Офицерите от „Желязната дивизия“

                                                                               Хората остаряват, спомените не.

Този разказ е компресиран малък откъс от едно тримесечно „пътуване“ в страни от Южна и Западна Африка.

                                   ----   ***  -----

След като приключих с Мозамбик и посещенията в някои съседни страни, трябваше да замина за Нигерия, при възможност за Ангола. Но… неочаквано възникна голям проблем. Полетите на френските и нигерийски въдушни компании, които имаха линии по тези релации, вече бяха отменени.

Хората от министерството на транспорта в Мопуто провериха всички възможни варианти, включително излитане от съседни страни, с прикачвания и т.н., но нямаше полет, който да ме устройва. Останаха само две вазможности:  през Рим, или през Лисабон. С други думи да се върна  до Европа и оттам да летя обратно за Африка, нещо което не ме устройваше и то не заради допълнителните разходи.  

Междувременно разбрах,  че самолетът, който лети за Лисабон, има междинно кацане в Луанда (столицата на Ангола) и реших, че трябва да използвам тази възможност. Оказа се обаче, че това кацане е само за зареждане на самолета, без търговски права, т.е. в Луанда не могат да се качват или слизат пътници, поради което и категорично ми отказаха.И с пълно право – това можеше да доведе до големи неприятности за Мозамбик, включително и конфискация на самолета.

Отидох пак при министъра на транспорта, с когото вече се бях срещал няколко пъти  с молба да разреши въпроса. Колкото и странно да звучи, той беше португалец – високообразован и човечен.

Освен, че ми обясни юридическите пречки при евентуално мое слизане на летището в Луанда, той много откровено ми каза, че даже и тези пречки да не съществуват, пак не би се съгласил, защото обстановката в Ангола в момента е такава, че веднага след слизането ми от самолета ще ме арестуват и последствията могат да бъдат много повече от неприятни както за Мозамбик, така и за мен - с други думи, рискът не само съществува, но е огромен и далеч надхвърля допустимите граници.

Аз и сам разбирах всичко, но независимо от това, продължавах да настоявам за Луанда, въпреки че даже нямах и виза за Ангола. Накрая министърът каза, че той ще поеме риска, който може да му коства и поста, но на свой ред още веднъж ме моли да се откажа от тази опасна авантюра. Не и не! Заявих, че съм наясно с риска и че  поемам цялата отговорност, що се отнася до мен. Не съм сигурен, дали и сега   бих постъпил точно така, но тогава…

Самолетът кацна в Луанда, аз си взех багажа, който беше с мен, а не в багажното отделение и слязох на плаца. Веднага при самолета пристигна един съветски джип ГАЗ-69, от който слязоха офицер и трима войника. Офицерът ми обясни със знаци веднага да се връщам в самолета, но аз по същия начин му обясних, че не искам да се връщам. Тогава, без да се церемони, той извади пистолета си и нареди нещо на войниците, които незабавно ми сложиха белезници, след което, заедно с багажа ме отведоха в сградата на летището. Още при влизането ни в сградата на летището, офицерът се развика, сочейки към мен и самолета. Говореше на португалски, от който аз рабирам само отделни думи. Но нямаше нужда да знам повече - беше ясно за какво става въпрос.

В това време дойде един пийнал старши офицер, по-точно полковник и веднага се разкрещя -  за моя най-голяма изненада, на френски.

“Какво става тук? Кой е този тип? Как е дошъл на летището?”, разпитваше той.

След това явно се сети, че другите не го разбират и започна да говори на португалски.  Опитах се да кажа нещо, но той отново  се  разкрещя, преминавайки от португалски на френски и обратно.

 „Чакайте, та вие даже не знаете кой съм”, успях да кажа на френски, при което той отново изкрещя, но този път на войниците  и те ме пуснаха.

„Какъв сте по националност?“, попита той почти нормално.

“ Българин” – отговорих аз.

“ Каквоо! Българин?– отново силно извика той.

“ Да, българин.”

„Ти си истински българин?

„Да, съвсем истински българин.“

“ Наистина ли? Дай си паспорта!” – до този момент никой не се бе сетил да ми поиска паспорт, или по-скоро бяха решили, че това изобщо няма  значение.

Нареди да ми свалят белезниците и аз му подадох паспорта.

“Но това е вярно! Вие наистина сте българин!”, каза той, разглеждайки паспорта ми.

И тогава се случи нещо, което най-малко съм очаквал. Той отиде при другия офицер и му завъртя такъв шамар, че онзи само дето не се строполи на пода.

“Как смееш ти.. и т н., да се отнасяш така с нашите приятели?”, крещеше полковникът  и то на френски - може би да мога да разбера какво казва.

След като ги наруга до насита, дойде при мен и ми подаде  ръка, а  на офицера нареди лично да вземе багажа ми, след което отидохме  в неговия кабинет. Нареди да донесат кафе, кашу и две чаши, каза нещо за самолета, след което изгони всички от стаята. Посочи ми стол пред една допълнителна маса, а той седна отсреща ми.

Извини ми се изискано по френски маниер за недоразумението, като ми обясни, че просто съм имал щастието да се яви точно на време, защото поради военната обстановка в страната имало нареждане съмнителните случаи да се приключват по “бързата” процедура.

