Най-горчивите сълзи идват насаме.
Онези сдържаните,
преглъщани хиляди пъти,
отказаните,
непозволените.
Онези, които се нуждаят от виковете ти,
които търсят спазмите на тялото ти,
които водят до задушаване.
Но само чрез тях дишаш.
Дишаш дълбоко, дълбоко, дълбоко...
До онзи момент, в който губиш представа
дали потъваш
или изплуваш.
Още ги чакам.
Онези сълзи,
които изплакваш със затворени очи,
за да останат поне още малко твои.
За да остане поне още малко твой човекът,
който пускаш заедно с тях.
Безвъзвратно.
Тайно от всички останали.
Мъчително.
Без да усетиш освобождение. Нито съжаление.
Само горчивина от загубата.
И една остра следа в теб, която се надяваш с времето
освен сълзи, да извика усмивка.
Силно се надяваш.
Защото знаеш, че няма да изчезне.
© Надежда Тошкова Todos los derechos reservados