ОКАЧЕНИЯТ ТАВАН

Влакът се клатушка по релсите, но монотонното му потракване не ми действа никак успокояващо. За разлика – очевидно – от останалите пътници в купето. На околните седалки се бяха разположили предимно възрастни женици, повлекли шарени козлени торби, чието съдържание оставаше скрито, защото беше изцяло увито във вестници. Повечето от тях само чакаха да се настанят на омазнените от прекалено ползване седалки, да нагласят бохчите си и да задремят, унесени от потракването по релсите, мижавата топлинка в купето и аромата на грес и немити човешки тела.

Всеки път беше така. Понякога успявах да се залъжа с нещо за четене. Този ден обаче едва бях събрала необходимите няколко левчета за пътя до дома и купуването на списание или дори на жълт парцал за 40 стотинки беше немислимо. Очевидно трябваше и този път да се оставя на собствените си мисли да ме занимават. А това не беше никак приятно.

Те се зараждаха в слънчевия сплит, рикошираха в мозъка, а от там – в сърцето. Имах чувството, че ако можеха  да издават звук, той щеше да е на остра, пронизителна и отекваща болка. А всъщност много подобен на този от влаковия локомотив.

Размърдах се и излязох на прозореца да изпуша една цигара. Беше по времето, когато това все още беше разрешено и правеше пътуването една идея по-поносимо.

Отворих прозореца и оставих вятъра да блъска в лицето ми.

-         Така ще настинеш.

Обърнах се. Гласът принадлежеше на жена на видима възраст малко над 60-те. И тя беше от пътниците в моето купе. Тя щракна със запалката си и се обърна към мен с весела усмивка:

-         За къде ще пътувате?

Само това ми липсваше, проклех се наум.  Настроена за разговори досадница, която да ме залее с истории за хора и случки, които ни най-малко не ме интересуват. Нямаше обаче как да не и отговоря и процедих нещо през зъби. Тонът ми обаче ни най-малко не стресна жената: тя откри, че пътуваме за едно и също място и от това ентусиазмът и да приказва се увеличи още повече. Била в София на гости на сина си. Той бил голям бизнесмен. Имал две малки деца. Гледала ги една седмица.

-         Използвах и да се отбия да видя голямата ми внучка. На дъщеря ми. Тя е студентка в един частен колеж. На 20 години е. Вие на колко сте?

-         На 21 – въздъхнах примирено.

-         Колкото нея почти! Браво! А имаш ли си приятел?

-         Не.

-         По-добре! – отсече жената и дръпна от цигарата си – Моята внучка си има, но двамата само се карат. Живеят заедно уж, а са пред скъсване!

-         Е – усмихнах се аз, вече малко по-непринудено. Жената ми беше станала симпатична по един мил майчински начин. Болката отново ме удари. Слънчевия сплит. Мозъка. Сърцето. – Всички млади двойки се карат от време на време. Нормално е – отсякох аз.

Бабата охотно пое темата. Внучка и и нейния приятел живеели в някакъв тавански апартамент. През окачения таван обаче всичко се чувало. Веднъж на гости дошла майката на гаджето и. Заварила ги в момент, когато момичето било в спалнята на горния етаж да се облича. Момчето пък простирало пране на терасата на долния. Затова ли те пуснах да живееш с нея, да вършиш домакинската работа, докато оная се преоблича, просъскала майката, явно не наясно с факта, че горе са я чули. Тогава момичето слязло, вдигнало скандал и от тогава – вече една седмица – нещата между двамата били зле.

Представих си момиче, тичащо по стълбите надолу. Затворих за момент очите си.

-----------------------------------

-         Облечи се да вземеш храната.

-         Не, ти се облечи.

Смеехме се на фона на пронизително дрънчащия звънец. Отвън момчето с пиците сигурно губеше всякакви нерви. Много беше некоректно да постъпваме така тъпо с него, осъзнавах. Само че за първи път през живота ми мозъка ми беше в някакво състояние много близко до нирваната. Сякаш нещо желязно в мен, държащо ме на тръни толкова години, се беше отпуснало и стопило. Сякаш плувах в чисто щастие.

Последна целувка.

