Слънцето прежуряше и всичко наоколо се беше изпокрило на сянка. На небето не се виждаше ни едно облаче. Светлин излезе от дюкяна и седна под лозницата да хапне обяда, който беше приготвила сестра му. В ковачницата по това лятно време ставаше ад. От огнището излизаше огнена жега, жаравата тлееше до ярко червено и пръскаше искри наоколо. Така беше и приказката – желязото да се кове докато е горещо… Имаше много работа – кой чака за подковаване на добитък, кой за коса, мотика или ножове…всякакви работи. Светлин го беше нарекъл баща му, като светлика, дето излиза от огнището. Бай Вельо беше известен майстор ковач в Родопите. Предаде занаята на Светлин и той задмина по умения татко си.
Беше млад и силен , оглавяваше семейството им. На есен щеше да изпълни тридесет години. Майка им се поболя преди много време и се спомина. Баща им си замина скоро след това, от него Светлин научи занаята и сега въртеше ковашкия чук и дюкяна. Сега останаха само със сестра си – Дафинка, едно дете на петнадесетин ...