Банковият чиновник Еней Мераклийски беше обхванат от някаква апатия. Облегнал глава на бюрото, леко похъркваше в унисон с компютърната клавиатура на Милка - секретарката на директора Стратиев. Изразът на лицето му издаваше привидно спокойствие, признак на някакво благоразположение. То говореше за човек, преуспял в служебното си положение.
   Изведнъж, стържещ звук наподобяващ точене върху белгия, стресна Мераклийски и той отвори широко очи. Едно сиво мишле закусваше, т.е. гризеше портрета на директора Стратиев, който висеше на стената - отсреща.
    Еней Мераклийски притвори уплашено клепачи. Лицето му се сбръчка от неудовлетворение. Не разбра как сграбчи перфоратора от бюрото и го запрати пред себе си. Гризачът вторачи поглед към него, но не помръдна. Това още повече разяри Мераклийски и той се хвърли в атака. За негово изумление, мишлето стоеше все още без да помръдне, наблюдавайки го с нахално любопитство. Тогава той събу дясната си обувка и накуцвайки, застана съвсем близо до него. Замахна и то изцъкли очи. "Най- сетне!"- изсъска той. Край...
    Проклетият му гризач! Със зъби  беше пробил портрета на Стратиев и с последни усилия ги забиваше върху стената. Незнайна ръка беше поставила парченце хляб, навярно напоено с отрова. Няколко конвулсовидни изопвания на крайниците, последен трепет и мишлето безжизнено тупна на пода.
   Изведнъж Мераклийски се приближи, грабна портрета, но в този момент нечий глас го извади от това състояние на дива ярост.
- Значи се занимаваш с лов на мишлета в работно време, а? - беше директорът Стратиев.
    Еней Мераклийски  се опита да каже нещо и изведнъж се строполи на земята.