“Единствената разлика между женския каприз
и “вечната любов” е тази, че капризът трае по-дълго”
Оскар Уайлд, “Портретът на Дориан Грей”

Тази нощ валеше като из ведро. Мислех си, че никога няма да стигна до кралския палат, но ето че не бяха минали и два часа, когато острите кули на безумно нестандартната постройка се извисиха пред мен. Имах още половин час, докато стигна на мястото, за където бях планирал яростното си отмъщение. Половин час, в който щях отново и отново да се връщам в спомените си към предателството на жената, която си мислех, че обичам... и която, както се оказа, само си беше играла с мен и ме беше захвърлила, както разглезено дете, свикнало да получава винаги всичко, което иска, пуска небрежно в кофата за боклук непотребната вече играчка.

Само допреди пет-шест часа аз – почти уважаваният и не чак толкова лош придворен маг на Шамлок – бях заседнал заедно с мои приятели от градската управа в “Палавия дракон” – обичаната и неприлично евтина кръчма, разположена точно на кръстопътя между Северния и Източния Тракт. Бирата се лееше като река, бисерите и вицовете се сипеха като монети от кесията на богаташ, а кръчмарката Джоан едва смогваше едновременно да носи поръчките ни, да подвиква на момчетата за всичко да носят по-бързо бурета с ейл от мазето и да отбива опитите на почти всички от компанията да се задяват с нея. В общи линии, стандартна вечер в “Палавия дракон”, която – както личеше по всичко – щеше да финишира по стандартен начин: по-трезвените щяха да помогнат на по-пияните да се приберат, а след това – два-три часа сън и... нов ден, нов късмет.

За съжаление обаче сметките излязоха без кръчмар. Точно подвиквах на Джоан да не оставя халбата ми празна, когато вратата на “Дракон”-а се отвори със замах и в кръчмата влезе Грейлз – кралският писар, с когото не веднъж и два пъти се бяхме вадили от калта. Вече беше започнало да вали и от шапката, наметалото и мустаците му се стичаха потоци вода. Аз обаче – както и всички останали, между другото – в първия момент не успях да забележа нищо освен очите му. В тях се четеше лудостта в чист и неподправен вид. Сигурно не бях само аз този, който си помисли, че Грейлз се е побъркал.

- В името на Мрака, човече, какво ти става? – стреснах се аз не на шега. Грейлз се тръшна на свободния стол до мен и кресна на Джоан да му донесе бира. Едва след като си я получи и отпи повече от половината от нея на един дъх, се обърна към мен:

- Джаред, първо ми обещай, че няма да откачаш. Знам те колко кибритлия си и точно затова те моля да не изпадаш в истерии или нещо подобно...

- Няма проблем, само ми кажи какво е станало.

Грейлз ме погледна право в очите:

- От колко време сме приятели?

- А сега де! Да не мислиш, че си водя календар? От доста – десетина години вече трябва да има...

- От колко време си мислиш, че знам за връзката ти с дъщерята на краля?

Това вече ми подейства като удар в бъбреците. Мислех си, че това е най-строго пазената тайна в целия ми живот. С Леа се виждахме от половин година и всичките ни срещи преминаваха възможно най-предпазливо, за да не научи никой.

- Откъде...?

- Ами ако ти кажа, че от тази вечер за това знае половин Шамлок?

Ударът се повтори – този път за разнообразие по левия бъбрек.

- Моля? Надявам се, че говориш образно...

- Не се надявай. Преди малко Леа заедно с баща си и майка си даваха прием в двореца, на който присъстваше куцо и сакато. Нали се сещаш – онези куртоазни приемчета от рода на “дай-да-покажем-колко-добри-и-щедри-сме”. Леа пийна малко повече и заразказва пред цялата зала за вас двамата, колко смешен си бил, как те използвала и как се забавлявала за твоя сметка. Крал Торен не беше много очарован в началото, но после веселото настроение обхвана и него и той в края дори обеща, че няма да те обезглави, а само спомена нещо за сто удара с бичове...

Ударих с юмрук по масата. Тежките халби подскочиха и се разпиляха по пода. Чувах някъде около себе си като в просъница как Грейлз ми бърбори нещо от рода на “Не се притеснявай, нищо не е станало...”, само че аз вече бях прекалено далеч от околния свят, за да разбирам какво ми приказва. Грабнах наметалото си с цвят на нощ от закачалката при входа и тряснах вратата на кръчмата зад себе си. Постоях малко до коневръза, колкото студеният дъжд да поохлади малко пламналата ми глава, след което се метнах на коня си и препуснах в галоп към двореца. Имах смътен спомен, че не съм си платил, но никой от кръчмата не излезе, за да ми припомни това. Всички знаеха на какво е способен Джаред Спайкс, когато се вбеси.

