с отворена уста. Сякаш ме хипнотизираше! Исках да се разкара от погледа ми, за да си възвърна трезвото мислене. - Ако пък чак толкова те вълнува, Васка ме чака да излезна от мъжката тоалетна на първия етаж!

  Сините му очи просветнаха гневно и се обърна елегантно, а аз останах зяпнала гърба му. Какво му стана? Това беше една наистина твърде импулсивна реакция за уравновесен човек като него. На мен ми отиваше много повече да се връткам разярено и да оставям събеседника си с куп въпроси в главата. Не разполагах с много време за разсъждения, защото вече тичах надолу към тоалетните на първия етаж и с изненада съзрях един розов суичер в далечината. Той беше прав. Краката ми не усещаха умора докато прелитах през празния коридор по посока на Васка.

- Взела си ми парите! - казах запъхтяно все още в движение. 

- А? - Тя не ме бе забелязала въпреки всичкия шум, който вдигнах. Погледа и бе насочен към мъжката тоалетна и тръпнеше в очакване. - Да, да... заповядай. 

- Мерси! - Постарах се да звуча кисело, докато поемах парите от протегнатата и ръка, но всъщност чувствах съжаление.- Аз мисля, че Андрей не е тук- прибавих леко притеснено.

- Какво?!? - Зелените и очи ме погледнаха шокирано, а аз се почувствах още по-зле. Струваше ли си всичко това само заради някакъв красавец?

- Не е тук - повторих с по-уверен глас. - Преди малко го срещнах пред кабинета по биология. Мисля че трябва малко да поговоря с теб относно всичко това.

- Да говориш с мен?!- Звучеше, като че ли бях изрекла нещо абсурдно.- Да говориш с мен сега, а Андрюшчо да попадне в ръцете на тази кобра Лили?- очите и се разшириха в недоумение, а пухкавото и лице пламна.

- Да, точно така. Искам да поговорим относно...ъъ... Андрюшчо, както го нарече току-що. - Бях твърде изморена от тичането и сега едвам дишах. Не изгарях от желание да обяснявам на Васка подозренията ми, че е просто един разбивач на сърца, но нямах друг избор. Не исках да я оставя със заблудата в която живее.

- Той е МОЙ! - сопна се тя. Разговорът започна да се превръща в спор.

- Аз... не...

- Не се оправдавай! Няма да го получиш!

  Ето, сега вече наистина пламнах! Защо не беше подписал договор в някоя огромна модна агенция? Какво правеше в Къпив?! Само ми разваляше спокойния живот! Сега ще трябва да обяснявам на Васка, че най-красивото  момче на света не ми харесва (което почти беше вярно).

- Миличка... - започнах да говоря с уравновесен тон - той не ми харесва! Наистина! - Приятелката ми само се изхили пренебрежително. - Знам, че не ми вярваш, но не е мой тип. Мисля, че и теб не заслужава... 

- О, я стига - закрещя истерично тя - знам какво си мислиш.

- Не знаеш.

- Знам! - Улових мрачна нотка в иначе борбеното и настроение.- Решила си, че той никога няма да ме погледне, защото не приличам на манекенка.

- Не е вярно - учудих се аз. Това наистина не ми беше минало през главата. През цялото време си мислих колко арогантен е Андрей и как само ще изтормози дразнещата, но добродушна Васка.- Според мен той е един самовлюбен глупак! А ти наистина не можеш да се погледнеш от страни и да се оцениш подобаващо!

- Наистина ли го мислиш? - попита ме вече успокоена тя. 

- Никога не съм била по-сигурна в свое твърдение - заявих гордо. - Хайде сега не се излагай и да се казваме нагоре. Наистина трябва да се отърсиш от външния му вид, за да осъзнаеш колко надменен е той.

- Ти... - започна неуверено тя - ти просто... в началото наистина много се изненадах, че не го хареса. Как устояваш на това изкушение? На мен ми е нужен един негов поглед, за да хвръкна въодушевено в небесата. Сякаш се окрилям и ми вдъхва надежда, че има и хубави неща в този живот. - Говореше искрено. От време на време потрепваше неконтролируемо, а очите ú шареха тъжно по ожулените стени. - Имам предвид... погледни го само! Та той е жив идеал. По-красив от всички холивудски звезди! А и е реален. Седи тук, в глупавото ни училище, в скучния Къпив и върши същите неща, които и ние! А е толкова божествен! Толкова далеч от тези битови примитивизми. - Вече започваше леко да похлипва и усетих напрежението, стаено дълбоко в нея. - Погледни му очите!!! - продължи разпалено. - Има нещо толкова изразително, толкова магнетично. Начина по който те поглежда смело, дръзко и зряло. Толкова по-съвършен от останалите недорасли момчета. Всяко нещо у него е перфектно. Дори челюстта му е извита по най-прекрасния начин. Отсечените черти, решителния поглед...- Васка вече плачеше.

