Дълго спориха попът и клисарят как да бият камбаната за Отписаното. На двадесет и четири години, Бог да го прости, трябваше да бият като за мъж, по три пъти. „Но то си е дете“ – настояваше попът. Клисарят неохотно склони и започна да бие по веднъж, като за дете.
Спас му беше името на Отписаното, но преди двайсет години два коня, заедно с каруцата, пълна с жито, минаха през него. „Отпиши го! – рекоха на майка му. – От това повече човек не става. Гледай си другите момчета! Те да са ти живи и здрави.“ Трима сина роди Неда. Спас ѝ бе най-малкият. „Бог го е записал, Той ще го отпише. Аз не мога“ – отвръщаше през сълзи. Така му остана прякорът, но майка му не го отписа. Една година го обръщаше като тесто в коритото, с лъжичка го хранеше, на гърба си в цедило го носеше. Не я чуха да се оплаче, не я видяха да се намръщи. Пееше му, приказки му разказваше, в скута си го държеше, прегръщаше го, целуваше го. И то, Отписаното, оживя. Не можа пак да проговори. Мучеше и нищо не му се разбираше, но сл ...