Седя уморено пред огледалото, зареяла поглед в очите на образа пред мен. Не мисля за нищо. Гладката огледална повърхност се набразди като от стичащ се дъжд. В очите отсреща нещо трепна и те се разшириха като огромни кладенци, подканящи ме да надникна дълбоко в тях. Съзрях група фигурки, вперили в мен очи с различен израз.
Една от тях беще вдигнала предупредително пръст, с вид на многознайко.
- Е, скъпа, - попитах я аз - ти ли си всезнайката в групата? Можеш ли да събереш две сърца в неразривен възел, който да не може да се разсече с един замах? Знаеш ли колко са звездите в небето? А знаеш ли колко сълзи е преглътнало неизтощимото ни сърчице?! Знаеш ли какво има зад хоризонта миражен?
Тя с навирен нос отстъпи мястото си на друга - малка, нахакана същност, мислеща, че морето й е до колене.
- А ти, малка моя фейо, не мислиш ли, че е време да измиеш кървавите следи по нозете си ? - попитах я аз.
Свела поглед към тях, тя също отстъпи смирено. Тогава се появи едно същество, от чийто поглед н ...