Тази искреност ме разтресе от глава до пети. Никога не съм си представяла, че момиче като Васка, момиче, което постоянно се хили за нещо, би могло да изпитва толкова обсебващи чувства само два учебни часа след като го е видяла. А най-лошото е, че беше права за всичко! За погледа и за начина по който привлича нас, простосмъртните, както магнита привлича желязото.

- Васке, виж сега... - колебаех се как точно да подбера думите си.- Той наистина е неустоим, но погледни нещата от друга гледна точка.- Какви ги говорех? Аз сама не си вярвах. - Виж арогантния, твърде самоуверен, надут, надменен начин по който ни гледа. Той е наясно със влиянието, което оказва върху крехките ни съзнания. Това не те ли дразни? Като се замислиш е почти същия като Лили.- Приятелката ми трепна като чу името и. - Само дето е момче! И сега ние сме под негово влияние, както момчетата са под влиянието на Лили. Има съвършения външен вид и си личи, че полага усилия. Точно като нея! Дрехите му са като подбрани от моден бутик... - Спрях, защото Васка заклати глава.

- Не виждаш ли, Йо? - промълви тихо, докато все още ридаеше. - Не виждаш ли разликата? И двамата са красиви, но тя изглежда евтино и пошло в сравнение с него...

  Не исках да си признавам, но беше права.

- Както и да е. - Опитах се да звуча бодро, но без особен успех.- Хайде да се качваме, защото междучасието е към края си и недей да се тормозиш повече. Моля те!

  Тя ме прегърна искрено и заедно потеглихме към класната стая. Нямах време за закуска, защото междучасието бе изтекло неусетно, въпреки че разговора ни не бе особено дълъг. По пътя си разменихме още няколко реплики, но аз знаех, че я боли много повече, отколкото показваше.
  Остатъкът от деня бе наситен с твърде много емоции, за който и да е учебен ден в скромната ни езикова гимназия. Истерия, любов, ревност, безразличие, мъка, страст... Просто ми дойде твърде много. Противно на очакванията ми желаех онази непоносима скука, която царуваше преди да дойде той! Момчетата от класа ревнуваха, заради цялото внимание ,което получаваше Андрей. Лили никога не бе изпращала толкова много усмивки през целия си живот, а в четвъртото междучасие направи нещо напълно безсмислено- изтича до у тях, за да си изправи косата още веднъж! Но най-шокиращото за мен събитие се случи в часа по немски. Надигна се истинска борба кой да бъде партньор на новия съученик в едно упражнение, което трябваше да се изпълни по двойки. Г-ца Милчева мъдро (или не чак толкова) отсъди, че тази чест печели човекът, който веднъж не пожела да работи заедно с „Андрюшчо"-  аз! С мъка се надигнах от стола и с Пешо си разменихме местата. Усетих как погледите на всички от класа злобно се впиват в гърба ми. Щях да правя досадно упражнение на най-изчанчения за мен език с най-непоносимия човек на света!

- Дано поне от немски разбираш! - изсъсках злобно.

 Вълнението забушува в мен като море, въпреки опитите ми за самоконтрол. Сега вече перфектното му лице бе на някакви си две педи от моето. Заиграх се с химикалката, защото иначе щях да бъда принудена да го гледам право в очите, а това щеше да ми причини сърдечен удар. Сковах се на мястото си и не смеех да помръдна от страх, че ще го докосна.

- На мен разчитай - обяви самоуверено както винаги.

- Внимавай със самочувствието - продължих да се инатя.

- Защо? - зачуди се той.

- Не смятам да продължавам безсмисления ни разговор - продължавах да съскам злобно. - Захващай се да развиеш тези изречения.

  Наистина имах късмет. Немският не ми се отдаваше, но Андрей изглежда беше нещо повече от красива, куха лейка. Не се съпротиви да направи и моята част от упражнението. Наблюдавах внимателно безупречната му кожа и изражението на лицето му докато пишеше съсредоточено на листа. Аз стоях безучастно и си поклащах краката си. Вече бях прекарала цели десет минути на този чин, но притеснението не се бе изпарило.  Бях облекчена, че поне не ми се налага да си напъвам мозъка, за да измисля нещо на немски. Сега настроението ми бе на друга вълна, а и дори да се опитах да се съсредоточа, това бе невъзможно заради божественото ми присъствие.

- Нека видим как се е справила Йоана - изстреля бързо думите си г-ца Милчева и се запъти право към мен. Взе ми тетрадката и с изненада установи, че всъщност много прилично си бях написала всичко. - Странно. Много странно. Ти ли и помогна, Андрей? - Думите ú прозвучаха остро, но той не се притесни нито за секунда. На мен ми се преобърнаха вътрешностите. На всеки му е ясно, че е невъзможно да направя безпогрешно цялото упражнение и то толкова бързо.

