Анита стоеше пред отвореният хладилник и знаеше, че каквото и решение да вземе, то ще промени завинаги живота й. Там, на втория рафт между пакетираните моркови и купата от сладолед пълна с макарони, стоеше кадифена кутия, а в нея бе причината тя да замръзне. Погледна към хола, където преди минута Мартин я бе помолил да донесе натуралния сок и сега очакваше своя отговор.
Като малка искаше да стане велика художничка, но всъщност всичко което правеше за тази мечта бе да дава интервюта на огледалото с дезодорант в ръка и по-късно реши, че не е вярвала в себе си, затова записа нещо напълно различно, но пък също екстравагантно за онова време – философия. Важно в случая беше, че може да казва, че учи това, което е искала, а не това, което мама и тати са я накарали, което я поставяше няколко нива над приятелите й и я представяше като независима, свободомислеща и дори бунтарка. Началото на трети курс обаче й стана ясно, че от нея няма да стане велика философка, най-малкото защото не можеше да се сети за нито една жива велика философка. Академичната среда се превърна в идеалният деспот, на когото да се противопостави. Така страстта към знанието охладня. Последва желанието да промени тялото си. Зае се с тренировки, изчисляване на калории и четене на статии относно начин на хранене и отслабване. Маниакалността, с която се впусна в тази идея успя да даде бързи резултати и за два месеца свали 13 килограма. Когато се погледнеше в огледалото обаче не виждаше някой от моделите на „Виктория Сикрет” и за пореден път фактът, че не можеше да има „всичко” я накара да преосмисли цялото начинание.
В същото време бе развила един особен вид неприязън към алчността и често обичаше да казва, че Ан Болейн е изгубила главата си, заради алчност, Адам е бил изгонен от Градината заради алчността, а Наполеон е можел мирно и тихо да си управлява още дълго време, ако не бе искал още и още. Трябваше обаче да признае, че Ан бе любимата й историческа фигура и искрено й се възхищаваше, макар често да я осъждаше на смърт.
Когато стана на 27 реши че е време да сложи край на измишльотините и да започне да живее като другите хора. Обеща си повече този неин ужасен характер от типа „всичко или нищо” да не я проваля. Беше допуснала предостатъчно грешки от бързане и беше направила приличен брой глупости, че да реши да поспре и да си обещае да опита от „нормалния живот” с „правилните избори”. Намери си работа като продавачка в градския мол - от 09:00 до 18:00, 1 час обедна почивка и почивни събота и неделя. Клиенти рядко влизаха - артикулите бяха прекалено скъпи за хората от този град. Сприятели се с момичето, което продаваше часовници в съседство и двете пушеха в обедната почивка. За разлика от колежките си, тя отиваше на работа с приповдигнато настроение, защото за пръв усещаше радостта от това да не очаква нищо от деня. Мечтите й се простираха до това какво ще си купи за обяд, колко бързо ще мине работното време и коя песен ще слуша на прибиране.
Обикновеният живот й се услади дотолкова, че реши вместо да фантазира за голямата любов, да даде шанс на едно гадже от ученическите си години. Мартин трудно можеше да бъде голямата любов на което и да момиче, тъй като му липсваха прекалено много мъжки качества, но пък се стараеше да е добро гадже и бе достатъчно зает със себе си, за да й оставя пространство. Самият той бе майстор в това да живее обикновено и знаеше как и кога нещата трябва да се случат – като запознанство с родителите, съвместно съжителство, а преди няколко минути я бе помолил да донесе натуралния сок от хладилника. И така се стигна до тъмносинята кутия.
Анита знаеше какво ще стане, ако каже „Да”. Щяха да последват още повече съботи и недели на село. Тя щеше да помага на майка му в домакинството. Майка му щеше да й прави забележки, че зеленчуците първо се запържват, а след това се добавят към боба. Тя щеше да отвръща, че така е по-здравословно, но в крайна сметка щеше да запържва зеленчуците. На празниците щяха да се шегуват с тях относно деца, а след това откровено щяха да питат „Какво чакате?” и щяха да спорят, че моментът никога не е „подходящ”. Анита щеше да се научи да прави руло „Стефани”. Щеше да напълнее. Мартин щеше да твърди, че така й отива повече. Щеше да започне да гледа турски сериали. Първоначално – като фон, докато вечерят, а след това надълго и нашироко щеше да обсъжда извънбрачното дете на Ферхунде и Джалил със свекърва си, докато тя плете чорапи за неродения си внук. С приятелките си все по-често щяха да говорят за това какво да сготвят за вечеря, коя забременяла, коя си тръгнала от мъжа си и колко хубаво било станало при еди коя си като сложили ламината и все по-рядко щяха да обсъждат някоя интересна книга или статия, която са прочели. Тя щеше да започне да чете любовни романи, за да има какво да си представя преди да заспи, а в интернет най-често щеше да търси как се гледа някое цвете...
Истината е, че Анита мразеше цветя. Но Мартин упорито продължаваше да й подарява, защото „всеки дом трябвало да има цветя”. Нещо повече - тя не искаше никога да забравя колко всъщност не понася цветята. Може би на някой хора не им понася нормалния живот, може би имаха нужда да правят нещата по свой начин, дори това означава да често да биват неразбрани, да избират винаги трудния път и да отказват предложения за брак... В противен случай рискуваше останалата искрица от автентичността й да остане завинаги там – на втория рафт на хладилника, между пакетираните моркови и макароните, сложени в кутия от сладолед, за по-удобно...
© Мадлен Аспарухова Todos los derechos reservados