Ако пак ме погледнеш

или намигнеш,

или затвориш очи,

по онзи безпрекословен, абсурден начин, по който само ти умееш,

ще ослепиш и последното останало на човечеството,

в мое лице,

око.

Тогава аз ще дойда,

ще пристигна,

ще се появя

по онзи безпрекословен, абсурден начин, по който само аз умея

и ти ще имаш едно око по-малко,

с което да гледаш,

с което да намигаш

и което да затваряш.

Ако, все пак, не се откажеш,

ако злият ти план успее

и ме разплачеш, а знаеш, аз не плача просто така,

но, ако все пак бих се разплакала

и причината е в теб,

тогава аз бих изплакала сърцето си.

А аз не мога да живея без сърце… ти можеш.

Затова ще взема твоето. Него никой никога не го е чупил и лепил -

то е красиво… като антика… то е винаги еднакво – такова, каквото никога не е било.

Ще го изтупам от прахта и ще си го имплантирам -

така всички ще са доволни, понеже на теб сърце и без това не ти трябва…

Ако вече без сърце дойдеш и забиеш кръвожадните си зъби в китката ми,

аз няма да се церемоня, както предишните пъти.

Просто ще те захапя за врата

и тогава…

е, тогава вече… ще те сразя.

Никой не хапе по-добре от мене.

И никой не харесва повече вкуса на кръв от безсърдечни същества

Дори и ти. Макар и да си само самолюбие и лаком студ… ти нямаш своя стимул -

аз имам да спасявам цялото човечество

заедно с очите, зъбите и китките му…

Ще те сразя. Ти само се опитай да ме хапеш.