Извади кутия  цигари с непозната за мен марка, но в нея имаше само една цигара, което силно го разстрои. Почувствах неудобството му и извадих от джоба на сакото си кутия “Кент”. Това му подейства някак си странно. Тогава извадих от дипломатическото си куфарче един стек „Кент“ и му го подадох. Той обаче стоеше като шашнат и  категорично отказваше да го вземе.

„Но нали казахте, че сме приятели. Не става въпрос за нещо ценно, а за обикновен стек цигари.“, попитах аз.

„Не става въпрос за приятелството ни, на което можете напълно да разчитате, независимо, че се виждаме за пръв път, а за съвсем друго нещо.“, отговори той и ми обясни, че този стек тук едва ли не е цяло състояние, поради което той не може да си позволи да го вземе.

Взе стека едва когато му показах, че имам още два и го прибра  в чекмеджето на бюрото си. В това време влезе една жена с поднос, остави поръчаните неща и без да каже дума дума напусна кабинета, а моят домакин извади бутилка “Столичная”, отвори я с вещина и наля в донесените чаши.

 Започнахме да пием и да си говорим като приятели, които години не са се виждали. Попита ме с какво може да ми помогне. Казах  какъв е случаят и помолих, ако може да ми се осигури хотел за няколко дни. Обясни ми, че в момента е невъзможно да се осигури хотел по редовен път, но въпреки това обеща да намери решение.

Казах му и че нямам анголска виза, при което той се разсмя, поиска паспорта ми и веднага положи съответните печати и подпис. Накрая го попитах дали  не е възможно да не се поставя въпросът за нарушението извършено от мозамбиканския самолет, защото вината е само моя. Той отново се разсмя и отговори, че такъв случай въобще не е имало, защото при подобно нарушение, те са щели да конфискуват самолета, а такъв на  летището в момента нямало.

Попитах го и откъде знае толкова добре френски. Отговори, че е роден в Кабинда и е учил в Киншаса (белгийско Конго).

Когато изпихме водката, той се обади по телефона и след няколко минути при нас влезе един кубински офицер. Моят нов приятел и спасител ми обясни, че влезлият офицер се казва Раул, че той ще поеме лично охраната ми и оттук нататък няма да имам никакви проблеми. Обясни на кубинеца какъв е случая и залитайки леко, дойде при мен, прегърна ме и ми пожела добър път. Написа ми една бележка, на която освен името и телефонния номер, имаше и нещо написано на португалски. Позволих си да го поканя в хотела, макар и да не знаех къде ще ме настанят. Обеща ми да дойде, нареди да  занесат багажа ми в колата и се разделихме.

Пред сградата на летището ни чакаше нов ГАЗ-69. Раул седна отпред до шофьора (също кубинец), аз отзад и потеглихме към града. Раул разкопча кобура на пистолета си, хвана дръжката му и не я пусна до края на пътуването, като внимателно се оглеждаше. Той говореше слабо английски и ми обясни, че е в Ангола близо година и вече чака смяна.

Нито знаех къде отиваме, нито как ще се уреди въпросът ми. Не ми беше и до разглеждане на града, или поне не сега. Добре че беше тази прекрасна водка, която изпихме на летището.

Накрая спряхме пред хотел “Тропико”. Ние с Раул влязохме вътре и отидохме при рецепцията. Започна оживен спор. Човекът от рецепцията вдигаше безпомощно рамене и непрекъснато повтаряше нещо – навярно, че няма никаква възможност да ме приемат. Тогава кубинецът ме посочи и категорично обясни нещо. Не разбрах какво му е казал, но то имаше неочакван  ефект, защото Раул ми каза да почакам и излезе навън. Скоро се върна с шофьора, който носеше багажа ми. Раул написа името си и телефонен номер на листче от бележника си и подавайки ми го каза, че ако реша да изляза в града, обезателно трябва да му се обадя и да го почакам пред рецепцията докато дойде, но в никакъв случай  да не излизам сам.

Стиснахме си по мъжки ръцете и той излезе от хотела. Човекът на рецепцията викна някакво момче, което  взе багажа и ми направи знак да го последвам в асансьора. Спряхме на десетия етаж. Излишно е да казвам  какво беше учудването ми, когато влезохме не в стая, а в апартамент.

Нямах дребни пари и затова подадох на момчето кутия “Кент”. Горкото, направо се изплаши. Тогава отворих кутията, за да види, че вътре наистина има само цигари.То се престраши, извади си една цигара и със сияещо лице понечи да си тръгне. Тогава си спомних какво ми беше казал офицерът от летището и му дадох още няколко цигари. Момчето не вярваше на очите си. Грабна ги и изчезна на мига.

Апартаментът беше много хубав, а   панорамната гледка от терасата му беше направо  фантастична. Луанда е красив град, разположен по брега на огромна лагуна във формата на почти правилна дъга. Крайбрежният булевард е много широк, откъм океана с хубава алея с два реда палми. Въобще португалците са строяли умно и красиво, навярно защото те самите са оставали да живеят в колониите.

Взех на бърза ръка един душ,  преоблякох се и слязох долу при рецепцията, където имаше цяла тумба хора, които говореха на руски – явно,  руски специалисти - съветници, предимно военни. Те вече бяха научили, че в хотела е пристигнал българин и щом ме видяха, веднага ме заобиколиха, засипвайки ме с въпроси: Кога съм дошъл, откъде идвам, колко време ще остана и т.н. Аз от своя страна ги питах какъв е редът в хотела, къде мога да се храня и други, интересни за мен въпроси, свързани с престоя ми в Луанда.Тогава те ми обясниха, че освен в хотела, няма къде другаде да се храня, че този хотел е резервиран изцяло и само за такива като тях , че тук не може да се плаща и че са ме настанили в апартамента, където се е помещавало доскоро българското посолство. Много полезна инфолмация.

