През целия път си мислех за мястото, където отивах. Когато се реших да дойда тук, бях доста объркан и любопитен, но сега, не знам защо, се чувствах главно притеснен. Колкото повече приближавах, толкова повече ме превземаше чувството, че вече не желая да съм тук, че има нещо, което отблъсква пришълци като мен от тази местност, сякаш се преселвах в друг свят, но просто имаше нещо, което трябваше да науча, защото любопитството убива и по двата начина, както научих досега - И като научиш това, което търсиш, и когато не познаваш това, което те убива... Селото се казваше Тръновец и бях научил за него от записките на горката ми прабаба, която е живяла тук, преди да се пресели в Габрово, където започна тази извратена история. Помня точния момент, когато един ден бях дошъл на гости, очаквайки обичайното рутинно посещение, колкото да зърна лицето и, и да се уверя, че е добре. Но не беше точно това, което очаквах...
Не бях идвал от месец и половина. Прабаба ми живееше в една от последните къщи в покрайнините, точно до гората. Майка ми се грижеше за нея, като и носеше храна с колата, а аз бях твърде зает с работата. Почуках на вратата, но не чух нищо. Никой не дойде да ми отвори. Нямаше никакви шумове, излизащи от къщата и усещах някаква хладна, пронизваща стара миризма, която не можех да се сетя, откъде помня. Почуках втори път, но отново нямаше реакция. По принцип не отключвах, понеже се стряскаше, когато някой влезе без предупреждение, а единственото, което приемаше за предупреждение, без да се стресне, беше да се почука на вратата. Този път отключих и влязох.
Атмосферата беше коренно различна, дори атмосфера, не беше точния израз. Не знаех какво усещам. Липсата на светлина в коридора подчертаваше по много остър начин старите тапети, по които имаше доста мухъл. Подът беше влажен и чергата, която го покриваше частично, се разпадаше и беше някак противна, като всяко влажно място. Пробвах да светна лампата в коридора, но не се получи. Погледнах към лампата и видях, как от нея се стичаше мътна, мръсна вода, капеща напрегнато от чергата в неуточнен ритъм. Не знаех какво усещам в момента. Все едно сънувах един от онези странни сънища, в които след като видиш подобни неща се събуждаш.
Погледнах наляво, към шкафовете и огледалото. Шкафовете бяха дотолкова пропити с вода и покрити с влажна мръсотия, че вече нямаха вид на такива, а огледалото беше разбито по доста странен начин. Не изглеждаше като удар. Всички парчета си бяха на място, а от пукнатините се стичаше кафеникава, мътна влага. Дори нямах обяснение откъде извираше всичката тази влага. Пристъпих напред, чувайки плискащия звук на стъпките ми по влажната черга, как краката ми потъваха във останките и. Стигнах предпазливо до ръба на коридора и се заслушах в звуците от стаята и. Чувах течаща вода, като от маркуч. Там нямаше мивка, беше необяснимо. Постепенно звукът на водата, придоби форма на тежък и дълбок старчески стон, сякаш пречупен от тежка болест, изтъняващ в мокрите стени на тази къща.
Страх ме беше да отворя вратата, но го направих - бавно, леко и предпазливо. Старата и гнусна миризма, която вече осъзнах каква беше ме изпълни изцяло, преливайки в миризмата на мухъл и обратно. Това беше миризмата на смърт, не на разлагащ се труп, а на смърт.Пердетата бяха закрити, но прозираше малко светлина през дупките в тях. Цялата стая беше покрита с лишеи и мъхове, мебелите се бяха разпаднали, стените се разпадаха на лигава каша, струпана на пода покрай тях, и мазилката от тавана падаше бавно като пърхот, заедно с капките и ручеите, стичащи се над главата ми. Шумът от водата се впиваше в главата ми и затъпяваше слуха ми, убиваше концентрацията ми, или каквото беше останало от нея... Поглеждайки през струите падаща вода, зърнах леглото, разпадналият се дюшек и странната, изпита, полуразложена фигура, в която по косата и чертите на лицето разпознах прабаба си. Всичко от тялото беше на място, но влагата беше съсипала фасадата и кожата, а дрехите - превърнала във формен мъх, впиващ се в тялото...
Вече бях сигурен, че сънувам кошмар, но не можех да се събудя. Какво беше станало тук? Търсех обяснение, не можех дори да тъгувам за нея, бях напълно изтръпнал.
Тръгнах назад и се оглеждах и в двете посоки, очаквайки нещо ужасно да се случи. Стоновете бяха спрели, но водата в къщата сякаш се надигаше и искаше да погълне и мен. Страхът ми беше превзел изцяло съзнанието ми, както усещах, че иска и влагата. Нямах време да отварям вратата, съборих я с ритник. Беше омекнала от влагата за петте минути които бях тук... Това беше просто невъзможно. Очите ми сами сълзяха мътна течност, която ги изгаряше, усещах мухала по себе си... как пълзи от мокрите ми крака нагоре по тялото ми. Пареше на очите ми и го усещах как се впива в организма ми, как пробваше да се впие във вътрешността на гърлото ми. Крещях и бягах, усещайки как тялото ми гори, подгизнало и захвърлено във влагата, докато най - после не успях да изляза от къщата.
Усетих облекчение, контрол над тялото си, чувство, което сякаш бях изгубил в една вечност, отдадена на агонията, безвремието в тези секунди, може би минути... Сякаш това беше най-реалният кошмар досега... но още не можех да се събудя, да осмисля видяното. Погледнах къщата отново. Беше както я заварих преди няколко минути, само дето вратата зееше отворена, евентуално очаквайки да упъти любопитни глупаци и може би крадци към света на страха и мрака. Трябваше да осмисля това, да помисля как да го представя пред хората... Да пробвам да разбера какво става, иначе, познавайки себе си, това щеше да ме измъчва до края на жалкия ми живот...
© Антон Дамянов Todos los derechos reservados