- Не се страхувай, миличко, всичко ще бъде наред, само се дръж за ръката ми и няма да се изгубиш в дълбоката тъмнина.

Смразяващи писъци раздираха непрогледния мрак. Стенания от болка и страх, заглъхващи отминаваха като поредния кошмар. Тъга и скръб пренасяха ледените ветрове, брулещи в изсъхналите клони на посърналите дървета. Плачът на малко дете късаше сърцата им и вледеняваше кръвта. Съзнанието почерняваше, а душата се гърчеше в унищожителна агония.

- Остана малко... скоро ще спреш да чувстваш и ще заспиш за винаги. Не, не трепери от страх, всичко ще свърши след секунди. - гласът прошепна злокобно отново.

Лека сивкава светлина се прокрадна измежду черната пелена. Жена с дълга руса коса разпиляна от вятъра протегна ръце към детето. Очите ú бисерни, сини, чисти сияеха, но бездушието прозираше.

Момченцето избухна в плач, затича се към жената и падна в прегръдката ú.

- Мамо, най-сетне те срещнах отново! - хлипайки изрече то.

- Това е края, вече никой няма да ни раздели...

Тъмнината ги обгърна и те изчезнаха безследно - щастливи заспаха вечния сън на Смъртта.