6 ago 2008, 14:58

Омъжена в чужбина - цивилизовано ( ІV-та част) 

  Prosa » Novelas y novelas cortas
773 0 9
12 мин за четене

    http://it.youtube.com/watch?v=VrBZ0rGWXUk&feature=related

  - Ох, Кате, престани! Виж настръхнах цялата, ще припадна от тези страшни неща. Слушала съм за такива истории, но все си мислех, че са пресилени. Украсени от разказвачите им. Сега от твоята уста звучат като сбъднати кошмари. Действително ли е възможно да има чак такива изверги? Ако не ми го разказваше ти, на 50% нямаше да повярвам.
   - Миленче, това, което ти разказвам сега, е една мъничка, семпла история. Минали са 6 години, емоцията ми се е уталожила и не мога да я предам в истински драматичната й светлина. Аз едва не припаднах в горещата телефонна кабинка. Вили бързо поиска вода от служителката. Пих и дойдох малко на себе си. Излязохме навън, за да не сме под любопитните погледи на испанците там. Запътихме се към една пейка, на която имаше седящи и правостоящи жени, под дебелата сянка на разкошна магнолия. Вили ги помоли да ми отстъпят място и заразказва какво се е случило. Посъвзела се от силния стрес, си дадох сметка, че вече съм в компанията на много сънароднички. Всички се засуетиха, всяка даваше различни предположения и предложения, докато към групата ни се насочи познатата фигура на висок, мургав красавец.  Марко стоеше усмихнат пред нас в цялата си чаровност и доброта, и като ме видя отново прежълтяла и едва жива, заобърква руски с испански, та едва беше разбран от една по-спокойна и видимо по-организирана от жените. Тя му разясни на испански какво се е случило, той от своя страна се представи и каза как сме се запознали. Възхитени, жените се надпреварваха да го прегърнат и да му стиснат ръката за човечността, демонстрирана съвсем навреме. Разбира се, така поласкан, Марко не губи време. Каза, че имал лек автомобил, извини се, че е старичък, но го търкалял, където пожелае. Предложи на мен и Вили да отидем с колата отново до отеца, негов познат, с който ми уредиха общежитието. Не чакахме втора покана. Качихме се в колата и след кратко време се намерих отново на познатото място, онемях пред красотата на бялата катедрала, поклоних се, прекръстих се и благодарих на силите, дали възможността да срещна Марко, а колко малко бях видяла от богатството на широкоскрената му душа. Влязохме вътре, наслаждавайки се благоговейно на съвършенството и бяхме посрещнати от все така внимателния  отец. С помощта на Марко му описах как изглежда Елена и всичко около случая. Той с нескрито притеснение ни предложи да седнем на пейките за поклонниците и да го изчакаме. След дълги 40 минути се върна не по-малко притеснен, подаде листче с адрес на Марко, потупа го по гърба, стисна  крепко ръката му, подаде ръка и на нас с Вили и ние тръгнахме. Когато се настанихме отново в колата, Марко каза, че отецът е открил чрез колегите си къде е настанена снощи Елена. Не знаела руски и нямала на кого да обясни защо плаче непрекъснато. Никой не можел да разбере нищо и уредниците на тамошното общежитие много се зарадвали, като разбрали, че я търси някой, който я познава. Марко караше много бързо, аз се притесних за правилниците и опасността, че сме незаконно в чужда държава: какво ще се случи, ако ни спрат. С неудобство му го казах, а той каза, че се придържал към правилниците и закачливо ме щипна по носа. Жестът му не остана незабелязан от Вили, която многозначително изви вежди, а аз се изчервих като невинно девойче. След десетина минути се озовахме пред красива градина. Висока метална ограда от красиви орнаменти я отделяше от натоварения с автомобилно движение булевард. Вътре се виждаха две ивици зелена трева, изпъстрена с яркоцветни туфички на екзотични цветя. Огромни чинари правеха сянка над кокетните пейчици и две майки седяха и си бъбреха, наблюдавайки играещите си деца. Преди да позвъним, едно детенце притича и с усмивка ни отвори. Марко го щипна по бузката, каза нещо на майките, те му отговориха и се разсмяха. Оказа се, че са емигрантки, живеещи тук с децата си. Пристигнали като нас незаконно и настанени от църквата. Целият блок беше собственост на църквата и населен само с емигранти, нямаше местно население.  Входната врата беше широко отворена. Стълбището отново ни посрещна приветливо чисто, с големи саксии живи цветя, красива мозаечна картина на стената  и малко огледало, поставено на подходяща височина, така че да се вижда добре целият човешки ръст. Качихме се на третия етаж. Марко разтвори листчето с адреса и се отправи към вратата вляво. И тук, както и в моя блок, имаше 3 апартамента на етаж, с красиви, дърворезбовани врати и всяка с интересна, но и сигурна брава, различна от съседната. Позвънихме и отвътре се чуха тихи стъпки, вратата ни отвори дребно на ръст, нежно, мургаво момиче, на видима възраст 22-23 г., с голяма синина под лявото око. Марко внимателно й заговори на испански, но  се оказа, че тя трудно го разбира, вероятно като нас не знае езика. Тогава той започна да повтаря: "Елена -булгара, Елена - булгара". Момичето страхливо се заоглежда, но вероятно виждайки усмихнатите ни лица и кимането ни с глава, се отпусна и ни покани да влезем. Поведе ни в коридора към едната от спалните. Апартаментът беше със същото разположение, но с една спалня по-малко. Почука на едната врата и отвътре се чу подсмърчащо "ДААА". Аз се пресегнах и отворих вратата, като минах пред Марко, за да не изплаши допълнително умиращата явно от ужас Елена, с исполинския си вид.  Влязох в малка, кокетно подредена стаичка с две легла и красива маслена картина на стената. Елена лежеше свита в леглото и бършеше подутите си зачервени очи. Когато ме видя на вратата, изпищя, скочи, увисна на врата ми като зарови лице в косите ми и ревна на глас. Марко и Вили започнаха да се смеят, което накара Елена да ме притисне по-силно и почувствах тресящото й се, слабичко телце. Толкова малка и крехка, толкова нежна. Ваня споделяше, докато пътувахме, че е завършила испанската гимназия. Работила като преводач, но заплатата й едва  достигала да покрива транспортните си разходи и кафето през работния ден, два сандвича и край. Живееше с родителите си, но искаше да си купи хубава кола. Тръгнала веднага с голямата кошница и позитивни намерения. Елена я допълваше, че сега и тя ще овладее до съвършенство испанския и като съберат достатъчно средства, ще се върнат в България и ще отворят  бюро преводи. Сега, изплашена до смърт, не искаше да ме пусне, а нервичките й, стигнали своя предел на издръжливост, вече отказваха да се владеят. Не можех по никакъв начин да я погледна и да й кажа две успокоителни думи. Марко ме подкрепи - едва ли не ни гушна в силните си ръце и ни постави на леглото, след това се върна с чаша подсладена вода, отдели внимателно Елена от мен, избърса лицето й с хартиена салфетка и я накара да изпие водата. Хвана брадичката й в двете си ръце, щипна нослето й като и се усмихна и й каза на неговия си руски език:

- Вот, Катя пришла для тебя, успакой ся - Елена запремига като малко, невярващо на късмета си мишле, по чудо отървало се от ноктите на котарака.  Аз се възползвах от временното затишие и й заговорих успокоително. Казах й аз как съм се настанила. Разказах й всичко, което научих от  Вили, както и за предстоящото обучение по испански език. Вили стоеше права до нас, милваше Елена по главицата и кимаше утвърдително с глава. Ние двете, достатъчно несигурни и изплашени, трябваше да вдъхнем вяра на твърде младата ни и крехка сънародничка, за да не изпадне в нервна криза, а след това щяхме да планираме.  След дълги увещания Ели стана от леглото, преоблече се и се съгласи да излезе с нас на разходка, като Марко каза, че ще ни е водач през цялата вечер и ще ни прибере преди 22 ч. по домовете  На недоверчивия поглед на Ели отговори, че първо нея ще оставим у дома, после ще закара нас  с Вили. Това разсея всичките й притеснения и тръгнахме отново на път. Разбира се, разходката далеч не беше както ни се искаше. Запътихме се отново към катедралата и отеца-спасител. По  пътя не казахме нищо на Елена. Само я успокоявахме, че ще се намери работа, няма да се разделяме, непрекъснато ще поддържаме връзка. Казахме й, че в града има много българки - ще създаде нови приятелства, ще има новата среда и ще се обгърне постепенно със сигурност. Сега само трябва да се владее, за да може да започне работа, когато й предложат от църквата.  Междувременно бяхме стигнали пред познатата ни катедрала. Елена, излизайки от колата, залитна и подкрепена от нас с Вили, влязохме вътре. Отецът сякаш ни беше видял, веднага се изречи пред нас с въпросителен поглед.  Марко му посочи Елена  и явно получил задоволително обяснение, отецът се усмихна. Този път ни поведе към канцеларията си. Влязохме в просторна стая с дълга маса, покрита с плюшена покривка и множество столове около нея с красиво изработена дърворезба. На около два метра от масата имаше масивно бюро, също с красиви дърворезбовани орнаменти и прекрасна дървена статуя на мадоната с младенеца в единия ъгъл. Едва сега се досетих, че той ще трябва да е, според сана си, ръководителят на тази катедрала  (и до днес нямам никаква представа от йерархията в религиозните среди). Вероятно е глупав пропуск, но това не ми пречи да съдействам и да сработваме отлично помежду си. Настанихме се, след учтиво посочените места около масата и отецът насочи поглед към отново разтрепераната Елена. Чрез превода на Марко аз я заразпитвах какво се е случило, след като Иван ни раздели. Заеквайки, с невероятно изтощено гласче Елена заразказва тъжната и плашеща история.
    - Иван, ни преведе през няколко улици , на приблизително 10 минути пеша от мястото, където оставихме теб, Кате. Но минахме през един двор, покрай заведения, пресякохме един булевард и след това, след един завой, пак преминахме покрай блокове в малките улички. Аз вече се стресирах, защото, уж хей там на ъгъла, пък някак странен лабиринт се очертаваше. Накрая Иван каза, че ето, тук трябва да чакаме, а той ще отиде да позвъни от телефона в заведението, пред което бяхме. Каза, когато говорил преди това, работодателят на Ваня тръгнал с колата насам, но другият т.е. моят, странно защо, не се обаждал. Влезе в заведението, а ние седнахме на куфарите си и зачакахме, доволни, че най-после сме се спрели, макар че горещината беше адска и не ни спасяваше сянката от ниския блок. Краката ни туптяха болезнено и отказваха да направят и крачка повече. Заговорихме се с Ваня, започнахме да си правим планове. Градът ни харесваше и си мислехме как ще останем дълго тук и дори можем да извикаме най-близките си приятелки от България.  В този момент до нас спря червена мазда, от нея слезе елегантен, усмихнат, около 50 годишен мъж, попита учтиво:

- Иванка? - като много смешно наблегна на "И"-то. Ваничка трепна, но аз посочих към ресторанта и казах, че е там, като реших, че пита за Иван. Тогава, със странен акцент, той каза на Български език: "Не мъж Иван, а жена Иванка. Коя жена Иванка?" Ваничка наивно и срамежливо се усмихна, каза: 

- Аз съм - и се изправи.

Той галантно  й целуна ръка, взе чантата й, и я понесе към колата. Аз не знаех как да постъпя. Смятах, че е редно Иван да е тук. Казах го на Ваня, тя се поспря. Но мъжът я подхвана отново галантно под ръка, каза едно мило и смешно "Хайде", кимна ми с усмивка и намигане, качи куфара на Ваня в багажника. Отвори задната врата, подхвана я отново за лакътя нежно и я подкани да се настани. Ваня ми махна с щастлива усмивка и седна на задната седалка. Аз не знаех да се страхувам или да се радвам, сърцето ми пърхаше щастливо, но разумът ми пищеше от ужас. Колата тръгна, Ваничка ми помаха и аз си останах сама, на улицата, върху куфара. Почаках така 30 минути, Иван не се появи, а бях жадна и реших да вляза да си купя вода. Навсякъде имаше рекламни хладилни витрини, пълни с изстудяващи се напитки, взех бутилка вода и както правехме по автогриловете, се насочих към касата. Платих водата и се оглеждах за телефон. Не видях такъв и реших да попитам наблизо стоящия сервитьор. Казах някак несвързано:

- Телефоно, Булгария - и допрях пестницата си до ухото. Той направи знак на учудване и посочи, че тук няма такъв телефон. Хвана ме за ръка, излезе с мен от противоположната страна, на която бях влязла и ми посочи телефонната кабина на отсрещния тротоар. Извади от джоба си карта и ме попита с жест имам ли! Кимнах утвърдително, защото си бях купила от един от автогриловете  и се запътих към телефона. Но на кого да звъня? От Иван нямаше и следа, вече ми беше станало ясно, че е излязъл от този втори вход. Отказах се от идеята да продължавам и се върнах, обикаляйки ъгъла на същото място пред ресторанта. Така, смъртно изплашена, стоях там четири часа. Сервитьорът излиза два пъти навън да пуши. Излизаха и колегите му. Гледаха ме любопитно, но никой нищо не казваше, а аз треперех и не можех да стана от куфара. Всяка кост по мен протестираше болезнено от неудобната поза, но като че се бях циментирала. Не можех никак да реагирам. Късно вечерта от ресторанта излезе възрастен мъж, заедно с вече познатия ми сервитьор и нещо ме питаха, но аз като не разбирах, им заговорих на английски. Оказа се, че сервитьорът поназнайва английски и макар че и  двамата не бяхме добри, успя да ме разбере защо седя пред заведението им. Оказа се, че е син на собственика, а баща му -  току-що пристигнал от Мадрид. Взеха ми куфара. Въведоха ме в едно от сепаретата, сложиха ми пържени картофки и печена наденичка, бутилчица Кока Кола, и ми казаха да чакам. След 10 минути се върнаха и казаха, че от църквата ще дойдат да ме вземат и да ме настанят в общежитие за емигранти. Колкото им беше възможно ми обясниха какво означава това, но с моя лош английски и акцента на момчето, вървеше трудно. Те имаха работа, така че ме изоставиха там, но все пак удобно седнала и нахранена. След около 20 минути пристигнаха двама монаси: мъж, който шофираше и млада жена. Сервитьорът отново ме успокои, че вече трябва да съм спокойна. Помогна да ме настанят в колата и така се озовах в общежитието, в което ме намерихте. С никого повече не съм говорила, защото никой не ме разбира какво казвам. Позвъних до мама, звъних и до родителите на Ваня, но тя не се е обаждала още.
     Отецът през цялото време си записваше нещо и в края помоли за малко по-подробно описание на мъжа, отвел Ваня, както и по възможност още нещо за Маздата, защото така не е ясно. Предусетила защо се задават тези въпроси, Елена отново заплака отчаяно, казвайки, че е гледала във Ваня и нищо друго не е забелязала.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...
                  

© Татяна Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??