Попитах ги как мога да разгледам града. Отговориха ми, че в никакъв случай не бива да излизам сам, но те могат да уредят въпроса. Тогава им казах за кубинския офицер и им показах бележката, която ми беше дал. Оказа се, че те го познават и веднага му позвъниха. Когато Раул пристигна, руснаците тръгнаха за стаите си да се освежат, а ние с него излязохме навън. Качихме се на колата и направихме голяма обиколка из града, след което се прибрахме в хотела. Руснаците вече бяха слезли долу и ме чакаха за вечеря. Поканиха и кубинеца, но той отказа, защото трябвало да свърши нещо спешно. Вечерята, както се казва, мина на ниво. Попитах ги откъде мога да получа информация как да се добера до Лагос, при което единият от тях веднага отиде на рецепцията и говори по телефона. Когато се върна, каза, че въпросът е уреден и утре сутринта ще ми бъде представено всичко необходимо. Златни момчета.

Останахме до късно, като се прехвърляхме от тема на тема. Един от тях бил преди това в Либия, друг в Сирия, трети в Ирак, четвърти в Алжир - страни, които аз познавам много добре и започнаха безкрайни спомени: ходил ли си еди къде си, познаваш ли еди какво си и т.н. Със “Сириеца” си спомнихме нещо, което трудно бихме забравили.

Евреите атакуваха с мощни танкови поделения Голанските възвишения. Когато се доближиха на достатъчно близко разстояние до сирийските позиции, започна нещо, което евреите, убедени в безспорната си победа, най-малко бяха очаквали. С мощен и точен ответен огън бяха унищожени значителен брой от атакуващите танкове. Атаката продължаваше, но нови и нови танкове бяха унищожени. На едно възвишение, застанал в целия си ръст на открито, един съветски полковник лично ръководеше боя. Объркването сред настъпващите беше пълно. Тогава се появиха “Фантоми” с бръснещ полет и концентрираха огъня си точно върху мястото, на което бе застанал полковникът. По-късно разбрах, че просто е бил съсечен от точен картечен откос, изстрелян от някой от “Фантомите”. Атаката беше отбита с огромни загуби за израелците. Оказа се, че Володя “Сириец” е действал под командата на този безумно смел полковник и че по време на атаката, само неговия състав е унищожил четири танка.

Разказаха се и други истории и така  до полунощ. Когато тръгнахме да си лягаме, новите ми приятели определиха мястото и часа на срещата за вечеря на следващия ден. Само дето не казаха и парола.

На другата сутрин, човекът от рецепцията ми подаде плик, в който наистина намерих необходимата ми информация за пътуването. Първият самолет, с който можех да напусна Луанда, беше след два дни и то през Кабинда (анголски анклав) за Бразавил. А от Бразавил после ще му мислим. В плика имаше телелефонен номер, име и адрес на компанията.

Закусих сам - всички вече бяха отишли да си изпълняват задълженията. Срам не срам, обадих се на Раул, който пристигна след двайсетина минути. Извиних се за безпокойството и му подадох плика. Той веднага се обади на дадения телефон и каза, че трябва да отидем до офиса на компанията, за да уредим формалностите. Това и направихме. Мъжът, при когото отидохме говореше добър френски и нещата се уредиха бързо. Обясни ми, че два дни след пристигането ми в Бразавил, има самолет за Лагос с междинно кацане в Любревил/Габон и Дуала/Камерун, но че той може да ми издаде билет само до Бразавил. Отлично!

След като въпросът с пътуването бе решен, време беше и аз да поработя. Бях сигурен, че в Луанда има кубински специалисти по транспорта, нещо, което бе потвърдено и от Раул. Помолих го да ме свърже с тях,  но той направо ме заведе в техния офис. Бяха две млади, интелигентни момчета. Освен испански и португалски, говореха много слабо английски, което стана проблем. Едва тогава се обадих в нашето посолство и помолих да ми изпратят преводач. Свързаха ме с посланика, който естествено веднага започна да ме пита кой съм , не знам ли разпорежданията, че веднага след пристигането си трябва най-напред да се обадя в посолството и т.н., въпроси, поради които обикновено избягвам да влизам във връзка с посолствата, още по-малко да ги посещавам, освен ако това не се налага, но и никога да не им се подчинявам. Не му отговорих на въпросите, но понеже познавах отлично механизмите на тогавашната  система му казах, че ако му трябват повече подробности, трябва да се свърже с др. Луканов, нещо, което той никога нямаше да направи. Назидателният тон изчезна веднага и последва въпрос къде съм, за да изпрати кола да ме вземе и заведе в посолството. Благодарих  за поканата, но повторих, че в момента ми трябва само преводач и след разговорите ще се видим в посолството.

Преводачът пристигна след петнайсетина минути и разговорите започнаха. Оказа се, че кубинците са много добре подготвени и имат пълна информация за инфраструктурата и превозните средства в Ангола. Обясниха ми, че основният вид транспорт в страната е автомобилния, че по-голямата част от пътищата са широки и стабилни и по тях спокойно могат да се движат и тежки автомобили. Добавиха, че в момента основният проблем са разрушените мостове по главните магистрали, че усилено се работи по тяхното възстановяване и че това се върши предимно от кубинци. Добавиха, че само част от наличните - около 35.000 броя тежки автомобили в Ангола се използват в момента, главно поради липса на достатъчно кадри и резервни части, разрушените мостово(около 40) и не на последно място поради „специфичната“ обстановка в страната. Получих  подробна информация за пристанищата и техните възможности, както и още за редица други полезни неща.