- Не. Аз си написах моята част, а тя - нейната - заяви той и я погледна с разтапящ, изпепеляващ, божествен поглед.

  Учителката не издържа и се усмихна възторжено. Този арогантен глупак и повлия учудващо добре. Улових искрица от същото вълнение, което бушуваше в мен.

- Знаете ли... Йоана напълно си заслужава шестицата!!! - изписка Милчева, все още въодушевена от чаровния Андрей.

  Всички съученици се разбунтуваха.

- Какво?- надигна се Лили. - Та тя не знае как да си каже името на немски.

- Замълчи Лили. Освен ако не искаш да погледна и твоята тетрадка- отвърна гневно преподавателката, която вече се бе настанила на бюрото си, далеч от мен.

- Знам как да си кажа името... Едно и също е на всички езици - добавих шепнешком.

  Остатъкът от часа мина като цяла вечност. Опитвах се да се контролирам, но не беше така лесно и разбрах какво ú е на Васка. За мое успокоение звънеца би и аз непохватно заприбирах немския в раницата ми.

- Няма ли да ми благодариш? - попита самодоволно един разкошен глас.

 Това наистина ме вбеси да неузнаваемост. За нищо на света няма да съм му длъжница.

- За какво да ти благодаря? - троснах се аз.

- Че ти изкарах оценката!

   Това, което бушуваше в мен, вече не бе вълнение. Беше си чист гняв. Явно ,ако по някакъв начин покажеше арогантната си същност, ставах сляпа за красотата му.

- Дразниш ме! Направо не мога да те гледам!!!

  За мое учудване той не се стресна от истеричния ми изблик.

- Гледай ти... май по-добре да се изпарявам, докато не си ми откъснала главата - отвърна саркастично той.

- Няма да ти откъсна главата. Най-много да ти разваля прическата,но за теб това е дори по-лошо!

- Някой имал чувство за хумор...

- Я се разкарай! - Вече наистина ми се натрапваше.

- Добре де... Чао! - Като изрече това се обърна и останах вгледана след него точно както тази сутрин. Вървеше сякаш наистина ожуления, стар, мрачен коридор бе моден подиум.

  Раздразних се от него, но се опитах да се успокоя. Сбогувах се с Васка и грабнах тежката си раница. Докато крачих по коридорите бях изцяло погълната от разплитането на слушалките за плеъра ми. Обичах да ходя сама и да слушам музика. А и това бе единствения начин да не мисля за Андрей. Името му предизвикваше непреодолим гняв и само няколко рок групи бяха в състояние да разсеят мислите ми. А аз определено имах нужда от избистряне на мозъка! Вече напуснах района на училището и слънчевите лъчи заиграха по лицето ми, докато музиката лудешки ехтеше от слушалките. Продължих бавно към вкъщи, където ме чакаше купчина домашни. Не усетих колко бързо извървях пътя до там.  Всеки следобед течеше така динамично...

  Не живеех далеч от училище. Това му е хубавото на малкия град-всичко ти е на една ръка разстояние. Може би изслушах едва 5-6 песни, когато вече отворях вратата без капчица желание. Влезнах в до болка познатата уютна къщичка. След като стоварих якето си на закачалката и сложих розовите си домашни чехли, тромаво се придвижих към кухнята, чиято врата бе отворена.

- Йоана! Ето те и теб най-сетне. - Майка ми влетя като вихрушка.- Яденето ти е в микровълновата, а аз излизам с Лидка на кафенце.

- Да, да, добре - промърморих отегчено.

- Чао, миличка - отвърна ентусиазирано тя.

- Чао.

  Нямах нейната енергия. Гласът ми звучеше изтормозено. Бяха ми омръзнали тези повтарящи се следобеди. Но въпреки всичко днес бях изпълнена с някаква странна мотивация и седнах да реша всички задачи веднага след като изядох поредната порция пилешки хапки. Най майка ми наистина и бе лесно да готви полуфабрикати...


 Не знам колко време беше минало, но на мен ми се стори като миг. Погледнах крайния отговор от последната задача и го сверих с отговорите дадени в края на учебника. Установих, че отново всичко беше безпогрешно. С мъка пъхнах математиката в раницата и отместих поглед към часовника на нощното ми шкафче. Шест часа?!? А какво щях да правя цяла вечер след като вече си приключих задълженията... Раздразнена и обезкуражена седнах на леглото и погледнах разсеяно през прозореца. Изобщо не обърнах внимание на гледката отвън, защото съзнанието ми бе заето с поредната порция тийнейджърски неволи. Вече се смрачаваше. Поседях така няколко минути и се концентрирах, за да може мозъка ми да възприеме гледката.  Ясно виждах как къщата на Елена Владиславова свети. Това изобщо не ме заинтригува. Не ме заинтригува и човека, който излезе на балкона. Погледа ми се бе замрежил в далечината и хипнотизирано оглеждах върховете на най-далечните планини. Усещах колко безцелно е цялото това занимание, но нямах никакво желание да се отлепям от прозореца и да се връщам в реалността. Беше приятно да бездействам и да нямам представа за времето. Колко ли минути бяха минали? Две? Пет? Десет? А дали майка ми бе сготвила вече спагетите? Може би трябва да слезна, за да...

