… остави ме тук завинаги…

(едно меланхолично отклонение)

И пак – защо свършват красивите неща? Нима само за да липсват?

Мила моя прекрасна зелена, остава толкова малко от теб… Какво ще правя без теб, любима…:(

Ето, сега слагам още една щипка в бонга, поднасям огънчето и дърпам… Поемам те в себе си, поемам те красива и тъжна и толкова ще ми липсваш на сутринта…

Задържам те в себе си, задържам въздуха си до последно, задържам го така, че ако не го изпусна точно сега, ще отлетя нанякъде, в главата ми е синьо, и лилаво, и розово, и всички тия цветове напират в главата ми ярки и ако не те изпусна, ще ме погълнат напълно.

Изпускам… Но не излиза дим, дръпнах здраво, но не излезе дим. Целият е разтворен в мен, абсорбирал се е от почернелите ми бели дробове. Колко страшно… Колко страшно ми става като си представя, че катраните не се махат никога, стоят си в дробовете ни залепнали, втвърдени и канцерогенни, и единственото, което можем да направим, за да ги заличим, е да трупаме още, и още, и още отгоре!

Знаеш ли, като си представя колко ли катрани имам по дробовете ми и ми се гади. Страх ме е. Толкова много цигари и мара съм изпушил през живота си, нямам бройка на цигарите, омг, нямам бройка! И всичко е полепнало по дробовете ми, по целите ми вътрешности, по сърцето ми и по дебелото ми черво и върху всички черва и върху вените ми, от двете страни, и ме кълне отвътре, зарива ме с проклятия и ми желае гибел и се е зарекло да ме погуби. Страх ме е.

Само от тебе съм натежал сигурно със стотина грама. Колко много беше, когато те откъснах дива и ухайна в онзи летен следобед, когато си се возех с колелото из квартала… Не бях очаквал да се натъкна на такъв подарък от Съдбата, и то точно когато имах такава нужда точно от теб… Когато бях скъсал с оная тъпата, а в тъпия град нямах нито един останал приятел и ми беше толкова самотно и преди всичко скучно.

Как само си бях откъснал за проба цяла щепа главички и бях се втурнал бързо към вкъщи, въртейки бързо педалите,  защото исках веднага да те тествам. Не бях пафкал откак Ж ме беше запалил с последните ми двайсет лева от заплатата, и вече бях изгубил доверие на тукашните хора. Като ги сравнявах с ония от София…

Като стигнах, си изсуших две главички в микровълновата и така препуших, че ме хвана оная кучка Параноята, и аз отново си припомних как до сега винаги съм имал параноя да не ме хванат куките както си нося по улицата. И да не ми влязат в стаята на проверка – главно като студент. Ех, кви филми помня от тогава…

… да, отново си припомних какво е параноя. Така става, когато не пуша от толкова време, че да забравя за параноята – чувството и провокиращите го фактори. Защото когато останеш без, тези фактори вече не са на лице.

И осъзнах още нещо: че тебе си те бива доста. Даже си помислих да не би някой да те е засял и сега да види, че му късам и…

…

Реших, че ще те обера цялата, а храстът беше толкова голям… Имах късмет, че мястото беше доста безлюдно и далеч от всякакви прозорци.

На другия ден отидох и не посмях да си откъсна цяла торба. Минах като сън през онова място и като на сън си откъснах толкова набързо, че в следващия момент вече се осъзнах на колелото с торбичката в пазвата и оглеждащ се съмнително. Бях напушен и трябва да съм се оглеждал много съмнително. Осъзнавах, че не биваше да пуша преди това, но вече беше късно. А сърцето ми бумтеше ли, бумтеше…

Ако собственикът на растението ме беше видял?

А ако сега ме спрат куките? (знаех, че с колело шансът да те спрат е най-малък, но все пак параноята си е параноя)

Когато се прибрах, сложих всичко да се суши. Сега вече знаех,  че имам добра мара, при това много. И започнах да се страхувам, че за толкова – при все, че е дивак – ще ми лепнат доста годинки, ако ме хванат.

Но как можеха да ме хванат??? Нямаше шанс – мястото беше наблизо, а и бях с колело. А и в нашия квартал няма често патрулки.

Освен това, растението едва ли беше на някого. Не беше достатъчно добро, че да мога да съм сигурен, че е садено. Ти беше малка перла, израстла в джунглата и ако не бях аз, щеше да изгниеш в студената есен, в която ако не беше ти, и аз щях да изгния.

