ОНОВА, КОЕТО СИ МИСЛЯ ВЕЧЕР
На брега на хаитянското море съм. Пека се на слънце и наблюдавам мургавите нимфи със знойни тела и природни забележителности, от които дъхът ми започва да излиза на пресекулки като на развален парен локомотив. Очите ми правят пъргав скок в пространството: на няколко сантиметра от леговищата си и се завръщат с дискретен плясък. Забравих да спомена, че до онзи ден си бях вкъщи, така де, в България. Взех си оскъдната заплата и си рекох защо да не припна до Хаити. Нали и аз съм бял човек? Защо да не си направя густото за дузина дни?
- Иване! Иване! Иване!
- К’во, ма? – гласът на безценната ми половинка ме изважда от дълбоките мисли, в които съм затънал като пиле в гъста кал.
- Къде се отплесна? – пита с недоверчив поглед тя.
- К’во, да не е забранено да мисля? – отговарям храбро.
- Не, не е. Но ми кажи какво да сготвя за вечеря. Имаме само боб и леща. Като си такъв мислител, измисли нещо по-различно в менюто ни!
- Я си гледай работата! - докачено отвръщам.
Ядосвам се, че ме измъкват от сладостното потопяване в океана на розовите ми фантазии, тъкмо в онзи миг, в който една божествена русалка, но с крака и бронзов загар, започва да ме гледа изкусително: от очите й хвърчат искри, които запалват сламеното ми сърце. То разпалва душата ми, а керосинените й ръце, милващи ме по главата, ме изпепеляват като ланшно буково листо.
- Иване!
- Сега пък какво искаш?
- Ела да ми помогнеш! Обели две глави лук и един морков, за да ги сложа в лещата.
- А на тебе ръцете да не би да са ти натикани на онова място... знаеш къде? – питам с нескрита досада.
- Не са ми там, но сама не мога да правя всичко. Ти идваш вечер от работа, сядаш на стола и отлиташ някъде в други светове, а аз трябва да се бъхтя за всичко: да работя, чистя, гладя, пера, готвя и много други, за които ти нехаеш!
Гласът й достига до някакви си скромни стотина децибела, от които стъклата на прозорците започват кротко да кънтят.
- Успокой се, скъпа! – примирено отвръщам.
Писна ми да живея като червей! Освен това всеки и всичко ме гази с твърда гьонена обувка, а аз после се гърча на паважа. Омръзна ми да мисля за парчето хляб всеки ден, до гуша ми дойде да слушам за хора, които ровят по боклуците, които умират, недопуснати в болница, изпаднала във финансов колапс, за престрелки, за... Мога да изброявам до заранта. Затова заживявам в свой, потаен свят на красота и благополучие, в свят, в който нормалният човек може да планува всяка година пътешествие до други страни, да си купи нов телевизор, а не да гледа “Велико Търново” петнадесет години.
Жена ми заспа като гущер на топла скала. Време е да яхвам кончето на развихрената си фантазия и да отлитам…
- Иване, ставай!
- К’во? К’во? – питам сънено, а очите ми сякаш са залепени с лепило.
- Не чуваш ли часовника? Ставай за работа! – сопнато отвръща драгоценната ми половинка, кацнала като птиче на дясното ми предсърдие. Тя не знае, че преди да заспя си мислех за симфоничния концерт, на който бях в Ню Йорк.
Много обичам да ходя на такива места! Там слушах “Лунната меса”, май така се казваше този известен мюзикъл на... Така де! Няма значение.
Довечера, след като хапна лещената чорбица с къшей хляб, ще отлетя до Рио де Жанейро. Защо да не си разкърша снагата на карнавала?
София
© Валентин Кабакчиев Todos los derechos reservados