- Йо?!?

  Сякаш някой ме извика.

- Хееей? Йо?!

  Наистина някой ме викаше!

  Трябваше да повтори името ми още няколко пъти, за да си възвърна адекватността. И тогава... тогава аз, рязко възвърнала се в действителността, погледнах към терасата на Елена Владиславова, откъдето идваше повика, и зяпнах в изумление. Сигурно твърде много се бях изтощила от задачите и имах халюцинации. Случваше се... И зубърът Пешо бе сънувал, че си пие чая с Айнщайн и Нютон. Просто се бях побъркала като него. А ако не бе привидение, значи Андрей наистина стоеше там и ме викаше!

  След тридесет секунди колебания относно начина, по който трябва да реагирам, за да изглеждам нормална, успях да възвърна части от разсъдъка си. Смогнах да прошепна безсмисленото възклицание „Олеле!", въпреки че думите излезнаха от устата ми без да желаех съзнателно това. Очите ми се разшириха. Андрей ме даряваше с очарователна усмивка и енергично ми махаше от терасата. Въпреки разстоянието, на което се намираше, аз отново усетих пронизване в сърдечната област.  Замръзнах от изненада, опряла ръката си на перваза. Видях, че единия прозорец бе отворен и явно затова успявах да чуя звънливия му повик. Опитах се да съсредоточа мислите си за минимално кратко време, но единственото, което успях да постигна, е неконтролирано помахване на дясната ми ръка и странна физиономия, която трябваше да бъде усмивка. Крайниците ми отказваха да се движат по волята ми, но някак смогнах да се добера до отворения прозорец и да покажа замаяната си глава навън.

- Ти... какво... - започнах да говоря несвързано и твърде тихо.

  В отговор той просто ми помаха и посочи улицата пред къщите ни. След това скоростно се прибра. Зачудих се дали наистина бе възможно да ме вика да слезна долу... Усещах как вятъра гали обърканото ми лице и побързах да затворя прозореца. Мислите ми бушуваха, разбъркваха се и се надпреварваха като непокорни вълни, а аз бях развълнувания океан.  Без много да мисля се втурнах по стълбите надолу и прелетях покрай майка ми, която правеше някакви експерименти в кухнята. Явно днес нямаше да се ядат пилешки хапки за пореден път... Нахлузих кецките си, чиито връзки никога не развързвах и се наметнах със суичера, който съдържаше в себе си поне осем различни цвята, преплетени по най-невъзможния и неприемлив начин. Преди да докосна бравата на външната врата се спрях и се замислих дали наистина всичко това бе реално. А дори и да беше истинско, заслужава ли си?

  За миг изключих всичките си сетива и застинах на място. Последва една дълбока глътка въздух, с разтреперани ръце докоснах студения метал и открехнах вратата. Студеният вятър светкавично заразбърква косите ми, а аз се опитах да фокусирам небрежно облегналата се на уличната лампа фигура. Обърнах се и затворих вратата малко по-силно от обикновено и се запрепъвах към тротоара. От двете ми страни се намираха все още непоникналите градински цветя, които за майка ми бяха като собствени деца. Усещах как коленете ми омекват от притеснение и походката ми придобива странен вид. Андрей си стоеше безизразно и вкаменено, облегнал се на уличната лампа като изящна статуя. Размазани фигури и заглушени гласове ме объркваха допълнително. Дали не вървях на сън?

 Вятърът задуха още по-силно и това като че ли избистри мозъка ми, докато се приближавах към него. Изведнъж адекватността ми се възвърна, а заедно с нея и разсърдената физиономия. Все още не бях угасила чувствата, които той предизвикваше у мен. Но това не бяха от онези чувства на симпатия, които той палеше у околните. Наистина го намирах за привлекателен, но сякаш имах имунизация против обаятелния му поглед. С всяка следваща крачка можех все по-лесно да контролирам себе си. Все още стоеше спомена от объркването у мен, но когато го стигнах, успях да му отправя най-студения си поглед и с риск да преиграя, поставих ръка на кръста си.

- Какво искаш? - попитах студено и се почувствах гордо, че не се усети емоция в гласа ми.

- Аа... нищо. Малко искам да си поговорим - отвърна небрежно той.

