Процедурата бе отработена и Джесика Хемптън не очакваше да има проблеми. Все пак, както винаги когато трябваше да отнеме човешки живот, тя се чувстваше леко напрегната. Напрегнатостта обаче бе полезна, защото поддържаше концентрацията й на високо ниво. В този бизнес място за грешки нямаше.

Джесика бе заявила на работодателя си, че ще убива само хора, които имат тежки прегрешения. По този въпрос тя бе непреклонна. Държеше съвестта й да остане чиста. За петте години, в които бе в бизнеса, не бе изпитвала угризения. Работодателят й се бе задължил да й предоставя информация за вината на обектите. Така че тя знаеше какви хора е лишила от живот – наркодилър, виновен за смъртта на десетки младежи; мъж, който бе убил съпругата си при пиянска свада, но бе отървал затвора благодарение на хитрите хватки на адвоката си; педофил; нагъл обирджия; пияница, помел с колата си младо семейство; корумпиран политик; изнасилвач. Списъкът бе дълъг. В него имаше само мъже, защото номерът на Джесика минаваше само при мъже.

Всичко бе много просто. Джесика издебваше жертвата в някой парк. Приближаваше се на високи токчета и точно пред нея се спъваше и падаше театрално на земята. Мъжът, естествено се втурваше да помогне. Докато той й помагаше да се изправи, тя врътваше с палец камъчето на пръстена си и забиваше намиращата се отдолу игличка в кожата му. Убождането бе съвсем леко, повечето не го усещаха, а тези, които го усещаха, си мислеха, че ги е ухапал комар. После Джесика си тръгваше накуцвайки, а мъжът умираше от сърдечен пристъп, предизвикан от отровата.

Заплащането бе отлично и Джесика не смяташе да се отказва скоро от професията наемен убиец, още повече че възприемаше деянията си като полезни за обществото.

В топлия съботен следобед тя чакаше в парка някакъв предприемач от рекламния бизнес. Трийсетгодишен, хубав, умен, богат, но виновен за смъртта на младо момиче. Джесика само бе прелистила документите, защото бе бързала за рождения ден да баща си, но бе убедена, че има сериозно основание този човек да бъде набелязан за убиване.

Наистина бе хубав, а и походката му бе бодра като на спортист. На Джесика малко й дожаля за него. Но какво да се прави, работа. Лошите хора трябваше да си получават заслуженото.

Тя се приближи към него, полюшвайки се на елегантните си бежови обувки с десетсантиметров ток. Придаваше си вид на дълбоко замислена, на разсеяна. В един момент извърна глава и се загледа в плуващите в езерцето диви патици. Вече усещаше мириса на одеколона на мъжа. Време бе да започне представлението.

Този път обаче нещата се объркаха. Вместо наужким да стъпи накриво, Джесика Хемптън наистина стъпи накриво. Глезенът на левия й крак изпука при усукването и нагоре по прасеца й се стрелна остра болка. Тя залитна и падна тежко на земята, надавайки писък. Мъжът веднага притича до нея и я подхвана. Очите му гледаха тревожно.

– Хей, добре ли сте? – попита той и понечи да й помогне да се изправи.

Джесика врътна камъчето на пръстена, решена да си свърши работата, но тогава осъзна, че ако е пострадала сериозно, няма да може да се изниже, така че даде отбой. С леко помръдване на палеца скри отровната игличка. Изскърца ядосано със зъби, възмутена от провала си. Болката се засили и прасецът й сякаш се наля с олово. В гърдите й напираше нов писък, който тя с мъка удържа.

Мъжът я бе изправил и я придържаше със силните си ръце. Тя направи плах опит да положи лявото си стъпало на земята, но пръстите й подскочиха нагоре като опарени. Глезенът й вече бе започнал да посинява и да се подува. Той я подхвана през кръста и й помогна да се добере на подскоци до близката пейка. Джесика седна и прокара длан по потното си чело. Пръстите й трепереха, сякаш бе болна от паркинсон старица.

