Бети седеше в ресторанта и очакваше Нейтън с нетърпение. Загадъчния тон, с който я помоли да се видят на тяхното любимо място леко я притесни, но пък разпали и любопитството ú. Тя за трети път нервно погледна часовника на стената, когато вратата на заведението се отвори и през нея влезе очарователна млада дама, следвана от Нейтън. Сърцето на Бети прескочи при внезапно осенилата я мисъл, но си наложи да не си прави прибързани изводи, за да не се разочарова за пореден път. Надеждата ú за половинка в живота на Нейтън отдавна се беше стопила до малко зрънце, но пък начина, по който я помоли да се видят го затопли като пролетно слънце и то само чакаше да покълне.
Бети се изправи, прегърна Нейтън, поздрави любезно непознатата и ги покани да седнат.
- Какво има, скъпи? Обаждането ти ме изненада!
Нейтън се усмихна и погледна към Даяна.
- Извинявай, ако съм те притеснил, но имам нужда от помощта ти.
Бети изгледа него, после Даяна и повдигна вежди в учудване. Беше очаквала всичко друго, но не и молба за помощ.
- Слушам те.
- Ти знаеш най-добре, колко внимателно подбирам творбите, които заслужават да носят логото на нашето издателство, а също, че напоследък ги откривам все по-трудно.
Бети кимна.
- Преди няколко дни късметът ми отново се усмихна и аз открих Даяна. Романът ú е меко казано впечатляващ, но тя, както ти навремето, не е убедена в това и не може да вземе решение дали да работи с нас. А аз нямам търпение да издам това съкровище. Та молбата ми е да поговориш с нея. Да ти разкаже за страховете си, ти да и разкажеш за твоите тогава и, разбира се да я убедиш, че трябва да го направи.
Нейтън се изправи, а на притеснения поглед на Даяна отговори.
- Трябва да свърша нещо. Вие си поговорете, а после ще мина да Ви взема.
Той се наведе към майка си, прошепна в ухото ú да не споменава коя е и излезе от ресторанта.
Двете жени останаха сами, а Даяна нервно мачкаше дръжката на чантата си с поглед забит в земята. Бети седна до нея и я хвана за ръцете с надеждата да я успокои.
- Защо си толкова притеснена, мила – попита тя, когато Даяна вдигна пълния си с противоречиви чувства поглед.
- Незнам, госпожо. Може би, защото до сега винаги съм получавала откази, когато съм искала да направя нещо за себе си.
Топлината в ръцете на тази непозната жена сякаш изсмукваха напрежението и несигурността от тялото на Даяна и тя започна да се отпуска и да разказва за себе си. Разказваше за малкото, провинциално градче, където израсна в дом за сираци. Там ги учеха на най-важното, как да се справят с живота, а личните потребности не се толерираха. Всяко лично желание извън най-необходимото се посрещаше с мъмрене и разговори за важните неща в живота. Така Даяна растеше, потискайки творческите си пориви. Пишеше тайно, а написаното събираше прах в пожълтели тетрадки. Когато напусна дома се премести в големия град и си намери работа в библиотека. Реши, че като няма възможност да покаже своите творби, можеше поне да е близо до любимите си книги. Живееше на квартира с още едно момиче. Карина беше пълна противоположност на Даяна. Отворена, напориста, влюбена в живота художничка, тя използваше всяка възможност да покаже себе си на света. Рисуваше, където ú попадне. На улицата, в заведенията, сама си правеше импровизирани изложби в някоя градска градинка и мечтаеше за деня, в който някой щеше да признае таланта ú. След едно щуро пролетно почистване, Карина случайно беше открила кутията, в която Даяна криеше творбите си. Тайно от приятелката си изчете всичко и една вечер просто заяви, че тези книги трябва да бъдат издадени. Първоначално Даяна се разсърди на приятелката си, че рови в личния ú живот, но след дълги разговори и увещания се съгласи да изпрати единия ръкопис до някое издателство, просто за да докаже на Карина, че няма смисъл. След втория отказ отново Карина беше тази, която настоя да опита за последен път. И ето сега седеше в луксозен ресторант и разговаряше с жената, чийто роман беше първото издание на най-престижното издателство в страната и по непонятни за Даяна причини се опитваше да ú вдъхне увереност.
А Бети слушаше, без да прекъсва. И колкото повече научаваше, толкова тази млада жена и ставаше все по-мила и близка. И когато Даяна свърши разказа си, Бети просто взе ръцете ú в своите и тихо прошепна.