 Мигом загубих говор и картина. Звучеше толкова равнодушно и безразлично, че моите опити за дистанцираност изглеждаха жалки. Направих една решителна крачка и вече се намирах на опасно близко разстояние до него. Светлината от уличната лампа озаряваше лицето му и сега изглеждаше толкова призрачно, сякаш не принадлежи на този свят. Тъмните кичури падаха все така аристократично пред лицето му, а дълбоките му сини очи гледаха празно надолу. Изведнъж всичко ми се стори още по-тъмно. На нощта ú бяха нужни само няколко минути за да завладее напълно Къпив. Аз използвах кратката пауза, за да разуча облеклото му. Носеше прави панталони, чиито цвят не различих в тъмнината, и нещо, което ми заприлича на скъпо палто, изпод което се показваше яката на риза. Определено изглеждаше в пъти по-елегантно от моята бунтарска визия. Ако забележех толкова изтупано момче, то щях да изгарям от желание да отида и да му демонстрирам как трябва да изглежда един тийнейджър. Но не и на Андрей... Цялата тази елегантност прилягаше перфектно на зрелия му външен вид. В комбинация с обмислените му жестове, оставяше впечатление, че всяко едно негово движение има някаква дълбоко скрита цел. У него нямаше случайни неща. Начина, по който се бе облегнал на лампата, сенките, които описваха съвършеното му лице, дори и равномерното му дишане, което чувах ясно в тишината... всичко! Всичко у него бе перфектно. Чудех се дали не беше някакъв научен експеримент, за завладяване на женски сърца. Просто не е възможно толкова идеално същество да се роди на земята. Изведнъж се усетих, че мълчанието е продължило по-дълго, отколкото трябва.

- Добре... - наруших с пресипнал глас тишината- кажи за какво да говорим.

  Изведнъж някакъв живот проблясна в очите му и той се изправи внушително. Сега вече виждах колко по-висок е от мен. Той колебливо се усмихна. Но не по онзи начин, който заслепяваше Васка и Лили, а съвсем искрено, приятелски.

- Хайде, ще седнем някъде първо - започна да говори отново той. - Какво ще кажеш за онези пейки на площадката. Сега със сигурност ще са празни.

  Кимнах одобрително, защото чувствах, че няма да мога да произведа какъвто и да е звук. Пейките наистина не бяха далече и бяха единственото подходящо място за разговор. Понякога, когато не издържах повече компанията на родителите ми, просто взимах плеъра си и сядах там. Неуверено тръгнах след него по посока на мястото. Повървяхме съвсем малко, когато той забави крачка, за да го настигна и да се движим на едно ниво. Усещах някакво неудобство. Мълчанието беше направо смразяващо. На мен често ми се случваше да попадам в подобни неловки ситуации, когато няма какво да кажа, но бях убедена, че чаровника има много повече опит в общуването с представители от противоположния пол. И наистина той пръв наруши мълчанието.

- Виж, сега - подхвана Андрей колебливо - позовавайки се на отношението ти спрямо мен и след като прекарах целия следобед в анализи на случващото се, стигнах до извода, че не съм ти особено симпатичен и желая да разбера факторите, повлияли ти за това твое решение.

  Погледнах го втрещено.

- Ъ? Ка-акво? - измрънках объркано.

Той въздъхна тежко без да забавя крачката си. Нищо в него не трепна, когато ми заговори отново с типичния си внимателен и спокоен тон.

- Казах, че съм направил заключение, базирано на реални факти, че изпитваш към мен презрение, причината за което ми е неизвестна и искам да я разбера лично от теб.

- Абе я ми говори като на човек! - троснах се грубо. - За това ли искаше да разговаряме?

- Да - потвърди той.

- Аха... и казваш, че си мислил цял следобед?

- Да, чаках момента лично да говоря с теб.

- Чакал си момента... О! - сепнах се ненадейно и спрях. Сякаш една лампичка просветна в съзнанието ми и стигнах до прозрение. - Знаел си, че живея там?

  Изведнъж ме обля странно вълнение. Толкова бях изумена от това, че вървя заедно с Андрей, че съвсем бях изключила най-логичния въпрос... Какво правеше той на терасата на Елена Владиславова?!?

- Да, сестра ми ми спомена, че някакво странно момиче ни е съседка- отвърна небрежно той без да обръща внимание на спирането ми.

  Усетих как сърцето ми бие учестено, когато си припомних за Елена. Толкова ли непоправимо много ми липсваше наблюдателност, че не забелязах потресаващата прилика помежду им?!

