Вдъхновено от пребиваването ми в една страна на брега на океана.
Очакването
Лекият бриз напомняше за себе си и погалваше брега със своето дихание. Океанът разливаше своите вълни, които уморени се срещаха с кея. Техният шум докосваше съзнанието на Марина. Малката ù самотна фигура стоеше неподвижно и се взираше някъде в безкрая, там, където последните следи на залязващото слънце докосваха водната повърхност и сякаш се сливаха с нея и ставаха едно цяло.
Жената очакваше нещо, по-точно някой, който знаеше, че никога повече няма да се върне. Знаеше, че някъде там сред океана, някъде безкрайно далеч сред неговите вълни е останал един човек. Един човек, който сърцето ù щеше да продължава да чака. То отказваше да приеме очевидните неща.
Марина стоеше и поглъщаше последните отблясъци на светлината. Преди две години точно на този кей тя бе изпратила Павел на поредния курс с риболовния кораб. Бе го целунала и му бе махнала за последен път от това място. Погледът ù бе проследил за последен път силу ...