- Мило момиче, не пропилявай тази възможност. Гледам те и виждам себе си. И аз реагирах като теб, но го направих и не съжалявам нито за миг. Ти също можеш, а аз ти обещавам да бъда до теб докато го приемеш на пълно.
Махагоновите очи на Даяна се изпълниха с благодарност. Освен Карина никой друг не се беше интересувал от нея, от това какво иска и какво може. Тя инстинктивно прегърна Бети и най-накрая си позволи да направи нещо за себе си.
- Благодаря, госпожо. Господин Девъро беше прав, като каза, че Вие ще ми помогнете да взема решението си. Съжалявам, че Ви натоварих излишно с терзанията си, но не съжалявам, че се запознахме и имах възможността да ги споделя именно с Вас. Този човек наистина знае какво прави и за това ще му се доверя.
В този момент вратата на ресторанта се отвори и в очертанията ú се появи Нейтън. Даяна беше с гръб към него, но един поглед към озареното от усмивка лице на Бети му беше достатъчен да въздъхне с облекчение. Въпреки това, вървейки към масата, той си придаде угрижен вид.
- Как сте, дами? Дано не съм се забавил много.
Двете се усмихнаха и поклатиха глави в отрицание.
- Добре тогава, надявам се, че имате добра новина за мен.
Даяна го погледна и този път в погледа ú нямаше притеснение. Той видя нещо ново, един блясък, който ú придаваше още по-очарователен вид.
- Да, господин Девъро, взех решение, което смятам, че заслужава наздравица. – и тя вдигна чашата си – Да пием за нашата съвместна работа.
Нейтън ликуваше.
- Моля, без господин Девъро! Наричай ме Нейтън.
Звънът от наздравицата отново зазвуча в главата му като празнични камбанки. За него вече нямаше абсолютно никакво съмнение, че е любимец на съдбата.
Следващите месеци бяха белязани от непрекъсната работа по подготовката и издаването на новия роман. Нейтън почти не излизаше от издателството, за да контролира всичко до най-малката подробност, но с учудване отбеляза, че въпреки натоварения си график често намираше време за срещи с Даяна. В началото те бяха чисто служебни за уточняване на подробностите, но с течение на времето започнаха да се превръщат в нещо повече. Още от както я срещна не го напускаше чувството, че има и друга причина, за това тя да се появи в живота му. Бети, която се беше превърнала в нещо като ментор на Дяна също усещаше промяната. Двете бяха станали много близки, а когато Даяна разбра, че Бети е майка на Нейтън, станаха почти неразделни. Това разпалваше надеждата в сърцето на по-възрастната жена. Дори на няколко пъти бе намекнала на сина си, че очаква да се случи нещо хубаво, но той само ú смигваше дяволито и казваше, че всяко нещо идва с времето си. А времето минаваше и отношенията между Нейтън и Даяна постепенно преминавах границата на служебните. И двамата осъзнаваха, че са влюбени, но тя се страхуваше да признае, за да не я обвинят за „злато търсачка”, а той със присъщия си прагматизъм убеждаваше сам себе си, че това е жената, която беше чакал цял живот.
Денят преди представянето на новата книга беше едновременно и край и начало за двамата. Край на чакането за нея, край на размислите за него и начало на хубавото нещо, за което Бети мечтаеше от толкова години.
Нейтън покани Даяна на разхода с корабче. Топлата лятна вечер изпращаше слънцето зад хоризонта, а червеният залез хармонираше с емоциите на двамата. Присъщо за него, без много предисловия Нейтън реши, че моментът е настъпил.
- Даяна – обърна се той към нея и потъна от упор в очите ú – Знам, че усещаш същото, което и аз, но отново се страхуваш.
Тя опита да отмести поглед, но той не ú позволи.
- Недей, не бягай. Утре е представянето на романа ти и аз искам да изживеем този миг заедно, но не като бизнес партньори, а като двойка. Искаш ли?
Даяна не каза нищо само се сгуши на гърдите му, а това беше повече от думи.
Представянето на книгата предизвика фурор. Всички очаквания на Нейтън се оправдаха на сто процента. Както беше предрекъл, романът се превърна в сензацията на годината, а създателката му в едно от най-тиражираните имена в историята на книгоиздаването до момента. Няколко месеца след това Нейтън предложи на Даяна да заживеят заедно и когато медиите надушиха, животът им се завъртя в шеметен калейдоскоп. Наричаха ги „Принцът и Пепеляшка”. Бяха щастливи и умело съчетаваха светския, служебния и личния си живот.
Но животът не винаги е приказка с щастлив край.
(следва продължение)
© Биляна Битолска Todos los derechos reservados
Емо, теб трудно мога да те изненадам, но ще става, каквото ще става