След нормалните за такива случаи благодарности и сбогувания, Раул ни заведе с преводача в посолството. Там вече ме чакаха посланикът и още двама души. Благодарих на Раул и му казах, че днес повече няма да го безпокоя.

Явно посланикът беше дипломат от кариерата, държеше се много изискано и беше много любезен. Сервираха уиски, водка, кашу, безалкохолни, едва ли не всичко по протокол. Заваляха купища въпроси за родината. Уморих се да отговарям. Добре че се сетих и извадих от куфарчето си “Работническо дело”, “Отечествен фронт” и “Поглед” и им ги дадох. Макар да бяха вече със стара дата, всички се зарадваха толкова много, че само дето не ме разцелуваха. Нетърпението да се прочетат вестниците бе толкова голямо, че те веднага бяха разпределени, четенето започна и глъчката утихна.

Говорехме си само с посланика. Попитах как работят при тези условия самолетите от нашата селскостопанска авиация, но вместо да ми отговори, посланикът веднага изпрати кола, за да докарат шефа на ятото. Остана изумен когато му казах къде съм “отседнал” -  не можеше да повярва, че това е възможно. А историята на летището просто я „пропуснах“.

Когато пристигна Трифон, бивш военен летец на “МИГ”, а сега шеф на ятото селскостопански самолети, посланикът каза, че ще ни остави да си поговорим, след което съм поканен на обяд от него и жена му.

Трифон беше изключително симпатичен мъж, който стегнато, но точно и по военному, ми разказа какво вършат самолетите и условията, при които се работи. Когато му казах за затрудненията ми с пътуването, той се развесели много.

“Абе какъв проблем може да е това? Никакъв. Колко му е да запалим аероплана и да те закарам където поискаш? Вместо пестициди, ще натоварим бензин, ще монтираме допълнително дуло и готово.”, шегуваше се той.

Всъщност като го гледах и слушах, не бях категорично сигурен, че ако закъсаме, няма наистина да хвръкнем с неговия аероплан. Каза ми, че следващият ден му е свободен и ако искам, може да ме разходи из града, даже можем да отидем до базата им и да направим едно “кръгче “ с неговия самолет. За кръгчето отказах, но посещението на базата им и разходката из града приех с удоволствие. Разбрахме се да дойде сутринта в хотела и той си тръгна.

Обядът беше чудесен. Съпругата на посланика, една много мила, интелигентна жена, също искаше да научи всичко за София. Създаде се непринудена обстановка и скоро протоколът бе забравен. И двамата бяха много начетени и аз дори се зачудих защо са изпратени в Ангола и то точно в този размирен период, но соро въпросът отпадна.

Попитаха ме имам ли нужда от нещо и ме поканиха за вечеря, но аз любезно им отказах, защото знаех, че руснаците ще ме чакат. Знаейки какво е „положението“, попитах дали не мога да си купя от посолството цигари и водка. Посланикът веднага се  обади по телефона, което ми  осигури два стека “Кент”, а посланикът пък ми подари голяма бутилка “ Столичная” – цял литър! Мечта!  Разделихме се като приятели и шофьорът, с развят български флаг на колата , въпреки че без посланик в нея това не е редно, ме върна в хотела.

Беше късно след обяд и аз реших, че няма да е лошо да си подредя подробните записки от разговара с кубинските специалисти, които по моему знаеха много повече от новоназначените анголски чиновници.

По едно време телефонът иззвъня. Помислих си, че е грешка, но вдигнах слушалката. Беше Володя “Сириеца”, който каза, че в хотела имало хайка за ленивци като мен и че ако до пет минути не се явя пред петчленната комисия, която ме чака в ресторанта, ще си изпатя много лошо. Така се зарадвах, че веднага тръгнах, вземайки в един плик водката и няколко пакета цигари. Заварих „Петчленната комисия“ на масата, но всички бяха още “сухи”.

“Молодец!”, похвали ме “председателят” на петчленката.

“ Обявявам  заседанието за открито”, допълни той и постави бутилка водка на масата.

“ Може ли да направя допълнение към дневния ред?”, запитах аз и поставих пакетите  “Кент” на масата, а бутилката оставих като „неприкосновен запас“.  Допълнението беше прието моментално с пълно болшинство и радостни възгласи. “Разискванията” започнаха.

Разказваха се такива вицове и невероятни истории, къде верни, къде не, че всички се превивахме от смях. Скоро към нашата маса бе придърпана друга с нова “четиричленка”. Появи се и хармоника. Нови наздравици, нови бутилки, смях, викове, песни. Сервираха вечерята, но веселбата не спря. Всеки разказваше някакъва небивалица, а при тези врели и кипели в страшни казани мъже, такива имаше в изобилие. Песните също като че ли извираха една след друга.

По едно време водката свърши, бяха останали само празни бутилки. Както на студента винаги не му достига един ден за изпита, така и на истинския пияч, особено когато е на кеф,  липсва една последна чаша питие. Настана много конфузно положение, което само истинските пиячи (не пияници) могат да разберат.