– Дайте да погледна – каза той и се наведе. – Изкарал съм курс по първа помощ.

Джесика мълчеше и хапеше устни, опитвайки се да осмисли случилото се. Спазмите ставаха все по-жестоки и я караха да се задъхва.

Той коленичи, повдигна внимателно пострадалия крайник и го огледа. Намръщи се. Петата й бе легнала в отворената му шепа.

– Оставете ме, ще ми мине! – каза троснато тя, после наведе глава, осъзнавайки колко абсурдно звучат думите й. Зачуди се дали няма опасност полицията да я надуши. Но не, все пак нищо незаконно не бе сторила, засега. Мъжът, който се казваше Винсънт Нийл, бе извадил луд късмет.

– Опасявам се, че положението не е добро. Цяло чудо ще е, ако няма счупена кост.

– Наистина ли! – Джесика примижа и се опита да успокои дишането си. – Може би ако се превърже стегнато…

– Не, не, ще ви откарам в болница.

Тя понечи да протестира, понеже не желаеше да се задържа в компанията на мъжа, когото бе получила заповед да убие, но както бе стресирана и измъчена, не намери нужните сили. Винсънт тикна изпадналата обувка в ръцете на Джесика, подхвана я под коленете и кръста и я вдигна без видимо усилие. За няма и пет минути стигнаха до булеварда. Хванаха такси. Докато лежеше на задната седалка,      Джесика си мислеше какво ще каже на работодателя си. Опасяваше се да не секнат поръчките. Някой друг трябваше да пречука Винсънт, защото при евентуално разследване тя щеше да е първа заподозряна. По едно време погледна пострадалия си крак и се ужаси. Грозната подутина с цвят на буреносен облак бе изпълзяла почти да средата на прасеца й. Очите й се напълниха със сълзи. Тогава Винсънт Нийл се протегна назад и я потупа по рамото. Погледът му излъчваше искрена загриженост.       

– Я, голямо момиче, а плаче – подхвърли той. На нея не й бе до шегички, но въпреки това намери сили да се усмихне.

В болницата всичко се разви светкавично. Един намусен доктор изгледа крака й, накланяйки главата си настрани, после поопипа тук-там, причинявайки жестоки болки, и заръча веднага да се направи рентгенова снимка. Снимката потвърди лошите прогнози и след кратко но безмилостно дърпане, което осигури наместването на счупената кост, Джесика бе пратена за гипсиране в една малка стаичка. Кракът й бе вдигнат високо и по него започнаха да работят две дами на средна възраст. След нахлузването на нещо като памучен чорап последва старателно омотаване с ролки влажен гипс. Превръзката стигна чак до средата на бедрото, фиксирайки коляното й леко свито. Пръстите й бяха оставени да стърчат навън, но това бе гротескно подобие на свобода. Няколко месеца нямаше да може да ползва крайника. Суровата истина я потресе и от очите й отново бликнаха сълзи. Хубавото бе, че болката бе намаляла.

След като бе пренесена на носилка в болничната стая, Джесика се обади на работодателя си. Налагаше се да говорят завоалирано.

– Здравей, Джеси. Свърши ли си работата?

– Не. Стана фал. Счупих си крака. Сега съм в болница.

– Господи! Съжалявам!

– Ще се наложи някой друг…

– О, мила, не се притеснявай. Важното е да се възстановиш. Какво казаха лекарите?

– Поне два месеца ще съм в гипс.

– Е, ще ти намерим заместник. Ще намина да те видя някой ден.

– Няма нужда. Чувствам се ужасно и не ми е до срещи.

– Добре тогава, ще се чуем допълнително.

Тя тъкмо прекъсваше връзката, когато в стаята влезе Винсънт Нийл. В ръцете му имаше огромен букет. На лицето му потрепваше плаха усмивка.

– Как е ранената? – попита той и остави букета на шкафчето.

– Виждала е и по-добри дни.