   Продължих неохотно напред и понечих да кажа нещо, но не ми стигна решителност. За мое облекчение след поредния завой вече се виждаше площадката и тази мисъл ме ободри. Бях започнала да усещам студ, проникващ през абсолютно неподходящия за времето ми суичър. Определено се нуждаех да седна някъде и да се свия.  С Андрей мълчаливо тръгнахме към най-близката пейка. Той се настани в левия ъгъл, точно под една улична лампа. Лицето му се озари  по същия призрачен начин , а стойката му бе едновременно небрежна и елегантна. Бе опрял лявата си ръка на облегалката на пейката. Погледа му отново обхождаше непрогледните гори в далечината. Аз се сгуших в десния край, колкото е възможно по-далеч от него. Обгърнах коленете си с ръце и зачаках той отново да проговори пръв.

- Какво мислиш за мен? - изстреля ненадейно синеокия красавец, запазвайки разсеяното си изражение.

Аз обаче не останах толкова спокойна. Рязко се обърнах, шокирана от въпроса му.

- Аз... ъ... какво искаш да кажеш? - измърморих заеквайки.

- Мисля, че въпросът ми бе пределно ясен. Искам искрено да ми отговориш какво впечатление оставих у теб.

 Почувствах се като престъпник, който бива безмилостно разпитван от полицай. Истината бе, че от момента в който го видях,  прозрях, че няма да се разбираме лесно помежду си. Твърдо бях застанала зад твърдението, че всички на този свят са равностойни и не понасях факта, че той има по-силно влияние върху другите от който и да е нормален човек. А и не умеех да лъжа. Не че се изчервявах или смущавах, просто чистата истина винаги ми е била присъща. Била съм груба, несъобразителна и съм наранявала, поднасяйки фактите без овкусители, но не виждах смисъл да прикривам себе си зад украсени истини и интриги. Този път също останах вярна на принципите си. Предпазливо погледнах към него, обмисляйки следващите си думи. Андрей изчакваше отговора ми, все още проучвайки с поглед далечината. Изглеждаше ми толкова нереален с тези гъсти мигли, които само допринасяха за неустоимия му чар. С трепет отворих устата си, страхувайки се, че няма да успея да обоснова ясно отговора си под влиянието на външния му вид.

- Ами истината е, че не ми харесва начина, по който околните те възприемат. - Преплетох пръстите на ръцете си и усетих напрежението с всяка частица на тялото си. - Не знам дали се опитваш да си изградиш имидж на разбивач на женски сърца, или просто ти харесва да виждаш възхитените погледи на момичетата. В смисъл... я се виж само! Цял ден те преследват, а ти умишлено ставаш още по-недостъпен. - Изненадващо, думите ми се лееха сами. Засилваха се в обърканото ми съзнание и се надпреварваха да излезнат. - Като че ли нарочно ги побъркваш и се отдръпваш, което само ги привлича още повече - изрекох като за последно, надявайки се, че е уловил нотката на отвращение в гласа ми.

 Странното бе, че изричането на само тези няколко изречения ме накара да чувствам облекчение. Още от сутринта изпитвах нужда да му споделя това. За мое учудване той не трепна от безграничната ми искреност. Дори не ме и погледна. Със сигурност усещаше, че не ми е приятно поведението чу, но продължаваше да се взира право напред, застинал в небрежната си стойка.

- О, интересно - възкликна сухо без никаква следа от емоция.

- Какво му е интересното? - попитах разсеяно, все още обмисляйки защо не се притесних да му кажа какво мисля.

- Ами - започна бавно да обяснява той - знам, че хората си мислят подобни неща, но като ги попитам винаги извъртат истината.

  Леко се стъписах. Дали му беше ясно, че аз никога не бих прикрила реалното си мнение?

- Значи ме питаш, за да разбереш дали наистина ще кажа какво впечатление остави у мен?

- Ами, може да се каже - отговори замисленият ми нов съученик, който все още не се бе помръднал и сантиметър.

- Значи, не те интересува дали си играеш с чувствата на останалите, а дали ще ти кажа това в очите? - продължих да го разпитвам все по-невярващо.

- Да. - Отговорът му отново беше твърде кратък на фона на дългите ми въпроси, които само издаваха объркването ми.

Поклатих глава, шокирана от равнодушието му.

- Ужасен си! - обобщих всичко в един израз. - Не съм чувала за по-недостойно нещо от това да се правиш на готин, а после да игнорираш почитателките си. Не понасям подобни модели на поведение!

- Разбирам - промълви тихо, но ясно Андрей. - Не знам дали знаеш, но аз не искам всичко да се случва така.

- Какво искаш да кажеш?

- Ами... Аз наистина не правя нещо умишлено. Винаги са се държали така с мен. Не разбирам причините - отвърна безразлично той, като че ли обсъждаше готварска рецепта, а не чувства.

