ПАДЕНИЕ И ПРЕЧИСТВАНЕ

        В този ранен, съботен час Павел се събуди в добро настроение. Пролетта бе разлистила дърветата, а пойни птички посрещаха с песен идващия ден. Предстоеше му пътуване до родното село и това го правеше припрян и щастлив. Беше си приготвил багажа предната вечер. Оставаше  да напазарува най-необходимото от близкия супермаркет и пресни зеленчуци от магазинчето на ъгъла.

        Откакто се пенсионира, не бе преставал да работи. Затова посещаваше родния си край най-много  веднъж в годината. От спестени пари  си бе купил Опел – втора употреба, запазена кола, сякаш вчера слезла от конвейра. Минала на автомивка и годишен технически преглед, тя радваше очите на минувачите пред блока в тихия столичен квартал.

       Хората още се излежаваха в празничния ден и пазарът в супера мина бързо.  Уличката пред плод-зеленчука бе тясна и Павел реши да паркира в пряката, за да не затруднява движението. Тъкмо заключваше колата с дистанционното, когато видя пред нея да спира поочукан бял Фолксваген. От стъклото на предната врата се показа недоспалата физономия на около тридесет  годишен младеж.

       - Що си спрял тука бе? Това не е място за паркиране – избоботи той. -Все още в добро настроение, Павел му отвърна с лек тон на вина.

        - Извинявай, само за минутка съм, пазаря в магазинчето и се махам.

        Онзи се приближаваше заплашително към Опела и а-ха, да закачи бляскавия металик.

        - Махай се веднага от тук, да не стане лошо! – с нетърпящ възражение глас избоботи младокът, сякаш уличката и целият квартал бяха негови. Кръвта на Павел леко кипна и той го сряза:

        - Върви си по пътя и си гледай работата – отвърна му и тръгна към плод-зеленчука.  Тогава чу онзи да му се заканва:

         - Щом много знаеш, ще ти одера ламарините.

        Продължи пътя, сякаш нищо не чул, пресече улицата и вече правеше поръчките пред магазинера. Хубавото му настроение беше отишло на вятъра. За какъв се мисли този, та да му държи такъв тон? Нито бе на годините му, нито на образованието. Да беше се засрамил от побелелите му коси! Като в полусън чуваше бръмченето на Фолксвагена. Не, не може да го направи! Нали и той щеше да си одраска колата. Трябва да е съвсем откачен. Ами ако си изпълни заканата? „Този ще провали пътуването ми” – мислеше си Павел, докато се разплащаше.

        С две торби на ръце пресече улицата. Младокът с нахалната физиономия вече го нямаше. Навярно се е отказал от пъклените си намерения и Павел напразно се тревожеше. За всеки случай, мина да огледа колата от всички страни. Когато стигна задния калник, онемя. Няколко дълбоки резки се точеха отстрани, а току под стоповете ламарината беше хлътнала два пръста навътре.

        - Не, това не може да бъде, трябва да е лош сън. – помисли си той. – Разтърка очи и се ощипа. Следите си оставаха.

        - Ах, мръсно копеле! Кой си ти, че да издевателстваш над хората? – даже не бе погледнал регистрационния номер на Фолксвагена. Само бе запомнил тъпата му физиономия и омразния глас.

        - Ама и аз съм един! – укоряваше се Павел. - Мисля си, че като не мога да правя злини на хората и другите са като мен. Да, ама не, както казваше в близкото минало Петко Бочаров. Изглежда, че в махалата си имаме типичен представител на борческите среди – тъп, нахален, с бухалки под седалката и пистолет в жабката на колата. О, ще го открия този мръсник. Явно живее наблизо. Ще се залостя тук, на ъгъла, докато не видя колата му да излиза от преката.  По номера й ще открия къде живее и на кой Господ се моли. Имам  приятел в МВР, който ще свърши тази работа. Ще му спукам и четирите гуми! Или не – ще взема джипа на зет си и с металната му броня ще издъня и двете врати на Фолксвагена, заедно с колонката! Око за око, зъб за зъб! Да се бръкне и той в джоба пред някой автотенекеджия! – изреждаше трескаво в ума си възможните наказания, с които да възмезди моралните и материални щети,  незаслужено  понесени тази сутрин.    

        Предчувствайки насладата на предстоящото отмъщение, той запали Опела и потегли към блока. Дали пък да не отиде при майстора? За ден щеше да оправи и боядиса изтърбушената ламарина и няма да остане и следа от раната на калника. А тази в неговата душа как да я заличи?!

        - Я по-спокойно, Павка – тешеше се той. - Вместо да стоиш в задушния град, тръгвай на село при братовчед си. Там чистият въздух ще те излекува. Природата и времето заличават всякакви рани.

