Тя вървеше по познатата пътека. Дърветата бяха покрити с пухкав сняг и за миг тя се зачуди как зимата е дошла толкова бързо. Та до вчера навън всичко тънеше в зелен разкош, а слънцето я галеше с вълшебна нежност. Мисълта отмина толкова бързо, че тя не разбра какво е породило тъгата й.
Тя вървеше към върха. Както винаги бяха вървяли с него. Този път, обаче, той не беше с нея. Сама. Това някак я плашеше. Наоколо нямаше никой, заобикаляха я само дърветата, които протягаха клоните си като костеливи пръсти готови да я сграбчат. Но прегръдката щеше да бъде нежна... и вечна. Както нищо друго.
Тя продължаваше да върви нагоре. Там, където се откриваше гледката към града. И към морето. Можеше да чуе грохота на вълните, разбиващи се на хиляди късчета след мимолетната целувка със скалите. Но те винаги се връщаха. Не можеха да устоят на изкушението. Това странно й напомни за самата нея. И разбира се за него. Тя винаги оставаше, а когато се тръгваше, рано или късно се връщаше.
Неусетно стигна до “тя ...