  Винаги? Значи и преди е сътворявал природни бедствия с присъствието си?И знае всичко това? И не се чувства виновно?!? Въпросите, изплували в главата ми бяха твърде много... За разлика от него, вече стоях на ръба на пейката,тръпнеща в очакване да чуя още нещо изненадващо. Любопитството, относно начина, по който той вижда нещата, и отвращението, предизвикано от арогантността му, се преплитаха и ме раздвояваха. Изведнъж почувствах неочакван изблик на храброст и желание да му дам урок.

- Не ми казвай, че не знаеш как им влияеш. - Вече говора ми стана по-твърд и започнах да възвръщам изгубената си смелост.

- Аз... ами да. Може да се кажа, че знам, но... - започна да се оправдава неуспешно той.

  В мен се пробуди онази заслепяваща нужда от неподправена искреност.

- Та ти искаш да бъдеш Казанова и да си мечтата на всяка плиткоумна тийнейджърка! - Леко съжалих за думите си, но не защото прозвучаха обидно, а защото той бе идеала за момче и на Васка, която вече не бих си позволила да приобщя към мнозинството от повърхностни момичета.

- Йоана, спри! - каза Андрей, но аз вече усещах гнева, който потискаше в себе си.

- Е не е ли това целта ти? - продължих ентусиазирано. - Да им разтапяш сърчицата, да се подиграваш с тях, а после да се превърнеш в кубче лед...

  Сега усетих онова, което чаках през целия разговор. Емоцията! Сините му очи, които дотогава обхождаха скучната гледка, сега се впиха яростно в мен. Облегнатата му на пейката ръка се сви в юмрук. Яростна тръпка мина по цялото му тяло. Разполагах само с части от секундата, за да разбера, че съм стигнала твърде далеч. Вече беше късно...

- Казах ти да млъкнеш!!! - изкрещя Андрей, заличавайки всяка следа от спокойствие и изтънченост.

- Защо пък да мълча? - защитих се на свой ред.

- Защото не си права! - Сините му очи заискряха, оставяйки ме безмълвна. - Как може да ме съдиш без да виждаш себе си?!

- Че на мен какво ми е? Държа си се съвсем нормално. Или те е яд, че съм единствената, която не тича след теб като малко кученце?

  Тези подозрения се бяха зародили още в мига, когато поиска да узнае мнението ми за него. Може би дълбоко в себе си изпитваше гняв, именно защото не бях попаднала така здраво в мрежите му. Вярно е, че ми влияеше повече от допустимото, но това беше нищо в сравнение с усещания, които предизвикваше у останалите момичета.

- Точно пък от теб нищо не искам - съскаше Андрей, в опит да потуши кипящия в него гняв.

- Тогава защо ме извика? - продължих безстрашно да го провокирам.

- Защото... няма значение вече! С теб не може да се разговаря!!!

  Последните му думи прозвучаха пренебрежително. Сякаш бях твърде елементарна и безинтересна за неземната му особа.

- Добре, не искам да спорим. Изглежда толкова си се надул, че не можеш да обмислиш думите на една простосмъртна - изсъсках заядливо.

- Проблемът не е в мен , а в това, че на теб ти е толкова скучно, че само се чудиш как да се заядеш.

  Не знам защо, но това ме поуспокои. Вече просто говореше разсърдено, а не ми крещеше гневно. Когато повишаваше тон, имах ужасното чувство, че бях освободила лъв от клетката и можех сериозно да пострадам...

- Имам си и по-приятни занимания от споренето с теб- продължих, защото ако млъкнех сега щеше да значи, че съм си предала.

- Не ме хареса още от сутринта. Реши, че като се е появил някой по... ъъ... различен...

- Друго щеше да кажеш - отсякох рязко аз. - Вероятно щеше да се определиш като „по-красив", а не като „по-различен".

- Няма подобно нещо.

  Погледът му си възвръщаше несъсредоточения вид, издавайки колко  неангажиращ му се струва разговора ни. За мен пък бе много важно да го спра да си играе с чувствата на Васка.

- Точно така стоят нещата - продължих, стараейки се да звуча по-делово. - Представям си те как сутрин самодоволно си оглеждаш косичката в огледалото и се хилиш. А после идваш, за да демонстрираш влияние и арогантност.

  Сега ме погледна отново право в очите. Но в тях нямаше нито гняв, нита насмешка. Бе сериозен.

- Йоана, преминаваш границата.

- Ти си този, който днес премина всички граници! Само искаш да ти се възхищават!

- Ти искаш същото, но не знаеш как да го постигнеш - отвърна ми с обиден тон той.

  Погледнах стреснато призрачното му лице. Все още не бях свикнала с тази странна атмосфера.

- Не те разбирам съвсем. Аз ако исках да се въртят около мен просто щях да се наконтя...

- Не.

- Какво „не"? - попитах навъсено.

