Гневът нарастваше в душата й... Искаше и се да крещи, да вика, да чупи. Мразеше го, никога не можеше да бъде щастлива около него. Той я задушаваше, заради него пропусна най-хубавите си години от живота. Толкова я болеше заради това. Искаше да се разплаче като малко дете, на което са спукали балона с хелий . Та той не я оставяше дори да остане сама със себе си, а тя толкова обичаше да го прави това. Така се чувстваше по-добре: затваряше очи и забравяше за реалността. Пренасяше се в нейния си свят и там бе щастлива.

Разбираше, че това на много хора им се струва ненормално, но не и пукаше особено за мнението на хората. Прекалено много бе наранявана от тях, тези рани не зарастваха с времето, напротив злобата и се увеличаваше. Беше ядосана на целия свят, че съществува. Постоянно мечтаеше за деня, в който тя ще остане сама, скрита в някой тъмен ъгъл сгушила плюшената си играчка и снимката на единствения човек, когото бе способна да обича някога. Човека, който си замина не по своя воля, човека, който ще види само след смъртта си...

Смърт... Често мечтаеше и за това. Понякога изпитваше силното желание да убива и да наранява, както нея бяха наранявали, а друг път желаеше тя да умре. Но в повечето случаи желаеше убийството и го правеше. Първо започна да убива разни насекоми, просто ето така, без причина. Така се чувстваше по-властна, разбираше, че е по-силна от тях и това й даваше нужното самочувствие. След това започна да убива други животинки, по-големи. Измисляше си разни начини за убийства, когато беше много ядосана, ги убиваше с един удар, а когато искаше да се наслаждава по дълго на мига, ги измъчваше като режеше крайниците им или си измисляше нещо друго... Понякога ги задушаваше с найлони, това и беше любимо, притискаше ги плътно към земята за да не могат да мръднат и притискаше найлона към муцунките им. Не винаги се получаваше, но все пак това я радваше...

Когато за първи път уби човек изпита прекрасни чувства. Досега не беше се чувствала така прекрасно, смееше се без причина, усмихваше се на всеки, тичаше нагоре-надолу като малко дете, беше щастлива.

Стана случайно. Беше се измъкнала през нощта от къщи и тръгна да се разхожда в гората. Там беше любимото й място в реалността, когато видя момичето и момчето легнали на земята. Момчето шепнеше думи в ухото на момичето и то се усмихваше някак странно. Усмивката на момичето и напомняше на самата нея, когато успееше да задуши с найлона някое животинче. Искаше да разбере какво толкова й говори, но я беше страх да се приближи, седеше там, скрита в храстите и не смееше да мръдне. Дори когато почувства, че нещо я лази по ръката, стоеше като препарирана и наостряше слуха си. Какво разочарование изпитваше от това, че не ги чува. По едно време момичето скочи и заби шамар на момчето, започнаха да си викат... Това толкова я изплаши, спомни си виковете от които преди малко избяга, спомни си шумовете които я караха да настръхва. Мозъкът й се замъгли, искаше да ги накара да млъкнат и щеше да го направи... Излезе тихо от храстите и тръгна да бяга на някъде. Беше се отдалечила от тях и не ги чуваше, но в главата и беше настъпил вече хаос. Бъркаше реалността с измислицата... Чуваше викове за помощ, чуваше звука от плесницата, пред очите и се върна онази зловеща картина, която си мислеше че е забравила... Малката и сестричка на земята, цялата в кръв... Очите й бяха втренчени в нея...

Писъка и разтърси гората. Искаше да спре да вижда това, не искаше да си спомня. Стигна до едно огромно дърво и коленичи пред него. Започна да рови в рохката пръст пред себе си и оттам извади един нож. Обикновено го използваше, за да убива бавно и мъчително животинките, които й попаднеха или които просто не й харесваха, струваха и се грешка на природата.

Върна се на мястото, където бяха момчето и момичето, но те не бяха там, но чу вик тръгна да тича в посока на вика. Очакваше да види нещо ужасно, вместо това видя момичето паднало. Беше се спънала в един клон и си беше навехнала крака. Скри се в близкият храст и започна да чака. Момичето викаше за помощ, викаше и името на момчето, но никой не и отговори...

Седя и я наблюдава час, най-накрая рязко скочи от храстите и заби ножа в стомаха на момичето... Спомените й свършваха дотук, след това се събуди цялата в кръв и тялото на момичето беше разчленено. Съзнанието и работеше сравнително добре, не изпадна в паника, напротив. Реши, че ще я зарови на различни места в гората и така и направи...

Така гнева й към всички намаляваше, така се чувстваше по-силна от тях, така беше щастлива...