Мен много трудно може някой да ме изкара от нас. Майка ми обаче знае паролата: - Идвай, имам хубава ракийка! - и аз тичам като за световно. Пиеме, ядеме, танцуваме с нейните приятелки и е време да си тръгвам. Групата ми маха от балкона... Обичам да идвам тук, където съм израстнала, където винаги се чуствам малка, където тревата мирише различно - на моето детство.
Вървя по алеята покрай блока и виждам, че срещу мен върви някакъв мъж. Навеждам глава и си мисля - дано да е непознат, защото ако е съсед, като го заговоря и му замириша на ракийка със салатка едва ли ще ме помисли за романтичка. По-скоро за алкохоличка. Приближавам и все пак, нали съм любознателна, поглеждам. Мъж, около седемдесетте, с невероятно красиви сини очи. Забавям ход.
Вървя и си мисля - този мъж е бил на младини невероятен красавец. Обичал е, обичали са го. Връщам още години назад. Той е бил нечие малко бебче. Той е бил слънчицето на мама. Децата носят радост, карат ни да се усмихнем в забързания ден. Защо? Какво се ...