Трябва да направя нещо...
Озоновите облачни въздишки, които препускат по семеотводните канали на времето, ме завличат насилствено в един новороден водовъртеж. И го правят така, сякаш имам нужда от него. Като че ли свикнах да дишам небе след хилядите ми полети, но тези озонови въздишки са наистина тежки, непознати и непоносимо стряскащи – като мускулни спазми.
Какво да правя?!
Карат ме да се влюбя в нещо, което винаги съм ненавиждала – Спокойствието.
И го правят добре.
Старателно, грижливо, с прекалено и нежно усърдие, с някаква строга и монотонна грация, като че ли биха дали живота си за това влюбване.
И го правят красиво.
Водовъртежът засмуква всичките ми истерии и крясъци и ги прецежда през неуловимата си почти безрецепторна материя. Сега... Той всъщност съм аз, защото, когато всички неврози са погубени, от човек остава само един повсеместен водовъртеж. Неспирен, трескав, бълнуващ. Един и същ. Цикличен. Омръзващ и втръсващ до кръвосъсирване.
Моето озоново Спокойствие също е влюбено. ...