Запъхтяно се обръщам назад и се поглеждам в огледалото. И несресано някак се заобичвам с очи. Разпилени пера върху коленете ми. Напомнят за ожулени криле.
Усмивки ухаят по пътя към прилива. Напомнят за прикрито разлистване и теменужки в чужди коси... А тя ме гледа отсреща. Неловко, страхливо... С възхита дори. Протяга ръце в прошепвания. И сълзите ми срещат нейните. И необратимо спомняне задавя душите ни, които едва са започнали да усещат лекотата на питомното...
Колко дълго не успявах да призная пред себе си, че всъщност се боря със смирението. И колко тежко свеждах очи. Натежали от глина в зениците. Плахото наранява и птиците. А на лицата човешки изписва съдби...
Закъсняло обичане разстройва младите ù черти. А на мен ми гали самолюбието. Стонове. Изгубени по неоправдани пътеки.
Мисля те. Знаеш ли? Някак прочел си го, нали? Мисля и за накърнено-ограбената ми женственост. И за бледите ми самоти... И искам да крещя подире ù. Да я догоня и прегърна. Да кажа, че грешно би било да няма охлузвания по страните ù... И че всяка мъка всъщност поощрява. Да прелея от моя нощен трепет в сърцето ù. И от моите вълшебни зори... Да ù призная как се припознавам във въздишките ù. И как странно, но винаги, ще стига до дънни земи и, вкопчена от липса на утрини, ще настоява все напред да върви. Да ù кажа, че съкровените сбъднатости я посрещат, когато осъзнато се върне при себе си. В жълто. И превърне опасенията си в мечти. Смели горчилката. И прости чуждото право на избор...
И слънцето загърби ощърбеното. И го замени. С жадуване. Със струни. И със зелени очи. Целуната дясна тръпчинка. Едва доловима... Да ù прошепна колко живот ще открие... в несресаното ни заобичване. Зараждащо се от двете огледални страни.
© Ралица Стоева Todos los derechos reservados