        Така и направи. След час и половина каране в западна посока, вече натискаше клаксона пред къщата на братовчед си, кацнала всред китната градина. Овощните дървета бяха нацъфтяли, а по правите лехи растяха грижливо подредени зеленчукови насаждения. Както винаги, беше приет радушно. Жената на Савата – така се казваше братовчед му – вече слагаше покривката върху изнесена на терасата маса. Павел извади от багажника покупките и скоро на масата се появи прясно нарязана шопска салата. Домакинът донесе от мазето наточена от черничево буре домашна ракия и приказките тръгнаха.

        Добре направи той – мислеше си Павел. След пенсионирането се завърна на село. Построи нова къща, за чудо и приказ - по един етаж за него и двамата му синове. Е, те рядко идваха на гости, но това е обяснимо.  Родени и израснали в София, на тях не са така мили селският бит и природа.

        Вуйчото на Павел – бай Миле, дългогодишен кмет на селото в миналото, последна издънка на родата от страна на майка му, беше починал преди няколко години. Савата успешно развиваше  любимите им занимания - лова и пчеларството. Току над широката тераса се бяха свели цъфналите клонки на ябълката и пчелите жужаха в разтворените цветчета. В долчинката ромолеше малка рекичка и довяваше приятен хлад. След ракийката със салатка, дойде ред на зачервенените кълки на печеното пиле с картофи и изстудената бира в ледените води на бунара. Ловното куче в дъното на двора излайваше от време на време – да  подсети, че има добро обоняние и е гладно. Все още пъргавата за годините си жена на Савата събра кокалите от чиниите за храна на гончето и разтреби масата.

        Беше слънчев пролетен ден и Павел, леко развеселен и отпуснат, предложи на Савата да се разходят из планината, както правеха друг път. Той, сякаш това и чакал, измъкна ловната пушка от касата и калъфа, запаса патрондаша и отвърза кучето от синджира. Обул маратонките, Павел взе дряновата тояжка, облегнатата на стената отвън и тръгна след тях по стръмната пътека. Тя водеше право нагоре, към билото на Остра чука, извисила ръст току от последните къщи на махалата.

        Спомни си, как като дете подкарваше овцете по тези бърда, а Шаро вървеше радостно пред него. Овенът Горчо го поглеждаше отвреме навреме – дебнеше го да се заплесне, та да му нанесе поредния удар. Славеше се с това, че удряше хора и много от момчетата-пастири бяха изпитали върху себе  си извитите му рога.

        Запъхтя се по нанагорното. Савата стъпваше леко с пушката, насочена напред. Беше по-голям от него с няколко години, но чистият въздух и ходенето из планината се бяха отразили благоприятно на формата му. Кучето хвана някаква следа и джавкаше далеч напред. Почти бяха стигнали подножието на върха, когато навлязоха в една просека. Изведнъж отпреде им изкочи заек. Савата стреля незабавно, но животинката се шмугна в храстите и изчезна. Явно не беше го улучил и Павел скрито се зарадва на това. Нека си живее дългоушкото, поне сега имаше какво да ядат. Рядко му се случваше на Савата такъв неуспех и сега си мърмореше нещо извинително под носа, за оправдание.

        Гъсталакът се разреди и ги огря следобедното слънце. Показа се грозна картина от поголовно изсечена борова гора. Тук-таме бяха останали обгорели в дънерите си по-тънки дървета. Погледнах въпросително към него и той с мъка заразказва:

         - Виждаш ли това кощунство върху гората? То е в резултат на вилнеещата в този край дървена мафия, толерирана от известна партия. Подкупват горските и местните власти, палят гората и след като мине огъня, изпепелил сухите треви и храсталаци, секат дърветата. Изкупуват  на безценица и продават скъпо и прескъпо чамовия материал в съседна в Гърция. Никой не можа да се пребори с тях. Писахме сигнали до Окръжното ръководство, до Министерския съвет и Президента, но отговорите бяха все едни и същи – няма доказано престъпление, спазени са всички процедури по изсичането на гората.

        - А с читалището какво са направили? – попита Павел, след като бе видял окаяното състояние на сградата.

        - Нея я изтърбушиха циганите – работниците на горската мафия. Настаниха ги в салона със заповед на Общинския кмет. В читалището по наше време се играеха пиеси, а от библиотеката редовно взимахме книги за четене. А сега циганите изгориха дъските на пода, разбиха дограмата и изпочупиха стъклата. Жалко е, че няма сила, която да спре тези набези. Заминаха си след сечта, но следите от пребиваването им остават, а общината не отпуска средства за възстановяване.

        -  Ами Училището? Какво е станало с него? – попита Павел.

        - И там цигани живяха дълги години. Пасяха в общо стадо овцете на старите хора в селото, докато ги имаше. Спяха в класните стаи с многобройната си челяд и развъждаха прасета по двора.