… но когато бях пафкан (през повечето време) нещата не стояха така. Вече не вярвах толкова, че не си на никого. А и откъде да знам дали пък нощем не се чува къркането на бонга чак на другата улица, което в съчетание със странната музика, идеща от големия ми светъл от нощната лампа прозорец – беше доста съмнително. Угасвах лампата. Намалявах музиката така, че само аз да си я чувам, изхвърлях водата от бонга или си правех цигари. Слушах тихичко и мечтаех, вместо да пиша. Дори и това не бях способен да правя с лаптопа на коленете ми, както си лежах в леглото. Просто стоях неподвижен и мечтаех, но през повечето време не мислех за друго, освен параноята.

Чувствах, че ако си остана само с това количество, което съм домъкнал, ще ми стигне поне за един месец непрекъсната употреба. Стига да не привличах вниманието и нямаше да имам проблеми. Тамън щеше по-лесно да допиша оная програма за линукс, която пиша от няколко месеца, но все ми се изпаряваше вдъхновението, още щом оворя компилатора. Но с теб нямаше да е така. С теб щях да имам вдъхновение и щях да напиша програмата до края на лятото. С теб и десетина пакета тютюн… И кафенце трябваше да си купя…

В другия случай обаче – ако тръгнех утре да си откъсна още (или всичкото, както си правех планове), щеше да ми стигнеш за МНОГО време. Но имаше шанс да ме хванат или да ме спипат ония, на които си…

И осъзнавах, че няма смисъл да рискувам.

…

Щом ме отпуснеше и параноята изчезнеше – нещата вече не бяха толкова обречени и страшни и аз се решавах да ида набързо и да откъсна всичко.

И това трябваше да стане още утре!

Да, ама до “утре” още сто пъти се напушвах до параноя и всеки път осъзнавах за пореден път колко е опасно да отивам за още:) Не, не беше смешно, страшно беше. И си виках:

– Абе, аз луд ли съм, не си заслужава…

…

И така се мина близо месец откак те събрах цялата. Обикновено излизах в пролуките, когато не съм пафкан. И на пет-шест (много отдалечени във времето) пъти те обрах. Е, не цялата – около половината, другата половина бавно изгни докато се радвах на теб. Чу ли – сестра ти пукна самотна и безсмислена в тихата есен!

И дойде Кумчо и я обеси на дървото.

* * *

Колко малко остана от тебе… До сутринта ще си изчезнала. На сутринта вече няма да те има, миличка. От теб ще са останали единствено спомените и всички EXЕ-та, които написах. Да, вместо да си бачкам по програмата, изпонаписах куп досовски ексета за разни простотии. Даже два вируса написах, помниш ли? Помниш ли как през цялото време ми тикаше в главата идеи за вируси, вируси, които трябваше просто да напиша, без да ги пускам в мрежата.

…

Колко ли е часа? От теб остана още толкова малко…

И ще свършиш. Както свърши лятото и както свърши любовта. Защо всичко красиво свършва? Само за да липсва ли?

Толкова ми е депресирано… Под това бяло небе всичко се променя с всеки изминал ден, вече не се чувствам като когато беше топло, вече няма топлина и топли мисли и мечти. Всичко е обвито в студ и времето е обвито в студ и секундите. Разпадам се. Изпадам в апатия. Всичко, с което се захващам, е обречено да се роди замръзнало, всяка една надежда или мечта е замръзнала и се ражда мъртва.

Нищичко не разбирам от тоя свят, знаеш ли… Нищичко. Аз съм толкова малък, че не разбирам света. Той си е мой и си е само за мене такъв, какъвто е, за тях е друг и аз съм друг за тях.

Колко е безвъзвратно всичко… Като тия цигари, дето ги пуша в момента. Намерих си цял стек в един шкаф при баба и дядо на село, цял стек Стюрдеса, прекарала в онзи шкаф повече от петнайсет години. Тия дни в заведенията как ме гледаха, а един ми предлажи три кутии Виктори за една от моите Стюардеси. Не се съгласих. Та как да се съглася, та такива цигари – а помежду другото ми харесаха адски и горят бавно, – не мога да си намеря никога вече. Егати, колко е романтично… Пуша Цигарите на времето.

А сега в ръката ми догаря една от тях, една цигара от последния ми пакет. И после няма да имам.

Цигарите ми си тръгват… Изчезват безвъзвратно. Няма да се повторят никога повече в живота ми – нещо, което осъзнавам напълно.

Както си тръгна лятото… Така ми липсва… Липсва ми синьото небе, липсва ми тревата и цветята и дъждът ми липсва. Липсва ми топлината. Липсва ми дори и слънцето. Липсвам си аз… Липсва ми онзи, който бях.