Той стана и навлече някакъв стар анцуг на голо и взе пари от масата, за да плати.

-         Затвори вратата – провикнах се след него.

Не исках разносвача да види бъркотията в хола. Не че нямахме спалня. Но диванът от 2 дни беше разпънат и ние лежахме на него. Право казано, не ставахме от него. Никога не съм вярвала, че човек може да изкара чак толкова много часове, като прави секс. Никога не съм вярвала, че можеш дори да не искаш да спиш или да спиш по 2-3 часа.

Той влезе с широка усмивка и най-накрая – храна. Да знаете от мен, недостатъкът на креватните маратони е, че много се огладнява, а и най-добре заредения хладилник (а нашия не беше такъв) свършва.

Скочи при мен и се захванахме с пиците в леглото – директно от мазните кутии, без салфетки или ножове.

-         Обичам те.

-         Не, аз те обичам повече.

-         Няма да ми даваш тон в живота! Аз те обичам повече!

Очите му ме пронизват право в сърцето – огромни, светли и добри. Чак ме боли физически. Знам, че не може завинаги да е само до мен, но за няколко дни и двамата вярваме, че е така. Не излизаме, не говорим почти с никой по телефона и не се изпускаме от ръце и за минута.

Обичам го.

А няколко дни по-късно двамата отново ядем пица. Само че този път дивана е оправен, възглавничките по него са наредени и си разменяме спомените само с поглед.

Той седи на точно отсрещния край на масата, като на другия бряг. Отпивам от чашата си с червено вино. Жадна съм. Но той е чак от отсрещния край на масата.

-         Белот.

И все пак двамата сме от един отбор. Въпреки че приятелите ни са около масата, а бутилките с червено вино.....Ами не знам, май станаха три. Вече ми се спи ужасно. Знам, че никой няма да помисли за мен, че съм лоша домакиня, ако отида да си легна. Така де, познаваме се достатъчно добре.

Хвърлям картите на масата и обявявам, че ще ходя да спя. Гостите знаят къде са чаршафите за тях; той знае къде е спалнята ни. Нека се забавляват и без мен. Повличам крака към леглото едва-едва. Събличам се. Май не трябваше да пия толкова вино. Опитвам се да заспя. Музиката долита вече по-леко от съседната стая. Тъкмо се унасям, и дочувам бръмчене на недоволни гласове.

-         И ти ли ще си лягаш! – провиква се в типичния си стил най-гръмогласната ми приятелка.

-         Е, хайде де! Вас кой ви спира! Има вино, приказвайте си!- чувам отговора му.

-         Тъпо ни е без вас, нали сме на гости – продължава тя да упорства.

Тогава гласът му стига до мен. Гравира се в душата ми, жигосва спомените ми. Тръпката погалва слънчевия ми сплит, отеква в мозъка и избухва в сърцето ми.

-         Извинявайте, но сърцето ми е горе. – Чувам думите му.

И те достигат от долния етаж до мен през окачения таван.

---------------------------------

-         По-добре, че го е чула – това, дето майка му е казала! – отсичам убедено – Важно е да чуваме някои неща. По-добре, отколкото никога да не ги разберем – кимвам убедено в посока жената.

Разглеждам я по-подробно и виждам, че едва ли ме лъже за сина-бизнесмен и луксозната къща в полите на Витоша. Макар самата тя да пътува във втора класа на влака, дрехите и са хубави и нови. Дамската и чанта блести и е направена от лъскава и видимо качествена естествена кожа. По филтъра на цигарата и остава следа от червило, а пръстите, които я държат, са със завидно добре поддържан маникюр.

Поглеждам крадешком собствените си изгризани нокти и свивам юмрук, за да ги скрия от жената. Някога обичах да нося ноктите си с френски маникюр; после кой знае защо реших, че така са прекалено бледи и пръстите ми заприличват на такива на мъртвец. Е, в момента спокойно може да се каже, че докарвам тази визия и без френските козметики.

Обаче нея моята неподдържана визия едва ли я интересува. Очите и не се спират нито на бежовите ми торбести панталони, нито на ниските чехли. Предполагам как изглеждам в чуждите очи: като скромно момиче от малък град, което няма много пари, за да лъска визия.