        Павел се бе се отбил на идване да разгледа училището и си припомни щастливите детски дни, прекарани тук. Влезе през разбитата врата. По пода на класните стаи се въргаляха изтърбушени дюшеци и скъсани одеала. В дъното на учителската стая още стоеше старата дървена библиотечка, прашясала и поразкривена от времето. Отвори долните шкафове и за свое учудване съзря разхвърляни дневници, с пожълтели от времето твърди корици. С трепет разгърна страниците им и пред очите му изплуваха имената на съучениците, плановете на уроците, отсъствията, оценките от изпитите. Къде ли са се попилели сега? Кои от тях са още живи? Павел и Иван Михов бяха отличниците – от горе до долу само шестици. Спомни, си, че когато им раздаваха годишните свидетелствата, по традиция рецитираха стихотворения. Павел беше научил наизуст едно дълго произведение на Асен Разцветников, поместено на цяла първа страница на издавания тогава вестник „Септемврийче” по повод приемането на Конституцията. 

Дай ръката си, другарю,

с радост да се поздравим,

че в Република България

грее нов закон любим.

С него ние ще пораснем

бодри хора на труда.

Ще строим завод прекрасен,

ще растем на свобода ...

        Павел се застоя умилен в двора на мястото, където тогава рецитираше стихотворението. Сега тук се въргаляха куп дъски от разбита кочина.

        В разговори и спомени неусетно бяха стигнали върха, откъдето се откри разкошна панорама на цялото Трънско краище. На запад, в избледняваща цветова гама се ширеха три последователни хребета, като огромни вълни, издигнати от неведоми сили и застинали неподвижно по даден знак. По билото на последния минаваше западната ни граница. В долините между тях течаха бистри рекички, които далеч на юг се вливаха в река Струма. На изток, едва забележимо, се открояваше силуетът на Витоша, а на североизток, току над главите им, се извисяваше Големи връх – най високата планина в този район. Долу, в ниското, като пръснати бисери всед зеленината се виждаха къщите на съседините села, а още по на север, под бели облачета, плаващи в синьото небе, се извисяваше купена на Руй планина.

        Полегнали да отпочинат в сянката на голямо буково дърво върху тревата, полюшвана от лек ветрец и осеяна с цветчета, те мълчешком съзерцаваха красотите, разкрили се пред тях. Кучето се бе проснало до тях и изплезило език,  дишаше тежко след дългото тичане напред-назад.

        След многобройните снимки, които направиха от върха, те се обединиха около идеята да слязат по друга пътека, водеща към махалата на Павел, където се бе родил и прекарал детството си. След около час слизане, наближавайки местността, те видяха, че от някогашните варосани и добре подържани къщи бяха останали само две. Едната от тях -  на дядото и бабата на Павел - беше полуразрушена и обрасла в гъста растителност. Така и не успяха да се доберат до входната врата. Заснеха я за спомен отвън и се спуснаха по стръмна пътечка, водеща до местността Марте.  Там имаше кладенче, от което в миналото наливаха вода за пиене, а в близкия вир караха добитъка на водопой. Само след тридесетина метра спускане, пътят им препречиха гъсталаци от сливови храсти и шипки, та трябваше да ги отстраняват с ловджийския нож-трион на Савата.

        Стигнаха до кладенчето, изградено, от както се помнят, от три тежки каменни плочи, покрити с четвърта. Отпред все така продължаваше да изтича към дола студена, бистра вода. Изплашен от присъствието им, един зелен гущер бързо се шмугна в храстите. Пиха жадно от извора и поседнаха на каменните стъпала да си отпочинат. Мястото имаше особено излъчване и навяваше спомени. След като се посъвзеха от дългото ходене, Савата се разприказва:

        - От исторически факти и стари писания се знае, че тук е имало рудник. От там идва и наименванието на местноста – Рудинци. Древните траки, а по-късно и римляните, са добивали желязна руда. В работилници наоколо са изковавали върхове на стрели и копия, както и тежки мечове за войниците на империята. Ей там, на билото на планината е съществувала крепост, построена в началото на миналото хилядолетие, за да може римляните да защитават тук и в селата наоколо стратегическите за тях  рудодобив, леярство и ковачество. Имали са цяла система за бързо предаване на съобщения от крепост на крепост посредствном светлинни сигнали. И днес горе стърчат останките от дебели зидове на крепоста, както и следи от действала тогава модерна водоснабдителна мрежа. Посредством тръбопроводи е била довеждана вода през деретата от извори, отстоящи на 10 – 15 километра от крепоста.