- Не, нямаше да се наконтиш. Ти си от тези, които чакат принца на бял кон и искат да впечатляват с интелигентност, отричайки се от силата на външността. Но всъщност често си мечтаеш да изглеждаш по-предизвикателно, нали?

  Нещо се заби в мен като острие.

  Беше улучил прекалено точно. Думите продължаваха да отекват, причинявайки ми още болка. Нима бях толкова прозрачна за него? Наистина не представлявах предизвикателство пред анализаторските му умения... Веднага бе прозрял какво се крие зад маската на увереността. Застинах на място, неспособна да отговоря, докато той се облягаше отново на пейката. Спомените минаха през съзнанието ми като на кинолента. Съзрях идеалната коса на Лили и погледите, които я следваха и ú се възхищаваха. Винаги казвах, че елементарна материалистка, но тайно и завиждах за самочувствието и женствеността, с която очароваше всички.Твърдях, че не искам да бъда като нея. А истината е, че просто не можех.Признах се за победена. Мистър Идеал бе бръкнал твърде дълбоко в раната.

  Времето бе спряло. Можех да забележа всяко листо на земята, всеки гол клон по дърветата, всеки надвиснал тъмен облак... Игнорирайки студа и всички останали обстоятелства, които вече ми се струваха незначителни, се изправих от пейката неконтролируемо. Сълзите вече замъгляваха погледа ми, проваляйки опита ми да изглеждам хладнокръвно. Усещах онова странно напрежение по лицето си, когато не бях способна да прикрия дадена емоция. Личеше си, че страдам. Ръцете ми трепереха, а разсъдъкът ми бе по-неясен и от зрението. Полюшвайки се, тръгнах с бърза крачка в обратна посока, неспособна да разсъждавам.

- Ох, съжалявам - каза той, стоейки все още на пейката. - Йо? Върни се!

  Гласът му ставаше все по-тих и все по-далечен. Не му се сърдех. Беше прав.

  Затичах се към вкъщи. Не виждах нищо. Не чувах нищо. Дори и не усещах нищо - нито гняв, нито болка, нито завист. Бях празна. Без да се замислям поех по една тясна пътека, която водеше право до у нас. Андрей очевидно не знаеше за нея, защото го чувах как ме вика по име от главния път. Не му отговорих. Но не защото се чувствах обидена, а защото не знаех как ще го погледна в очите, след като си позволих такава проява на емоции в негово присъствие. Борех се с надвисналите тъмни клони, и се препъвах по каменистия път, но не обръщах внимание на неудобствата на пътеката. Бях щастлива, че я имаше, за да мога да избягам по нея...

  Не след дълго съзрях светнатите прозорци на къщата ни. Не обърнах внимание на дома на Владиславови, защото бях убедена, че съм се прибрала преди Андрей. Хлипайки се затичах по познатата алея и нахлух вкъщи.

- Прибрах се - извиках на родителите ми, стараейки се да прикрия истерията в гласа си.

- Ела да вечеряш с нас - отговори баща ми от другата стая.

- Не съм гладна.

 Разбързах се по стълбите към втория етаж и се почувствах по-сигурно когато влезнах в стаята ми. Това беше моето убежище. Не включих нито осветлението, нито компютъра.  Не изпитвах нужда от никакви удобства. Желаех да остана сама със себе си и с мислите си. С разтреперани колене се отпуснах на мекото легло, отправила поглед към многобройните звезди. Почувствах се нищожно на фона на целия останал свят. Замислих се за посредствените ми мечти. Нямаше значение в кой университет ще уча, в коя държава ще живея, дали ще успея да се справя сама... Толкова неоткрити загадки ме чакаха в тази възраст и връщане назад нямаше да има. Ако не ги откриех сега, щяха да ми останат единствено спомени...

 Този ден наистина бе пълен с изненади. Не очаквах такава неописуема проницателност от момче. Особено от Андрей. Мислех, че не вижда по-далеч от собствения си красив нос, но съм се лъгала. Бях учудена, смаяна, не можех да контролирам себе си от уплаха. А и се съмнявам той да имаше и най-малката идея колко въздействащи бяха думите му...

 Наистина изглеждах жалка. Липсваше ми устременост, твърдост и вяра в това, зад което стоя. Надявах се да бъда оценена от някого и да съществува онзи перфектен човек, който да ме разбира само с поглед и да съпреживява всяка моя трудност. Но продължавах да се себеотричам и да вървя срещу течението. И да  гледам звездите, без да ги виждам.

 Аз бях тази, която не знае какво иска. Аз бяха тази , която е способна да пренебрегне себе си в името на другите. Аз съм просто една непоправима идеалистка, търсеща най-доброто и стремяща се към върховете...

  Гледайки високо към недостижимите звезди, не усетих как насълзените ми очи се затвориха и потънах в дълбок, неочаквано спокоен сън.

© Ангелина Георгиева Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??