В четвъртък имах рожден ден. Напредвам. Бавно и упорито. Приятелите ме заведоха на гледачка. Можеха да похарчат същите пари за някоя проститутка, но те са съвестни, а аз ерген.

Срещата с въпросната не продължи повече от пет минути, в които тя предсказа, че ще срещна жена, която не отива никъде, защото аз стоя на едно място.

Твърде много символизъм за диаболичната ми душа.

Тръгнах си разочарован и облекчен, защото все пак нещо щеше да ми се случи, но щях да бъда в пъти по-облекчен ако бяха ме завели на проститутка.

В петък се събудих късно, защото в четвъртък след гледачката започнахме да поливаме раждането, което радваше. Радвах се, че съм оцелял още една година.

В петък сутринта ми се искаше да съм умрял, но някъде по обяд бях щастлив, че съм жив.

Малкото останали спомени от вечерта ме караха да се чувствам горд, а останалите, които се губеха се надявах да са били добри.

Станах. Пих кафе, нахраних рибките, костенурката, зайчето, котката, тритона, полях цветята и реших да изляза на разходка.

Явно едната година отгоре, започна да оказва своето влияние, защото никога преди това не съм изпитвал подобно щение.

На всичкото отгоре се преминих в толкова прилични дрехи, че и лорд би се възмутил. Напарфюмирах се, сякаш някого го интересуваше как ухая.

Махмурлукът, стегнатият двуредов костюм, лъснатите обувки и аромата на “Narciso Rodriguez For Her EDP” дружно решиха да се демострират в парка. Последвах ги. Рядко се противопоставям, освен ако не съм пркалено кисел, но в тези случаи гледам да остана сам.

А това е толкова често, че мога утвърдително да оставя впечатлението, че често съм кисел. Бих поспорил в случая, но няма с кого.

Докато оставях падащи погледи и овиснали езици след себе си, следобеда небрежно бе изместил ранния предиобед. Подухваше топъл и приятен вятър, а спомена от вечерта отстъпваше място на плановете за предстоящата такава.

Уверено демострирах себе си, а аз въобще не бих се подминал. Стегната фигура, леко прошарена коса, тъмни и дълбоки очи, смугла кожа, лишена от грозни бръчки, само леки и приятни на местата, където лицето най-много се усмихва. Равни бели зъби и трапчинка на лявата буза.

Чувстах се спoкоен и уверен!

Няколко минути по-късно до любимият ми павилион «Imperial Retreat for Angling» (Империал павилион за риболов). Типична архитектурна структура на източната британска архитектура през XVIII век. Проект, който се основава на класическата пирамидална композиция, с разделение в големи симетрични обеми, основаващи се на европейската художествена традиция. Самата цел на павилиона и асиметричните елементи на украсата (решетъчни огради, прозорци и покриви), много силно са свързвани с тайнствения и загадъчен изток.

Точно до този мой любим павилион, издържан в златото на изтока, съзрях червена пейка. На пейката седеше прекрасно на пръв, далечен поглед, създание.

Гледачката, тази невероятна жена беше познала, че ще срещна жена, която не отива никъде. А ето какво било то!

Приближ и седнах до нея.

Беше обелечена в бяла рокля на червени точки, с червени лачени обувки и коланче. С бяла шапка с периферия и червена панделка.

Русата й коса нежно падаше върху раменeте, а шапката покриваше лицето й. Виждаше се само малкaта й червена уста и обла брадичка.

Заговорих я, направих купчина от комплименти в краката й, с риск да ожулят изящните й обувки. Говорех, говорех, може би и ръкомахах, а тя стоеше неподвижна, изпълнена с достойнство.

Колко жени сте срещали, които изслушват и не прекъсват?

Колко съм срещал аз?

Изцяло се разкрих пред нея. Неустоима, загадъчна, мълчалива и спокойна. Вдъхна ми увереност и надежда.

В този момент вечерника се развихри и задуха силно предвещаващо буря. Вятърът понесе листа, клони, пясък, шапка и руса коса.

Тези последните две, дори не ме накараха да се притесня, толкова инстинктивно подскочих след шапката и косата на моята дама.

След като успях да ги уловя и съкрушен се върнах, установих че тя не само е плешива, но и е от пластмаса, което обясняваше спокойствието и мълчанието.

Някакъв „артаджия“ сложил до любимия ми павилион, безумната си „арт“ инсталация с провокиращото заглавие : „В очакване“.

