Има моменти, когато човек иска да бъде сам, отговорен и независим. Едно е да имаш това чувство, заложено в теб, друго е да робуваш на материалния свят, който те обрича да държиш здраво стиснати зъбите си, заради тов,а че ти не можеш да си позволиш елементарни работи, за да се почувстваш поне мъничко човек. Това чувство смазва достойнството ти, днес исках съвет - как трябва да постъпиш в ситуация, в която в момента учиш, родителите ти имат добра заплата, а те ограничават до минимум - подтискат те до такава степен, че ти нямаш социални контакти, защото не можеш да излезеш на едно кафе. И ето как ми отговори той, един от близките ми: "Ами бъди лицемерка, прави някои неща, помагай повече и се преструвай."Мога с всеки друг, но защо с родителите ми, колкото и да не ме разбират, не смятам, че това е начинът да бъда друга, защо като Господ ми ги е дал за мои родители да се отнасям така с тях... Моята защита е мълчанието, когато някой ми е неприятен, просто не говоря, каквото и да е било, не общувам по никакъв начин... Но дали това също е план от самия живот - да се науча да отстоявам мнението си, че пораствам, искам да бъда чута, но как като не намирам общ език. Смятам, че добре се справям със задълженията си и искам да не бъда ограничена, притисната, че трябва да се прибирам в определен час, искам свобода, никой да не ми държи сметка какво правя, защо го правя... Не е лесно да се оправяш сам в живота, но имам ли финансова възможност, само, за да почувствам свободата си... О, да, ще го направя.

Търпение, търпение, търпение...