 Каквато всъщност съм.

-         Знаеш ли, аз живях много години много щастливо с моя съпруг. Затова не мога да си обясня защо младите намират глупави поводи да се карат – казва спътничката ми убедено и пали още една цигара – Бяхме ... не много богати и отгледахме децата си все пак. Дадохме им образование, сега те са добре с парите. Обаче не им върви в личния живот! А това е най-важното! – жестикулира тя.

Очите и омекват.

- Но вие сте много млади и няма как да знаете това. Такива като вас и внучка ми. Знаеш ли, не съм суеверна – продължава тя – но имам чувството, че цялото място, където живее, има лоша енергия. За 2 години там постоянно се сменят наематели и са все двойки, които се разделят в крайна сметка – продължава тя.

Затова и казах – да се раздели с нейния приятел, поне жилищно, да не живеят заедно. Вуйчо и има къща като палат, ще има място и за нея. Обаче тя не иска. Не ще да чуе и дума за изнасяне.

 ---------------------------------------------

Не искам да си събирам багажа. Не искам! Не искам! Не искам!

Махам се от мястото, което най-много съм обичала. Не мога да се сетя за нещо, което не обичам в него. Зеленината в градинката. Петната по печката, търкани многократно, и все пак напомнящи за първите ми готварски опити.

Въздъхвам. Някой може да каже, че съм твърде емоционална и не трябва да се разстройвам от раздяла с нещо, което е.... бездушно. Но нашето жилище има душа! Стаичките, които ми се сториха схлупени при нанасянето, сега са просто уютни. Дюшекът на леглото е хлътнал, но от нашата любов.

Сега отивам на друго място. Спалнята е луксозна, а стаите и в най-добрия случай не биха могли да се нарекат схлупени. Терасата гледа към градина, а мебелите не са случайна сбирка, а са избирани с месеци.

Сигурна съм, че никой не би си помислил да се въргаля на дивана там гол и да яде пица директно от кутиите. Това чудо на интериорния дизайн удря поне 15 хиляди евро като цена, а дамаската му е в ултрамодерно светло бежово. Тази мебел е италианска, супер качествена и функционална.

“Стерилна” засяда на гърлото ми, но отказва да излезе от там.

В крайна сметка, човек трябва да се адаптира към промените и да ги приема добре, припомням си, докато разчиствам нещата от бюрото в стария ми дом. Бръсвам с пръсти черната му повърхност. По нея има поръсено нещо бяло, нещо като прах, но аз знам, че не е, защото съм изчистила стриктно.

-         Готова ли си вече? – гласът му прекъсва мислите ми. Той стои до вратата. Вече е пренесъл целия багаж; остава ни да направим само последен курс с последните дреболии от вече бившия ни дом.

Чувам някакъв звук откъм бюрото и се обръщам; отгоре му се е посипало парче мазилка от окачения таван. Глупачка съм да протестирам, че се местя в по-хубаво жилище. С мене е най-важното – любимия ми мъж. Хващам го за ръката и тръгваме заедно.

Обичам го.

---------------------------------------------------

-         Ако се изнасят – аз си търся жилище – обръщам се към жената във влака вече живо заинтересувана.

-         Имаш нужда от дом ли? – Спътничката ми ме поглежда весело, но загрижено и топлото й и щастливо излъчване отново ме докосва.

-         Да – отговарям кратко. Всъщност, няма да и кажа, че не си пътувам, за да посетя майка ми и баща ми за уикенда. Няма да и кажа нищо за това, че пътувам със същия този влак всяка сутрин и всяка вечер, за да ходя на стаж в София.  Не знам как да събера всичко в едно изречение. Сегашния ужасен период и всичко, което го предшестваше.  – Нямам дом – намирам го най-накрая.

Тя смръщва замислено вежди в отговор.

-         Може би е малко голямо за сам човек, но защо не! – отговаря ми живо след секунда. Да знаеш, че е в много хубав квартал! На много хубаво място – подхваща тя възторжено и започва да обяснява къде точно се намира жилището. – А освен това като за сам човек хазяйката може да ти направи отстъпка! Аз ще говоря с нея – тя е леля на най-добрата приятелка на дъщеря ми! Внучка ми е там от няколко месеца едва. Иначе дълго време там не е имало хора. Дава се само на познати -  лее се добродушната леля от влака.