Тогава поисках думата и след многото приканвания (почти от всеки от присъстващите) за тишина и чукане с прибори по чаши и чинии, най-после глъчката утихна и аз поисках да се включи още една точка в дневния ред и за да не започне пак врявата, извадих изпод масата плика с еднолитровката и поставих бутилката на масата. Последва взрив от възторжени гласове.

Не мога да кажа, че сме били пияни или поне много пияни, но настроението беше превъзходно. По едно време някой предложи да остана още поне седмица в Ангола, на което друг каза, че ако трябва, може и летището да се затвори, тъй като и без това имало данни, че се готви нападение от страна на „контрите“. Знаех, че се шегуват, но ако поискаха, наистина можеха да го направят като “едното си нищо”, както обичаше да казва един мой приятел, стар морски вълк и разведка, капитан Шопов.

Накрая станахме и с не съвсем уставна крачка тръгнахме да си лягаме. Знаех добре, че рано сутринта от тези весели, малко несигурни в момента в походката си и като че ли лекомислени, предимно млади мъже, няма да има и помен. Всичко ще бъде точно по устав, те отново ще бъдат истински закалените мъже, при които не може да има  никакво огъване и хленчене и това ще продължава, докато пак не се появи някаква възможност за макар и малко разтоварване като днешното.

Когато на следващата сутрин вече бях закусил, пристигна Трифон и за секунди успя да ми съобщи куп неща. Първо, че е “гепил” автомобил от посолството, второ, че посланикът вероятно ще ми уреди срещи в министерството на външните работи и това на транспорта, че прогнозата за времето е отлична и наистина можем да похвърчим, че на пристанището е пристигнал „огромен“ съветски кораб, който освен автомобили, резервни части, оръжие, муниции и др. припаси, естествено е докарал голямо количество пиене и цигари и какво ли още не. Ако Трифон ти е на разположение, не ти трябва радио, телевизия, вестници, врачки.

Казах на човека на рецепцията ако някой ме потърси (имах предвид Раул или някой от посолството), да каже, че съм излязъл с кола на посолството и ще се върна късно след обяд.

Трифон познаваше града много добре и знаеше какво да ми покаже. Спираше където и както поиска. Видях, че колата е с дипломатически номер, но все пак попитах няма ли някакви ограничения. Отговори, че има, но не се спазват, още повече, че трафикът не е интензивен.

“ Виж, да ни гръмнат барабар с колата е много по-сигурно, отколкото да ни спрат за нарушение”- допълни той, с явното намерение да ме успокои съвсем. Колко любезно от негова страна.

Минавахме покрай президентския дворец. Отпред стоеше солиден караул в някакви парадни униформи, въоръжен с пистолети и калашници. Сигурно гвардейци.

“Това не е почетен караул, а си е усилена охрана”, отбелязах аз.

“Тези тука ли? Искаш ли да им натоварим калашниците за нула време в колата?”, вещо запита Трифон.

Естествено, шкартирах 100% тези му приказки, но си е приятно човек да му слуша лакърдиите. Обаче малко след двореца той спря.

“Ела сега да видиш нещо. Имаш ли цигари?”, попита той.

Подадох му кутия цигари, но явно му се досвидя за цялата кутия и извади половината цигари в шепата си, а кутията прибра в джоба си. Когато се изравнихме с охраната, той им направи знак, каза нещо  и хвърли цигарите в тревата. Ужас! Войниците наистина оставиха калашниците и се юрнаха да събират цигарите. Останах като гръмнат и вместо да изчезна веднага, аз продължавах да стоя и да гледам нещо, което за мен наистина беше несмилаемо. Отгоре на това, когато операцията приключи и калашниците бяха отново на раменете им, войниците ни гледаха с такава искрена благодарност, че  трогна даже и Трифон, който отпусна и останалите в пакета цигари, но този път аз вече бързах към колата.

Поисках да разгледам магазините, но той каза, че няма какво да гледам. Понеже го погледнах неразбиращо, щом излезохме на един булевард, той спря и ние слязохме в един голям магазин. И тогава разбрах, че Трифон наистина е прав. Магазини имаше, но почти никакви стоки в тях, с изключение на морска сол и още няколко не особено полезни стоки и примитивни детски играчки от дърво. Дори и българските магазини по време на “Лукановата зима” в началото на деветдесетте на миналия век, биха  изглеждали като бутици в сравнение с това, което тогава видях в Луанда.

Казах на Трифон, че го каня на ресторант и го помолих да избере най-добрия. Той само изказа надежда, че поканата ще важи и за България, тъй като тук, предимно за негово голямо съжаление, не може да ми помогне. Вече разбрах отговорите на офицера от летището и живеещите в хотела, но това не ми помогна да разбера как живеят обикновените хора в този милионен град.

Обадихме се в посолството и посланикът каза, че след половин час имаме среща с министъра на външните работи, на която щял да присъства и министърът на транспорта.

“Брей, каква чест, а? Цели двама министри. Това не е шега. Какво ще кажеш Трифоне?”, попитах моя гид.

“Ха, ако ти мислиш, че тези са в час по въпросите, отнасящи се до техните министерства, много грешиш. Няма да се зачудя, ако са станали министри вчера. Даже докато отидете с посланика до министерството, може вече и да са ги сменили.”, даде своя изчерпателен коментар Трифон и веднага потегли към посолството.