Някъде по средата на пътя обаче опънах юздите на коня и го забавих до средна скорост. Исках да изчистя съзнанието си от всички белези на яростта, понеже историята помни много магове, които са се издънвали в заклинанията си, понеже бесът е замъглявал мислите им. Аз обаче нямаше да се объркам. Кристално бистрият ми гняв бе заточил магическите ми умения и те сега приличаха на бръснач, способен да реже косъм на десет.

Дъждът продължаваше да шиба безмилостно; аз обаче не чувствах нито студа, нито влагата. Когато най-сетне стигнах до кралския палат, имах чувството, че от мен се издига пара. Стражниците пред портите, изморени от дългия маратон тази вечер, предшествал и последвал приема, се опитаха да ме спрат. Не и днес. Едно движение на ръката ми и тежката окована с желязо порта се пръсна на трески и заедно с тях се прекатури навътре. Конят ми продължи да язди напред, без да се спира за секунда. Някъде зад себе си чувах роговете на бранителите, които свиреха тревога; това обаче не ме засягаше. Продължих галопа си напред и влетях заедно с животното в тронната зала. Там кралското семейство тъкмо се канеше да се отдава на заслужен отдих. Улових точно момента на целувките за лека нощ. Дръпнах юздите и се заковах пред Леа. Тя неразбиращо вдигна поглед към мен... и се отдръпна назад като ударена с юмрук: пламтящите ми очи се впиха в нейните – лъжливи и празни, с цялата сила на гнева ми. Тя пребледня.

- Джаред! Напусни веднага палата ми! – прокънтя някъде зад мен гневният глас на Негово Величество. Днес обаче ми пукаше за величества точно толкова, колкото на боговете им пукаше за мен.

- Да ме прощавате, крал Торен, но имам малка разправия с дъщеря Ви. След като приключа с нея, ще напусна не само двореца Ви, но и цялото кралство. Засега обаче не се месете, за да не Ви превърна набързо в морков и по този начин да отърва не само себе си от досадното Ви бръщолевене, но и цял народ от Вас самия.

Чух как кралицата ахна от възмущение. За нея ме беше грижа толкова, колкото и за краля. През цялото време не бях свалял очи от Леа. Преди няма и половин ден само при вида й щях да остана без дъх: по дяволите, беше наистина красива... Сега обаче пак бях без дъх, но поради коренно различни причини.

- Нито една жена в моя живот не се е подигравала така с мен безнаказано, Леа – заговорих бавно аз. – Имаше няколко, които се опитаха... имаше. Сега от тях не е останал прах колкото за пясъчен часовник. С теб обаче няма да постъпя така – прекалено е милостиво за подигравка като твоята. Това е последната ни среща, любима... а това пък е прощалният ми дар за теб. Наистина кралски дар.

Вдигнах ръка и започнах да изричам магическата формула. Думите се бяха врязали в мозъка ми като излети от нажежена стомана още по време на пътя ми насам. Всяка сричка и звук произнасях толкова бавно, колкото позволяваше самото заклинание – исках трансформацията да стане постепенно, за да мога да й се насладя пълно. Зад мен кралят крещеше на стражата да ме спре... те обаче не можеха да помръднат: малко предпазни мерки никога не са излишни.

Първо поддадоха ръцете й: цветът им на слонова кост избледня като стара икона, гладката кожа се проряза от множество дълбоки бръчки, а ноктите се деформираха като набръчкана от вятъра повърхност на езеро. Стройните й крака заприличаха на два изсъхнали от бури чвора, косите й, които някога оприличавах на разтопено злато, посивяха и оредяха, носът й се сключи хищно напред, устните й се напукаха, а зъбите изпопадаха един по един.

Оставих единствено непроменени очите й. И, разбирате ли, това беше най-злата част от отмъщението ми. По този начин лицето й все пак запазваше някаква малка част от чара на 18-годишната девойка, която някога бе била красива като зората... и същевременно си оставаше лице на злобна и лъжлива старица, сгърчена от интриги и клюки.

С едно движение на свободната си ръка сътворих огледало пред нея. Тя се погледна и изпищя. Продължи да пищи и докато изричах формулата за придвижване в пространството. Дори и след като се материализирах в Кроучън, отзвуци от писъците й все още звучаха в ушите ми.

Ухилих се злобно. Слава Богу, че ми хрумна да доразвия заклинанието на стария си учител по магически умения и да добавя към него и една-две руни, колкото да направя девойката безсмъртна. Нека има време да размисли върху постъпката си.

В крайна сметка, след може би 1000-2000 години (жените са толкова тъпи същества, че понякога им отнема доста време да признаят правотата на човек...) тя вероятно щеше да осъзнае един простичък факт: че никой, никога и по никакви поводи не се ебава с магьосници. А още повече – ако магьосникът се казва Джаред Спайкс.

В едно старият ми учител беше стопроцентово прав. Наистина отмъщението е едно сладко, ама много сладко нещо...