        Но да оставим древността и да погледнем близкото минало – продължаваше разказа си Савата. – През 1934 година, когато съм се родил тук, селото е наброявало близо 700 жители. С годините те непрекъснато намалявали, за да стигнат днес до тридесетина души, заедно със завърналите се от градовете пенсионери. Дейностите като залесяване, животновъдство, овощарство, зърно- и зеленчукопроизводство замирали постепенно, паралелно с нарастващата тенденция за изселване на хората. Демокрацията и в този отдалечен край доведе до разрушаване на кооперативните стопанства, до спиране работата на малкото индустриални предприятия в общинския център, до ликвидиране  добива на злато. Западнаха и традиционните занаяти, свързани със строителството. Вече ги няма прочутите трънски майстори, както и известната в цялата страна Бусинска школа в грънчарството. Все по-рядко се чува колоритната, трудно разбираема трънска реч. Хората бавно и необратимо напускат този красив край на България, за да търсят препитание другаде. Но аз май се поувлякох да изтъквам миналите възходи  и днешни падения на този край – забеляза Савата. – Я кажи ти нещо от София, как я карате там?

        - Какво да ти разправям, ти често прескачаш до синовете си и знаеш как е с тези задръствания по улиците, с този грохот на автомобили и дим от изгорели газове. Това са неща, съпътващи инфраструктурата на всеки голям град. Ако хората не се потопят, дори за малко, в такава девствената природа като тази, нямаше да знаят за съществуването на  свят, различен от техния.

        Павел разказа подробно за тазсутринната случка с умишленото издънване на калника на Опела.

        -  Ти не я ли видя как е ударена? – попита го той.

        -  Не, не съм забелязал.

       - Смятам да издиря този негодник и да го накажа. Може би ще потърся съдействието на кварталния отговорник.

       – За такъв маловажен инцидент едва ли в София някой ще ти обърне внимание. Те за големите обири, отвличания и убийства нищо не правят, че за едно одраскване на кола ли ще се засилят? Пък и откъде да знаеш, може същият този негодник да си пие ракията с кварталния или да е неосъществил амбициите си полицай с комплекси за малоценност. А най-вероятно е на жена му да и е писнало от неговите изцепки и да го е изритала рано-рано от вкъщи. И ти си бил първият, изпречил се на пътя му човек, на когото да покаже бабаитлъка и излее яда си.

        Павел бавно вникваше в думите на Савата и си мислеше колко много логика има в тях. И наистина, какво ще го топли, ако тръгне да отмъщава заради колата? А защо да не остави тази вдлъбнатина на калника, от една страна - да е по-малко атрактивна за кражба и от друга – да му служи за урок. Да не забравя, че градът в който живее, е пълен с такива идиоти, които за едното нищо могат да ти вгорчат живота или да те пребият.

        - Я да се прибираме, братовчед, че нещо прегладнях – подсети го Павел.

       Върнаха се уморени и загорели от слънцето. След ракийката по икиндия, вкусната вечеря и късните новини по телевизията, Павел си легна щастлив от срещите си с детството.  Дълго се въртя в леглото, правейки паралел между спокойния живот тук и в столицата – мръсен, шумен и пълен с изненади, дебнещи зад всеки ъгъл. Може би е настъпило време да се оттегли от работа, да се завърне в родния край и спокойно да си пише мемоарите. Ще се абонира за интернет чрез сателита и няма да се чувства откъснат от света и приятелите. Неусетно потъна в дълбок, спокоен сън. Няколко часа от него в този прохладен планински въздух и тишина му бяха достатъчни. Сутринта се събуди със свежи сили, готов отново да тръгне нагоре към върха, за да се слее с природата.     

           Павел пътуваше  обратно към София, освободен от лоши помисли, попил в себе си красотите на този невероятен край. Очевидно е, че светът в който живееше не може да се промени с магическа пръчка. Блатото на корупцията и престъпността, в което сме затънали, отново щеше да го погълне и окаля. Трябва по-често да се връщаме към корените си – мислеше си той - сред чистотата и величието на природата, за да се очовечаваме и да престанем да затваряме очи пред недъзите на това порочно общество на псевдодемокрация, което ни души. Пред тези глобални проблеми за решаване, драскотините върху ламарината на колата му се сториха нищожни. Но тази и подобни на нея дребни на пръв поглед случки, които ни съпътстват всекидневно, определят облика на нацията в собствените ни очи. И пред света.

        Струваше му се, че спасяването на добрите хора от тази напаст ще настъпи с идването на второто пришествие, описано в Библейските писания. И тогава не той, не всички заедно, а Господ ще накаже самозабравилите се мутри и техните дребни слуги, които се считат за недосегаеми. 

        Пристигнал си у дома, Павел излезе на балкона на жилището си и застана с лице към кварталната градинка. Зареял поглед  в зелените корони на дърветата, те странно му  напомняха за девствените гори, опасващи като венец селото му. С горда осанка и опалено от слънцето лице, тук стоеше последният мохикан от едно безвъзвратно отминало време.

 24.06.2011 г.