Срещата си беше  протоколна. Споменаха се някои договорки между двете страни. Във връзка с транспорта бяха извикани двама, явно, новоназначени „специалисти“ по автомобилни и морски превози, които наистина не знаеха и половината от това, което ми обясниха кубинците, а министрите останаха учудени от познанията ми за състоянието на транспорта в Ангола. Само посланикът, който явно вече беше информиран от преводача, не каза нищо.

След срещата, Трифон, който ме чакаше в посолството, гордо докладва, че е “изкрънкал”, както той се изрази, “уж за теб”, стек цигари и бутилка водка. След това ме заведе в тяхната база, където момчетата вече се прибираха от полет. Всички до един бивши военни  летци. “Печени, та чак дрънкат” (отново цитат от Трифон)

Не си спомням точно с какво ме гостиха, но в яденето имаше нещо родно и може би най-вече затова ми се е сторило много вкусно. Разговаряхме за какво ли не и времето минаваше толкова бързо, че не усетих кога стана 19 часа. Разделих се с тези печени момчета и Трифон ме остави в хотела.

Взех набързо един душ и слязох долу. Обитателите на хотела започнаха да влизат в ресторанта, с изключения на тези, които имаха дежурства. Трима от “строгата петчленка” тъкмо влизаха в хотела. Казаха ми да не съм посмял да “дезертирам”.

Седнахме на познатата ми вече “заседателна” маса. Сетих се за офицера от летището и попитах може ли по изключение да го поканя.  Двама от “четворката”, единият от които Володя “Сириеца”, работеха на летището и го познаваха.

“Естествено че може.”, гласеше отговорът.

Отидох на рецепцията и позваних на дадения ми телефон. Обади ми се някой на португалски, но аз попитах на френски за офицера.

“А, това е “истинският българин”! Как сте?” – позна ме той развеселен. Казах му, че поканата ми за хотела е в сила и ако може, ще се радвам да го видя. След кратка пауза (навярно е уточнявал нещо) отговори, че тръгва веднага.

“Сириецът” ми довери на ухо, че запасите им са попълнени и няма да се изпада повече в такава унизително срамна ситуация като миналата вечер, т.е. внезапно, без дори да подозираме такъв уронващ престижа ни провал, да се свърши пиенето.

И наистина, този път на масата, освен водка, имаше кисели краставички, сельодки, дори голям буркан с едър червен хайвер. Значи агенция “Трифон” не си е измислила историята  за кораба. Но когато донесоха две дървени поставки с големи стърчащи шишове в средата, на които бяха набучени прясно приготвени млини чак до върховете им, направо ми спря часовникът. Иди сега да не пиеш и замезваш, да не говориш и да не пееш (хармониката чакаше на един стол). И както пише Алеко Константинов: “Тук ли си, сама ли си?”

Пристигна и моят спасител от летището. Нов повод за наздравица. Казах му, че вдруги ден  заминавам за Кабинда и оттам за Бразавил. Той ме погледна много изненадан и каза, че лично ще ме вземе в 9:00 часа от хотела.

На другата сутрин на рецепцията ме чакаше един кубински лейтенант, истински красавец, който говореше добър английски – научил го от баба си, която навремето преподавала английски. Не без гордост каза, че е от Хавана и е на 22 години. За съжаление, името му вече съм забравил. Обясни, че е тук по нареждане на капитан Раул, който спешно заминал за някъде и че ще ме почака да закуся.

Не можех да го поканя на закуска, първо защото беше неудобно и второ, защото бях сигурен, че той вече е закусил. Подадох му кутия “Кент”, но той както и другите, отказваше категорично да я вземе. Накрая склони. Вече бях видял как някой, който иска да почерпи някого с цигара, не му предлага да си вземе от кутията, а изважда една цигара и му я подава лично. Не можех да се досетя какъв ще да е този ритуал. Това мое затруднение обаче не беше валидно за Трифон, защото той има обяснение за всичко и още вчера ми беше обяснил, че това се правело:

 а) този, когото черпиш, няма възможност да вземе повече от една цигара и

 б) другите също не могат да ти бъркат в кутията и веднага да я изпразнят.

Може пък и да е вярно. Сетих се за един колега, който пушеше като комин и никога не пропущаше случай да се почерпи от чуждите цигари, но в неговата кутия никога не видях повече от два къса.

Излязохме навън, където ни чакаше ГАЗ-69. Предложих на младежа да се разходим пеша из улиците, но това никак не му хареса. Каза, че му е заповядано да ме вози, а не да ме разхожда пеша.

“Знам, но нека да походим малко пеша. На моя отговорност.”, помолих аз.

“Добре, но не можем за се движим заедно.”, отвърна той след кратко колебание и ми обясни, че аз трябва да вървя съвсем спокойно по улицата, без да се оглеждам непрекъснато натам насам, а той ще върви на 3-4 метра след мен. Още с излизането от хотела, разкопча кобура на пистолета  и хвана дръжката му - също както правеше Раул.

Градът, макар и занемарен, беше хубав -  прави и широки улици, красиви сгради. По улиците почти нямаше  движение на автомобили. Хората също бяха малко.