Дори не й върнах перуката и шапката, а ги понесох със себе си, сякаш да ми напомнят, че гледачките са измамници, а хората наивници, които в надеждата да им се случи нещо се предоверяват.

Няколко алеи и четири прекапвания по-късно, съзрях неподвижно, малко момиченце по средата на поляна, с бяла рокля на червени точки, червени лачени обувки и коланче, с руси коси с червена панделка.

Побеснях!

Артаджията и тук бе изоставил делото си, което кой знае как се казваше: „Пет години по-късно“ – може би?

Приближих се бесен и изритах момиченцето. За мой ужас, а явно и на останалите, то се оказа живо и започна да пищи и да плаче.

Нямам представа как съм изглеждал отстрани с русата перука и бяла шапка с периферия в ръка, ритащ малко, беззащитно дете.

Майката така крещеше, че още ми пищят ушите.

Ествествено се озовах в участъка. Дори не се съпротивлявах, силно стисках новите си придобивки и дори окован в белезници не ги изпусках, макар и кокалчетата ми да бяха побелели.

Настаниха пред млад полицай с мазна коса, измачкана униформа, мръсни, неизрязани нокти и безобразни обувки, които все още ме стряскат. Много бързо прецених ,че живее сам. Няма майка, която ще пусне детето си без да са му изрязани ноктите и да не е изкъпано (наивно го вярвам). Няма жена, която ще остави мъжа си в неугледен вид, пък бил той и полицай (все пак какво ще кажат хората за нея).

Разпита предизвика в него усмивки и добро настроение и въпреки това се наложи да ме задържат. Оправданието с гледачката се оказа неоснователно и повърхностно.

В килията се оказах в компанията на травестит, бабаит и чешит. Последният веднага ми скочи, но бабаита миролюбив по душа човек, макар часове по-рано да бе изпочупил костите на няколко души, ясно показа, че иска тишина и спокойствие.

Най-радушно ме прие травестита, защото аз все още носех със себе си русата перука и шапката с червена панделка.

Така да се каже „кака“ си намери мястото. След като тишината се оказа враг на всички ни, ние се разговорихме, първоначално плахо и небрежно, но с напредването на нощта разгорещено и емоционално.

По някое време сме заспали, но на сутринта се събудих по –малко самотен.

В събота се прибрах от участъка с глоба, петно в девственото ми досие и много ядосан на гледачката.

Влязох в банята, за да измия докосванията, неприятните моменти, обидните думи, грозното държане, нелепите ситуации и чувството на срам.

Измих си зъбите, изрязох си ноктите, нахраних рибките, костенурката, зайчето, котката, тритона, полях цветята и легнах да поспя.

Няма нищо по-уютно от изоставено легло. Легло, което насилствено е било отнето.

Чаршафите ухаеха на жасмин, а възглавницата на лавандула. Сънищата за съжаление се бяха превърнали в кошмари. Събудих се надвечер. Сумрака нахлуваше в стаята, а лекия полъх на вятъра закачаше пердетата.

Налагаше се да изляза, за да превъзмогна случилото се. Като криминално проявен реших първо да мина през гледачката, за да я убия. За нейно щастие не си беше у дома.

Олекна ми!

Имах среща с травестита, бабаита и чешита. Трябваше да полеем свободата. И се започна едно наливане и поливане с историята как съм сритал малко, русо момиченце в парка, ядосан на пластмасова жена с перука, на която съм свалял звезди, защото гледачка ми е казала, че ще стрещна жена, която не отива никъде.

Цяла вечер хора ме черпеха и ми казвах, че съм велик...глупак!

Заливаха се от смях, но и на мен ми беше весело. Не се чувствах унизен, а по-скоро излъган. Никога нямаше да разкажа историята на приятелите си, защото те бяха прекалено съвестни, а аз ерген.

В неделя сутринта се събудих от силен шум. Отворих очи и установих, че се намирам в чужда кола, паркирана на непознато място. На прозореца беше залепнала девойка, която явно се опитваше да разбие стъклото. Отворих плахо вратата и тя нервно се настани до мен. Погледна ме право в очите и каза:

- Слава богу, че се събуди. Умирах от студ.

И как нямаше да умира от студ, след като по тялото й почти нямаше плат.

- Накъде? –попитах аз уверено, без много приказки, само защото бях видял, че на таблото има ключове.

- О, аз не отивам никъде, а ти стоеше на едно място. Исках само да се стопля.

Очакваше ме тежък понеделник.