На един oтдалечен остров на име Миранда живееха чувствата: щастието, самотата, суетата, алчността и скръбта. Тe всички невинаги се разбираха поради различията си. Например алчността винаги искаше всичко за себе си и не даваше нищо на никого, самотата пък винаги нямаше компания и се чувстваше много самотна, щастието пък винаги беше толкова весело и щастливо, че не му пукаше особено за проблемите на другите, скръбта пък винаги плачеше и за най-малкото нещо, а суетата все от нещо нe беше доволна. И така си течеше животът им, всеки със своите проблеми и занимания, докато един ден, докато чувствата се караха, островът изведнъж започна да потъва. Всички чувства започнаха да мислят какво да правят и накрая им хрумна да си построят салове, с които да отплават. Само самотата се оплакваше, като каза:
-Все едно дали ще умра и без това съм толкова самотна и никой не ме иска!
Алчността пък, която се тревожеше само за своите грижи, и понеже беше скрила на острова ковчеже, пълно с пари, и сега, като не си спомняше къде е, каза:
-Никъде не тръгвам, преди да намеря парите си! Трябва да са някъде тук!
Скръбта пък седеше отстрани и се оплакваше, че не може да построи сала си, а останалите чувства, които вече бяха приготвили своите салове, помогнаха на скръбта за сала ù и вече се готвеха да отплават. Алчността обаче още не бе намерила парите си и остана на острова. Самотата пък просто седеше самотна, както винаги, и чакаше смъртта. Но накрая щастието я взе при себе си, на сала си и каза:
-Не си сама, самота, ние всички сме с теб! - каза то и после запя.
Алчността пък, която вече бе намерила парите си, търсеше другите чувства. Но те вече бяха отплавали надалеч, а островът се бе напълнил с вода и алчността намери смъртта си, погребана надълбоко заедно с парите си.
© Мони Иванова Todos los derechos reservados