Седи си Барашев на стълбите пред кралския дворец в центъра на Ботаническата градина и сърцезава нощното небе, което без усилие хранеше звездите. "Ех, да можех и аз" - проехтя в съзнанието му, което в първият момент го шокира. Превратностите на съдбата му обаче бяха оставили своя диря и той реагира мълниеносно:
- Люлялиноооо - извика в си мажор, след което се включиха всякакви Халове, Ревербратори, Кроусовъри и какви ли не още -овъри и -айзери. Във високите дворцови стаи закънтя "лялино... лино... но... но... но..."
- Тук съм, съкровище! - дочу се от към залата за гости. - Какво има скъпи?
Излезе от вратата, приближи се, застана до него и го погледна с възхищение. Знаеше, че той не обича да говори, а неговия зов беше такава изненада, че любопитството й прескочи всякакви измерителни скали. Погледът му се задържа продължително върху нея, след това пропълзя към небето, отново върху й, и накрая прошепна:
- Чух глас в съзнанието си.
- Нима, скъпи?
- Да, мила. От този миг съм богопомазан.
- Н ...