И тя ми липсва. И тя… Тя също. И те ми липсват… Ех, копелета, къде се изгубихте… Помните ли ме? Помните ли ме колко бях странен и печен и колко ми се кефехте да пея песни на БТР? Там, в центъра, до сладоледената витрина и Трите курви.

А помните ли оная Лудата? Помните ли колко й се подиграватхе и дори за миг не си позволихте да я възприемете като човешко същество.

– Глейте я как гледа като тресната:) – Възкликвахте вие отстрани, когато тя се приближеше до нас на пейката и се загледаше втренчено в някого.

– Тая не е добре – казва ми тихо някой до мен. Аз я поглеждам по-добре. Защо гледа така?

Какъв ли е светът ти…? Защо се държиш така? На колко си? Как се казваше, май някой ми беше казал…

… защо си толкова красива? Искаш ли да ги оставим тия и да идем някъде другаде?

– Сигурно пак са я изнасилили:) – Изтърсва някой.

Тя го поглежда безизразно и направо му вижда в душата, а той се дразни.

Тя се застоява още няколко минутки и без да каже каквото и да е се обръща и тръгва надолу по центъра. Къде ли ще иде? Какво ли е ежедневието й? Защо ли е толкова зле, дали не се е травмирала от честите изнасилвания? Или може би я изнасилват, щото я виждат такава травмирана и неадекватна.

– Ти би ли я ебал тая?

– Не, никога, ти луд ли си?:)

Не мога да ги слушам, толкова ме дразнят понякога… Защо съм тук? Аха, сетих се – заради скуката.

Скука, от която ти, миличка, ме спаси. С твоята зелена свежест…

Аз знам защо се държи така. Знам защо се е затворила така в своята вселена и подлага всеки на съмнение. Спомням си как беше, когато като малък ме тормозеха на училище. Когато се приближаваха всичките към мен и ме приклещваха до стенаа с виковете си и подигравките си и бяха толкова много и толкова шумни и толкова прости и зли и абсурдни, че мозъкът ми явно не можеше да ги понесе всичките като част от Реалността и аз се отпусках някъде, отпусках се в някаква безтегловност и вече не бях там, вече не бях в стаята, а някъде, където не знаех къде съм. Звуците изчезваха, стената зад мен изчезваше, стресът изчезваше. И ги наблюдавах като през бронирано стъкло как викат и крещят и ми се подиграват. И сякаш не можеха да ме докоснат.

Стоях така цели секунди, без да мърдам и дори да дишам. Секунди толкова стерилни, колкото след хероинов кик.

А после излизах от това състояние и отново се осъзнавах насред ада и простотията. Понякога бързо се връщах в необятността за още миг-два, но после… После започваше часа и всички си сядахме по чиновете.

Навярно тя по време на поредното изнасилване, или още по време на първото – е изпаднала в подобно състояние, но не се е завърнала. Тя сега е в нейния си балон от бронирано стъкло и се разхожда с него мълчалива и унесена из центъра… И й се подиграват, и я изнасилват…

…

… Сега тя се приближава. Тоя път сме само аз и още две момчета. Приближава се без да каже и думичка в топлата лятна нощна... Вижда бутилката с биричка, вижда я и се усмихва. И идват клиенти, и едното момче – което всъщност е по заместване тази вечер, – отива да ги обслужи, и другото момче отива с него кой знае защо и аз оставам сам с Лудата.

Аз, седнал на пейката, а тя пред мен, и ме гледа втренчено. Изтръпвам, кръвта ми се отдръпва от крайниците и нахлува цялата в сърцето ми, за да го пръсне, сърцето ми бумти, а тя ме зяпа втренчено, възприемащо и преценяващо.

Хей, аз съм ти приятел, аз те разбирам, не съм като тях…

Усмихни ми се…

– Може ли малко биричка?

– Да, естествено – сипи си – посочвам й аз чашката.

Тя си сипва и започва да пие на големи глъдки а аз я зяпам, а ония двамата, шмугнати под прохладния заслон на сладоледената будка, още си приказват там и не са тук и аз мога да я сграбча и без да ме видят, за да ми се хилят, да я отведа някъде далеч, някъде, където хората няма да са толкова гадни и елементарни, някъде, където няма болка и тъга, и насилие, някъде, където…

… искам да я заговоря, искам да…

– Вярваш ли в НЛО? – Ми хрумва изведнъж да я попитам, та хем да я заговоря, хем да й стане ясно с какъв човек си има работа.

