О Р Е Х О В К И
Беше късна есен. Вятърът безмилостно танцуваше с малкото останали листа на акацията на автобусната спирка. Музиката бе зловеща, зимна и самотна. Една мъждукаща улична лампа даваше призрачна светлина на спирката. В просветванията й се виждаха три фигури. Сгушени една в друга, те смирено чакаха да дойде трамвая.
Децата се бяха сгушили в баща си и нетърпеливо подскачаха, треперейки от студ.
- Ани, спри да подскачаш, миличка! Сега ще дойде трамваят и си отиваме вкъщи.
- Студено ми е, тате! Искам вкъщи-и-и! - проплака Ани и се сгуши още по-силно в баща си. Петър я притисна по-силно до себе си и я целуна по челото. - Студена си, сладкишче! На теб студено ли ти е, Иво?
- Не! Аз съм мъж! Не като тая ревла тука! - отекна твърдото детско гласче в нощта.
- Не съм ревла-а-а! Студено ми е! Тате, кажи му!
- Друг път - не си! Само хленчиш! Не виждаш ли, че и на мен, и на татко ни е студено, ама не се оплакваме.
- Стига се карахте! Знам, че ви е студено. Утре ще отидем при леля ви Албе ...