Ръждясалите вериги на отдавна изядената от времето детска люлка тихо проскърцаха. Нейтън се приближи до стария орех и му се стори, че те сякаш плачат по изгубеното минало.
Тридесет години. Толкова бяха изминали, от както майка му го бе люляла тук за последен път. Беше на пет, когато баща му загина в изпълнение на служебните си задължения като пожарникар. Наложи се да се преместят в другия край на града, защото майка му си намери работа като учителка в началното училище, което се намираше там. Бети беше изключителен човек. Много спокойна, здраво стъпила на земята, умерено вярваща и отдадена на семейството си. Когато съпругът и почина тя не изпадна в депресия, а напротив. Вкопчи се в живота в името на сина си, за да му осигури добро бъдеще. Скърбеше дълбоко в душата си, а скръбта виждаше бял свят върху стара пожълтяла тетрадка, където Бети я претворяваше в поезия. А когато Нейтън стана достатъчно самостоятелен се отдаде на първия си роман. Нямаше намерение да го издава, но писането я раз ...