– Е, животът понякога поднася неприятни изненади. Говорих с доктора, той каза, че до два месеца ще се възстановите.

– Благодаря, че ми помогнахте.

– Всеки, дори долен престъпник, би помогнал на красива дама, изпаднала в беда.

– Все пак благодаря.

– За нищо. Нося и бонбони, белгийски. Сладкото действа добре при всякакви болки. Нали ще хапнете?

– Ще опитам, макар че…

– Добре. Нали нямате нищо против да се запознаем и да минем на „ти“?

– Не, разбира се.

Той й каза, че е Винсънт Нийл, което тя вече знаеше, а тя му каза, че е Джесика Хемптън, което той нямаше как да знае. Поговориха си, после той потупа гипсираното й коляно, поклати тъжно глава и си тръгна. Бе заявил желание утре пак да дойде на свиждане.

Джесика опита да си спомни какво точно бе прегрешението на този на пръв поглед много мил мъж. Информацията се бе размила в съзнанието й. Някакво момиче бе умряло по негова вина, но подробностите й се губеха. Когато се прибереше вкъщи щеше да прочете внимателно документите. Всъщност какво значение имаше всичко това!

Винсънт я посещаваше всеки ден, държеше се мило с нея и обръщаше внимание на всяко нейна нужда и прищявка. Всячески се стараеше да й угажда. Джесика за пръв път в живота си се чувстваше като принцеса, но това не й носеше радост, защото този мъж нямаше бъдеще – той бе обречен на смърт. Опита се да го отблъсне от себе си, но не се получи. Той натрапваше тактично компанията си, както и помощта и грижите си, а тя не можеше да му избяга, дори и да искаше. Най-страшното бе, че започваше да го харесва.

Точно когато бе започнала суетнята около изписването й от болницата, младият мъж се появи, усмихнат, облечен по-елегантно от всякога. Изгледа критично Джесика, която бе подпряла гипсирания си крак на пода и вадеше вещите си от шкафчето.

– Здрасти, Джеси.

– Здрасти, Вини. Явно някое пиленце ти е казало, че ме изписват.

– Да, да. Храня го с просо, за да ме държи в течение на пъклените ти планове да ми избягаш.

Джесика примигна изненадано, после се подсмихна.

– Така… – продължи той. – Предлагам да те закарам в дома ти и да ти помогна да се изкъпеш. Разбира се, нямам намерение да натрапвам присъствието си в банята.

– Те бива да мокря болния крак – отвърна тя.

– Ще го опаковаме в найлонов чувал и ще го подпрем нависоко, така че ще можеш да киснеш във ваната колкото си искаш.

– Откъде знаеш, че имам вана?

– Изисканите дами имат вани в домовете си. Както и да е. После ще е хубаво да поспиш няколко часа. Предлагам вечерта да те разходя с количка в парка, а после да хапнем в някое ресторантче.

– Нямам количка. Към момента се придвижвам с патерици, както много добре знаеш.  

– Имаш. Осигурих ти.

– Вини, прекаляваш с грижите си за мен! Не съм заслужила такова отношение.

– Ти заслужаваш много повече, отколкото мога да ти дам.

– О, престани, нагледала съм се на свалячи! Писнало ми е!

– Добре, съгласих се. Тогава онази част от плана, в която се прибираме от ресторанта и си лягаме заедно, отпада. Ще се държа кротко, все едно съм ти първи братовчед.

– Обещаваш ли?

– Обещавам. – Той тикна патериците в ръцете й и с елегантно подхващане през кръста й помогна да се изправи. – Да тръгваме!

Той я закара в дома й. Последваха къпане, в което той не участва, разходка в парка и хапване в малък френски ресторант. След това той я целуна по челото, прегърна я някак плахо, по момчешки, и й пожела приятна вечер. И си отиде, оставяйки я сама, както бе обещал. Джесика не бе глупачка и знаеше, че това е отработена тактика, но все пак го похвали наум. Така де, човекът бе свестен.