Както си вървяхме , от една къща излезе млада жена и тръгна пред мен. Жена ли?!!! Каква бедна, оскъдна дума! Това беше някакво видение. Висока към 175 см., с изключително дълги и стройни изваяни крака, невероятни талия, рамене и шия, с късо подстригана коса. Дупето й, изпънало докрай късата поличка, стърчеше като това на геренска мравка. Ако кажа, че съм послушен, значи веднага съм излъгал, но точно тогава  веднага се сетих за “указанията” на моя придружител да не се озъртам наляво- надясно и реших, че той е абсолютно прав. Значи ща не ща, трябва да гледам пред себе си и то не в краката си, а там, където  крачеше тази хубост. За да бъда съвсем стриктен, трябва и да допълня, че даже не гледах къде стъпвам. А и маршрутът вече беше ясен. Жената вървеше с походка, непозната за европейките. Тялото й се извиваше в някакви очарователни движения от краката до главата, но самата глава оставаше неподвижна. Затова негърките, когато носят разни неща на главата си, те не падат. Но не падат не защото са заварени за главите им, а единствено поради тази, непостижима за европейките тяхна походка.

Не знам дали тя си забави хода, или аз съм увеличил крачките си, но разстоянието помежду ни започна да се скъсява. Когато вече се изравних с нея, си помислих, че ако вървя все така вперил поглед пред себе си като сомнабул, това може да се стори съмнително на някого и затова, поне веднъж, трябва да погледна някъде встрани. Случи се така, че погледнах към страната на младата жена, по-скоро девойка.

“Господи, каква жена”, казах си възхитен. Ако вместо жена бях казал кола, можех сега да съдя “Рено” за рекламата на неговия модел “Клио”, а що се отнася до поета Христо Фотев, ако той приживе беше видял подобно създание, можеше и… Да не говорим за невъобразимия ѝ бюст, на който изглежда единствената задача беше да разцепи и без това оскъдната блузка. Лицето ѝ, а ии цветът му нямаха нищо общо с типичното негърско лице.

“Явно мулатка, поне трето поколение”, реших вещо.

За проклетия, вратът ми като че ли се схвана и аз не можех да обърна главата си напред. Отгоре на всичко и тя се обърна и се усмихна с такава широка и красива усмивка, че наредените й като бисери зъби блеснаха на слънцето. Направо ме ослепиха. Имах чувството, че потъвам в огромните й бездънни и т.н. очи.

Но един добре трениран мозък никога няма да те остави да изживееш нещо хубаво докрай.

“Стига! Край! Внимавай! Дали пък не..., Ами ако ...”, веднага започва да ти досажда с нареждания или мрачни предположения същият този досаден мозък.

Това, че не рядко те е измъквал от неприятни и опасни ситуации, не значи, че този всезнайко винаги и навсякъде трябва да ти се бърка. Ето и сега стана така: видиението сякаш се стопи и аз започнах отново да чувам подкованите обуща на моя придружител, главата ми се охлади, вратът ми веднага се оправи, дори  избързах напред. Въпреки това, не се предадохбез бой.

“Но щом погледнах настрани, защо пък да не погледна и назад? Може да съм пропуснал нещо много интересно по улицата?”, мъдро реших аз и се обърнах.

В това време красавецът кубинец почти се изравняваше с момичето. Но за разлика от мен,  22-годишната му възраст беше далеч от възможността да укроти кипналата му кубинска кръв. Когато се изравни с нея, той за първи път остави дръжката на пистолета на мира и с изящно движение я плесна по прекрасното дупе.

“Сега вече я вапцахме”, побързах да направя своята неприятна прогноза и вече съжалявах, че не взех предлаганият ми от руснаците Макаров.

Момичето веднага вдигна дясната  си ръка, явно да залепи подобаваща плесница на нахалника, но когато се обърна и видя кубинеца, ръката й просто замръзна във въздуха.

Аз вече се бях върнал при тях, когато тя внезапно се усмихна широко и приветливо, каза ми “обригадо”(благодаря) и  продължи пътя си. Кубинецът, като че ли нищо не се е случило, сложи ръката си на обичайното й място и изчака да тръгна, за да ме последва.

И досега се чудя защо замръзна ръката на момичето – заради красивия млад мъж, когото видя, или от страх от него самия. Вече бях забелязал, че когато кубинци минават по улиците, местните предпочитаха да не стоят на прозорците, защото…Защото имало случаи на стрелби по кубински войници в града и то  именно от прозорци. Естествено имало и ответни и то много точни  изстрели. Аз обаче все повече вярвам, че това момиче, виждайки красивия младеж, просто бе забравило защо си е вдигнало ръката.

Върнахме се в хотела, момчето ме попита дали трябва да идва след обяд, но аз му благодарих, казах, че няма да излизам повече и той си замина.

Хапнах набързо, качих се горе, легнах на леглото и веднага съм заспал. Когато се събудих, слънцето клонеше към залез. Излязох на терасата и дълго се любувах на залеза.

Подредих багажа си и слязох долу.

Пред рецепцията ме чакаше  Раул. Изглеждаше ужасно. Такава мъка имаше в очите му, че едва сдържаше сълзите си. Изтръпнах. Какво ли се е случило с този трениран на всякави ситуации млад мъж? Лоша вест от Куба, засягаща негови близки, сполетяла го болест? Той видя стъписването ми, взе две чашки от барчето и седнахме на една малка маса в ъгъла. Извади малка бутилка ром, напълни чашите, изпихме ги на екс и тогава през сълзи и прекъсване, с неговия  елементарен английски, примесен с испански и португалски думи, ми разказа причината за състоянието си.