Влакът е засилил ход и колелата тракат все по-бързо по релсите.

-         ....но ще трябва да ми оставиш твой телефон – продължава тя – ще се постарая да ти уредя нещо, защото си ми симпатична и  ми изглеждаш като дете, което има нужда от помощ. Не, че ще стане лесно, де – нали ти казвам, че е връзкарско. Преди това – допълня тя със заговорнически глас – там е живял на щерка ми на шефа – сина му. С неговата приятелка.... – бърбори женицата поверително.

Колелата тракат все по-бързо.

Наместват картини в главата ми: малък тавански апартамент на тиха уличка. Тераса на долния етаж и ехтящи през паянтовия окачен таван думи.

В далечината се показва името на родния ми град, изписано с големи метални букви на старата гара. Нямам търпение да се прибера вкъщи и да отворя бутилката вино, която знам, че стои в единия шкаф.

Когато се прибера вкъщи – знам – цялата случка ще потъне в спомени, а аз ще се задавя във вино и сълзи. Защото ми предлага да заживея на място, което е станало свидетел на много любов; каквато аз в момента нямам и едва ли някога ще имам.

Откъдето внучката на добрата леля ще си тръгне с разбито сърце и ще остави много спомени; каквито аз не мога да поема още и болка – каквато и сама имам достатъчно. Знам всичко това много добре.

А го знам, защото съм пила вино на масата в този дом; защото дивана там още носи следите от нашата любов; защото съм готвила храна и съм викала “Обичам те” през пропуска на окачения таван.

Знам, защото съм момичето, което е живяло там преди тази внучка. И което сигурно е донесло лош, много лоша карма на този дом, защото само няколко месеца след като го напусна, остана без човека, който обичаше. Предлагат ми да се върна в нашия дом без него.

Осъзнаването минава през слънчевия сплит, парва мозъка и избухва унищожително в сърцето. Малкият предател спира за няколко секунди.

Спира и влакът на гарата.

Изчезвам от там на бегом, без дори да си взема довиждане с любезната жена, за нейно най-голямо учудване.

 ---------------------------------------------------------------

Напъхвам листчето в пощенската кутия, като си мисля колко ли ще се учудят собствениците, като го намерят.

Признавам си, това не е най-стандартния начин да си купиш дом. Усмихвам се при мисълта. Какво пък, всички начини да си щастлив си заслужават опита.

Пръстите ми и дългите нокти с френски маникюр засядат на тясната цепнатина на пощенската кутия върху която пише “Сем. Русеви”. Сигурно ще са бая изненадани Русеви, пак се усмихвам аз на нестандартния начин за комуникация.

Листчето съдържа телефонния ми номер, името ми, и молба да се обадят. Защото се интересувам от тяхното жилище. Те и без това не го ползват, живеят другаде, както ме осведоми една любезна баба от кооперацията.

Призна си, че е доста учудена от желанието ми да купя точно при тях. Блокчето било старо и течало. Кварталът се застроявал бързо. Наоколо имало много нови сгради, там не си ли харесвам нещо, любопитства бабата.

-         Не – кимам усмихнато и хвърлям само бегъл поглед на новите кооперации наоколо.

Знам кои от тях са нови и кога са построени; знам коя певица живее два блока надолу и в кой ресторант правят най-хубавото кубинско кафе.

При все това, всички тези неща въобще не ме интересуват. И любопитството на съседката така и не остава удовлетворено.

А няколко крачки по-нататък също така недоволно сумти най-добрия ми приятел и пристъпва от крак на крак. За него цялата интервенция е срамна. Нещо повече; той е недоволен.

-         Човек никога не може да е щастлив, ако спи върху спомени – казва ми той една вечер над бутилката с бира, която споделяме.

Поклащам глава. Не съм съгласна.

Това, което правя, е правилно.

Усещам го.

Първо в слънчевия си сплит, после в мозъка, а после – като забравена топлина в сърцето ми.

Дано само Русеви не са поправили окачения таван.