Макс
Сутринта ме заварва недоспал и щастлив. Усмихвах се на всичко и на всеки, изпречил се на пътя ми… икономът на баща ми, Смит, сестра ми, която ми говори нещо, яйцата по бенедиктински в чинията ми… препечената филийка и накрая самия Майкъл Брайтън, който ме гледа сякаш съм си загубил ума. Твърдение, което се припокрива с последната теза, на която се спряхме снощи в клуба заедно с него и Боб Хес. Двамата ме чакаха с лица на индиански вождове преди преговори с бледоликите… Чашите с отлежал „Ожие“ проблясваха като морски залез през август, а дискретния дим от пурите Монте Кристо се смесваше с миризмата на лимон от восъка за полиране на дърво… Хес и баща ми допълваха идеално картината с лекия аромат на стари пари. Вероятно не се вписвах, обаче, не ми пукаше, защото след по-малко от двадесет и четири часа щях да вечерям с жената, която обсеби мислите ми само с едно измерване със сантиметъра, както се казва… Но така или иначе има разговори, които трябва да бъдат проведени. Навреме. По-доб ...