Слушах и не можех да повярвам на невероятната история, която ми разказва. Аз самият съм преживявал и виждал какво ли не, но това, което слушах...беше трудно смилаемо даже и за хора като мен.

 “Контрите” успели да заловят кубинска патрулна двойка в едно малко селце на около 60 км. от Луанда и ги затворили в  бамбукова колиба. Когато се  събрало цялото село, извели единия от двамата, вързали го за един стълб и...му разпорили гърдите, изваждайки сърцето и черния му дроб. При тях, навярно останало още от колониално време, имало поверие, че който изяде част от тези органи на бял човек, стрела и куршум не го лови, змия не го хапе и т.н. И се започнало. Неговият другар, обезумял от видяното, успял да се измъкне от колибата и да се прибере в частта си, където разказал всичко. Командирът веднага се обадил в Луанда за указания. Казали му да подготви частта си за отбрана в случай на нападение, да чака подкрепление и да не предприема никакви други действия. Обаче излезлите от контрол войници не дочакали групата от Луанда, водена от Раул и веднага заминали за селцето, което продължавало да празнува “победата”. Обкръжили го и застреляли всичко живо.

Раул тръгнал за селото със заповед да предотврати отмъщението,  но когато пристигнал там, всичко било приключило. А Починалият кубински сержант ( той даже не е бил убит, а разпорен на живо) бил негов приятел  от детството му.

Той млъкна, мълчах и аз. Пиехме мълчаливо, но и двамата мислехме за едно и също нещо. След това Раул стана, прегърнахме се силно и той си отиде. Знаех, че никога вече няма да го видя и ми стана още по-мъчно. Качих се горе и за всеки случай изключих телефона, въпреки че едва ли някой щеше да ми позвани.

Опитвах се да си обясня каква е тази сила, която може да предизвика такава жестокост. Не че човечеството е бедно откъм още по-чудовищни жестокости, не че не съм виждал с очите си купища  трупове, но никога няма да успея да изтрия този разказ от паметта си и най-вече този млад кубински офицер, тръгнал да спасява селото, което просто е изкормило вързания му приятел. Ако беше загинал в бой, пак щеше да е тъжно, но все пак щеше да е съвсем друго. Съжалявах, че не съм вярващ, да си обясня всичко с божията намеса, но даже и да бях, щях да се откажа от  този бог, допускащ такива жестокости и пак щях да стана невярващ.

Този път вечерята мина без “дневен ред”, песни и шеги. Моите приятели вече знаеха за случая. Във връзка с него се разказаха много страшни истории, които за лишен път доказваха необяснимата жестокост и несъвършенството на човешкия род.

Сутринта точно в 9:00 часа офицерът от летището пристигна в хотела, простих се с хората от рецепцията (другите вече бяха излезли) и двамата потеглихме за летището. 

Самолетът беше готов, но явно нещо задържаше отлитането. Моят приятел ми довери, че военна витнамска делегация на високо ниво също ще лети за Кабинда с този самолет. В нея бил и един от командирите на легендарната по време на войната с американците “Желязна дивизия”.

Скоро пристигнаха няколко военни автомобила, екскортирани от БТР. Войниците на летището направиха шпалир и замръзнаха. Виетнамската делегация в състав от шестима висши военни, поздрави по военному, сбогува се на плаца с придружаващите ги и тръгна към самолета. Едва когато те се качиха, след щателна проверка бяха пуснати и останалите пасажери. Сбогувахме се с моя приятел – полковника от летището и вече до стълбата на самолета видях, че един бял офицер тича към самолета и ми маха с ръка - беше “Сириеца”. Веднага изтичах към него и се озовах в прегръдката му. Истинска мъжка прегръдка, при която за думите нямаше место.

Качих се в самолета и след минути вече бяхме във въздуха. Стоях до прозореца и по едно време видях пръскащи се облачета. Веднага се досетих, че това не са никакви облачета или фоейрверки, а просто обстрелват самолета. Явно “контрите” бяха научили за виетнамската делегация, за да си позволят да стрелят по цивилен самолет. Спомних си и когато Володя каза, че имало данни за евентуално обстрелване на самолет от тяхна страна.

Има си правило - когато попаднеш в критична обстановка и наистина е невъзможно да направиш или предприемеш каквото и да било, за да се измъкнеш от нея, то поне не си умирисвай панталоните. Така беше и сега. 

Даже няма и парашути. А и да имаше, едва ли щяха да помогнат при точно попъдение. Затова започнах да наблюдавам виетнамците, които несъмнено преди мен бяха забелязали пръскащите се около самолета снаряди. Възхитих се от тези мъже, преживели ужасите на войната във Виетнам. Нито следа не само от паника, но от  каквото и да било безпокойство. Може би само съжаление, че няма да загинат на истинско бойно поле. Те просто бяха на “ти” със смъртта.

Обстрелът приключи, без да бъде засегнат самолета. Сигурен съм, че другите пасажери така и не разбраха с какво сме се разминали, а по лицата на виетнамските офицери нямаше и следа нито от опасността преди,  нито от радостта след нея. Те просто бяха офицери от „Желязната дивизия“

Кацнахме на летището в Кабинда, спуснаха стълбата и понеже аз бях най близко до нея, слезнах първи. Долу чакаше военен духов оркестър, който веднага засвири, предполагам виетнамския химн. Един офицер се отправи с маршова стъпка към стълбата. Аз веднага му направих знак да гледа зад мен,  той разбра и застана за почест. И беше толкова прав както никога преди...