Вечерта тя прочете старателно документите, представящи вината му. Винсънт бе омаял с ухажванията си някакво момиче; бе го водил няколко седмици за носа, а после го бе зарязал. И момичето се бе самоубило от мъка. Джесика потръпна. Страх я бе от чувствата, които изпитваше към Винсънт. Той явно бе донжуан, на когото не може да се вярва. Но заслужаваше ли да умре заради това? Трябваше да реши какво да прави. Дълго мисли, но не измисли нищо. Всички варианти й се струваха проблемни. В главата й бе пълен хаос.

Винсънт я посети на следващия ден, и на по-следващия, и на по-по-следващия. Държеше се сдържано, но си личеше, че гори от желание за интимност. Джесика продължаваше да се колебае. Мисълта, че той скоро ще бъде убит не й даваше мира. Може би трябваше да го предупреди, а после да му забрани да се мярка пред очите й. Но това означаваше да компрометира кариерата си на наемен убиец и да не види Винсънт никога повече, което като че ли бе още по-лошо.

В събота той дойде да поправи едно шкафче в кухнята. Работеше изненадващо сръчно. Джесика се приближи, за да си побъбри с него, но за беля се спъна в един стол и залитна. Едната й патерица се изхлузи изпод мишницата. Винсънт реагира светкавично, предотвратявайки тежко падане. Тя се озова в ръцете му, които инстинктивно започнаха да опипват. Първо талията и ханша, после гърдите. Джесика започна да протестира, но думите й бърза заглъхнаха, изместени от доволно пъшкане. Разгорещиха се и малко по-късно той я довлече до леглото. Гипсираният й крак се озова върху рамото му, където и остана по време на десетминутното люшкане, съпроводено от вълни от екстаз. Този човек определено умееше да се люби. Починаха си половин час, после отново се впуснаха да изследват телата си. Тя бе адски тромава заради обездвижения крайник, но оставяйки се да бъде водена, се наслади на перфектният му избор на пози.

Когато се разсъниха след кратка дрямка, той каза:

– Ти си прекрасно същество, Джеси! Гордея се, че те познавам.

– Изобщо не ме познаваш, драги – изсумтя тя.

– Искам да ти призная нещо, за да … за да няма скрито– покрито между нас.

– Слушам – прошепна тя в ухото му и го щипна с устни.

– Виновен съм за смъртта на една жена.

– Какво!

– Харесахме се, известно време бяхме гаджета, но после осъзнах, че не е за мен и я зарязах. Допуснах грешка, недооценявайки чувствителността й. Подведох я, от глупост. Тя се самоуби. Вината е моя.

– Защо ми казваш това точно сега, Винсънт?

– Защото искам да знаеш, че теб никога не бих те зарязал, никога!

Джесика мълчеше и се опитваше да осмисли чутото. После пак се вкопчиха един в друг и се любиха още по-страстно от преди.

Тя се бе размекнала от признанието му. Взе решение какво да прави. Щеше да му каже с какво си изкарва прехраната и че е получила заповед да го ликвидира. Ако той не се уплашеше, щяха да избягат в другия край на света и да заживеят щастливо. Той щеше да се съгласи, нали?

Тя се събуди късно, към обяд. Долепи се до любовника си, който като че ли още спеше. Кожата му бе приятно хладна. Отвори очи, за да му се полюбува. Винсънт бе зареял поглед в далечината, сякаш съзнанието му бе заето изцяло от прекрасни мечти. Секунди по-късно жестоката истина лъсна. Винсънт Нийл бе мъртъв, напълно вкочанен.

По някое време през нощта Джесика, бидейки в прегръдката на мъж, бе врътнала инстинктивно камъчето на пръстена и отровната игла бе свършила пъклената си работа. Отработеното движение бе сложило край на копнежа й за щастие. Писъците й заглъхнаха чак когато на вратата почука разтревожен съсед. После дойде полиция. Джесика Хемптън не можеше да даде каквото и да е обяснение за трупа, защото мъката бе размътила разсъдъка й.