Дните минаваха и беше изключително странно и цял късмет, че досега нито приятелката на Миро, нито мъжът на Алекс, бяха заподозряли нещо. А колкото повече време минаваше и колкото повече бяха заедно, Алекс и Миро сякаш се променяха с всяка изминала минута. Станаха по-раздразнителни, по-често се караха с половинките си и си намираха повод да са по-рядко с тях насаме. Докъде щеше да стигне всичко това и кога беше моментът да се спре? Това се питаше Алекс всеки ден и пак всеки ден се убеждаваше, че вече преминава границата. Но паднеше ли нощта, и озовеше ли се пак на плажа извиваща се от удоволствие и щастие в ръцете не Миро, тя започваше да си мисли точно обратното. Беше сключила сделка с нечистата си съвест: щом си тръгнат от морето всичко приключва на границата на София, Алекс ще е взела каквото е искала, Миро ще си е получил заслуженото, другите нищо няма да са разбрали и животът ще продължи да си върви щастливо, както до сега. И съвестта й стриктно се придържаше към сделката, което правеше часовете с Миро още по-прекрасни и незабравими.

За жалост дойде и последният ден от съвместната им почивка. След редовния "сексуален сеанс" Миро и Алекс лежаха на пясъка и пушеха. Тя нямаше търпение той да й зададе въпроса, който тя беше задала в същата ситуация преди 2 години.

- И сега какво? - най-накрая попита Миро.

- С кое?

- Е как с кое??? С това... с нас...

- Е как какво... Нищо! - толкова убедено и безразлично го каза.

- Е добре де, какво ще правим като се върнем в София? - Миро гледаше опулено и невярващо.

- Ми каквото и до сега, бе Миро! Ще ходим на работа, ще излизаме с приятели, ще се виждаме от време на време, както винаги е било. Не знам защо си мислиш, че може да има нещо по-различно. - Миро присви очи... защо ли това му звучеше толкова познато? Някой друг го беше казал... но пак на този плаж, пак в същия разговор... Изведнъж Миро скочи на крака.

- Заради ОНОВА ли беше всичко??? Искаше да ми го върнеш ли? - толкова яд и болка имаше в очите на Миро.. най-накрая се беше досетил, та всичко беше толкова ясно и прозрачно! Как не беше загрял още от началото, толкова проблеми и бoлка щеше да си спести!

- Не разбирам за какво говориш...

- Оооо, ти ли не разбираш??? Много добре си разбираш, котенце! Искаше да постъпиш като мен преди 2 години! Да ме накараш да се влюбя в теб, да ме използваш за 10 дни, да си играеш най-нагло и грубо с чувствата ми, да ме подкупваш с целувчици и чаровни усмивчици и накрая да ми кажеш "Ми съжалявам, ама беше само за морето"!!! Това ли беше целта ти, Алекс?

- Като те гледам, май съм успяла да я постигна - беше ледена като айсберг, но сърцето й се късаше. Та той я обичаше! Най-накрая! След толкова борба, болка и сълзи, след като се беше омъжила за друг и се беше отказала окончателно, той се беше сетил да се влюби в нея! А тя не можеше да остане с него... в никакъв случай! - А и да го погледнем от друга страна: да кажем, че не съм искала да си връщам, а просто съм искала да си прекарам хубаво с теб. Така по-добре ли е? В крайна сметка, аз съм омъжена жена, Миро. Какво повече очакваш да има между нас? - звучеше толкова престорено невинно, че на Миро му се прииска да и удари един шамар.

- Ти си толкова... ти си луда, Алекс! Как е възможно да си толкова злобна??? Да се мъчиш да си отмъстиш за нещо, станало преди 2 години, и то не по моя вина? - тук тя го погледна толкова възмутено, че сякаш всеки момент щеше да го зашлеви, но той продължи. - Еми не е по моя вина, мамка му! Кажи ми, виновен ли съм, че тогава не изпитвах нищо към теб?

- А аз виновна ли съм, че се влюбих до полуда в теб? - и двамата млъкнаха за момент. - Виновен си за това, че постъпи по този начин, Миро! След като не си имал чувства към мен, защо просто не ме остави да си намеря някой друг, защо категорично не ми каза, че не ме искаш, а при всяка възможност ме използваше? Даваш ли си сметка колко ужасно и нараняващо е това?

- Да, в момента имам доста ясна представа!

- Знам... това беше целта. Исках да разбереш какво е да обичаш, а да те използват... да даваш всичко, а да получаваш трохи... да се жертваш постоянно, а никой да не го оценява... да мълчиш, когато до болка ти се иска да изкрещиш "Обичам те!"...

- ОБИЧАМ ТЕ!!! - викът му се разнесе из целия плаж. - Обичам те, обичам те, обичам те!!! Ще го изкрещя колкото пъти искаш, само не си отивай, Алекс, моля те, не си отивай! - това може би беше последното нещо, което тя очакваше да стане. Стоеше пред него и го гледаше, без да може да каже нищичко. Той разбра обаче това като израз на колебание и в миг падна на колене на пясъка, прегърна бедрата й и започна: - Моля ти се, котенце, не ме оставяй пак сам... погледни колко ни е хубаво! Та ние сме създадени един за друг! Ако не беше така, щяхме ли толкова време да не можем да се забравим? Не е възможно да си се преструвала, Алекс, познавам те прекалено добре! Беше истинска, желаеше ме точно колкото и аз теб! - От очите на Алекс капеха сълзи... Да, точно така беше, всяка негова дума беше вярна. И тя го обичаше, та нали това беше причината за всичко станало на това проклето море! Очакваше в този момент да се обади съвестта й, според уговорката, и да я върне към реалността и към правилното решение. Но вместо нея заговори сърцето й...

Край на IV част