И тя ми се усмихва…

И отвръща с въпрос:

– В “енило”?:) В “е-нил-о”?:) – А гласът й е един такъв сладък, тих, полуясен и…

– Да, вярваш ли в НЛО?

– “Ини-ло”…

Омг, разбираш ли ме въобще…:(

– “И-нило”:) – Засмива се, – “И-нило”…:)

А е толкова красива…

– Как е?:) – Подхвърля й едно от момчетата, които вече са излязли от будката и сега се приближават към нас.

Тя не им обръща внимание. Само ме зяпа много красива и усмихната със забодените си в душата ми очи и ми се усмихва, провлачвайки за последно:

– “И… нил… ооо”…

И се обръща и просто си тръгва в нощта…

И мислено хуквам по нея…

* * *

Колко малко остана от теб… Просто няколко щипки. Не си представях, че този момент ще настъпи точно тази нощ. Толкова много нощи и дни ме спасяваше от… А сега просто ще свършиш и от тебе ще останат само спомените ми.

Не, аз въобще не съм се замислял над тоя въпрос. Имах много и пуших смело, на бонга, на цигарки и на ей такива «««–––––––––»»» блънтове:) Пуших си в скучната си самота и мечтаех, не, сънувах. Не, не беше много добра, но беше способна да отмиеш от лицето ми неприятното чувство, че…

… а после изпълненото с толкова разочарования и негативни мисли лято свърши и дойде бавно есента. Изпълнената с разочарования и негативни мисли и студ и Дъ-Кюър есен… Есента, в която без теб не бих могъл да оцелея…

Чак днес осъзнах колко всъщност ми помогна. Днес, денят, в който съм празен и депресиран. Денят след Денят сън, който още не може да ми излезе от главата, и преди всичките ония студени и празни зимни дни, които ми предстоят, за да ми замръзят душата, чувствата.

Денят след Денят сън, в който сънувах най-прекрасното щастие отвъд мечтите ми, Денят преди Денят сън, разрязан днес от ледените разбити стъкла на студената Реалност…

Денят, в който искам да бъда щастлив, но осъзнавам, че това е невъзможно. Тя също…

Денят преди всичките студени и празни зимни дни, които ми предстоят чак докато не видя червените лалета.

Какво ли ще правя без теб, миличка… Навярно просто ще се заледя, ще замръзне всичко в душата ми, ще замръзне напълно всичко красиво в мен. Както беше почнало да става малко преди лятото да стане топло…

Защо иде зимата?

А защо най-прекрасните момичета, на които попадам, все са разочаровани от някой, с който вече не са, но го обичат още и сега са с мен, просто защото осъзнават, че съм много по-различен, защото осъзнават, че съм това, което винаги са търсили, но са попаднали на Онзи и са му дали сърцето си, за да не е мое никога. И защо скоро заминават далеч?

А защо…

… защо нямам приятели? Защо си тръгнаха всичките?

А защо… ласките й са толкова топли?

И пак – защо свършват красивите неща? Нима само за да липсват?

* * *

Колко малко остана от теб… Ето, няма и за още пет дръпки. До края на този диск от теб ще остане само дим. Сега май дойде време да ти кажа сбогом:(

Ама колко съм зле:)

…

Мисля, че ще има само още три дръпки. Само да си запаля една цигара и… не, не ми се мисли:(

Паля…

* * *

(в края на предпоследната дръпка. а Дъ-Кюър си пея “the funеral party”)

Моля те, върни ме…

– там…?

О, да… тук…

Тук…

(друга песен почва)

… не… върни ме…

… тук?…

Да…

(последна дръпка!!! :(… )

Върни ме… тама… Върни ме чак хей таааам…

– не искай това от мен, знаеш, че не съм способна.

Не… поне веднъж ме върни ей…

– тук?

Да.

– или може би…

… да, тук…

Благодаря ти… Искам да се затичам, искам ято птици и слънце над покрива, искам…

… остави ме тук завинаги…

– добре, оставям те. Тук, тук, завинаги тук…

Да, завинаги тук…

… завинаги тук…

– завинаги…

* * *

… Отварям очи… Ама само как се бях отнесъл… Искам пак…

Няма, вече няма нищо… Свърши…

Ще си запаля една цигара. Ама Дъ-Кюър са си най-готината група…

“С очакване на Неизмеримостта”… Колко красиво би звучало ако го изговоря на глас…

…

Гася цигарата…

Ама колко само съм гладен… Ще ида до хладилника:)

Мисля, че имам още половин купичка течен шоколад.