ПАМЕТНИКЪТ 

                                                                                          Признателност и политика

                                                                                          са различни неща

Първото нещо, което виждам когато погледна през прозореца на кабинета ми е паметника в Докторска градина. Дори и нощем, осветеният паметник  властно привлича погледа ми.

Гледам паметника и си мисля, че храбростта, приносът и всеотдайността на хилядите лекари, фелдшери, медицински сестри и санитари, между които и българи, участвали в Руско-турската война през 1877-1878, не са намерили полагащото им се  място в  досегашните описания на тази война. Може и да не е точно така, но поне аз и такива като мен мислят по подобен начин. Ако пък това не  е вярно, значи историците ни не са се постарали  да ни убедят в противното.

Една вечер отново се загледах в добре осветения паметник и пак ми стана чоглаво, като си спомних как някакви много ниско стойностни хора, вандали или не знам как да ги нарека, откраднаха бронзовите лаврови венци от паметника на тези доблестни хора за да ги продадат на като вторични суровини за жълти стотинки на други отрепки, които много добре са знаели откъде и как са дошли тези символи в техния  склад. Те от своя страна са ги продали на други тям подобни “българи” за претопяване.

И какво направиха сменящите се едно след  друго “демократични” правителства и кметове на София. Нищо. Благодарение на инициативата на истински патриоти и събрани средства, венците бяха възстановени. Но за кратко време, защото отново бяха откраднати, а паметникът и досега паметникът си стои без лаврови венци. Навярно така и ще си остане, ако разбира се и той самият не бъде взривен.

Винаги щом погледна паметника искрено се извинявам на тези герои за това чудовищно по своята същност деяние. Почти всеки ден, минавам през  градинката, заставам пред паметника и макар  мислено, изказвам своята лична благодарност за тяхната саможертва и за сетен път се опитвам да се извиня за вандалщината над техния паметник. Знам, че никой от тях няма да ме чуе и ми става още по-тъжно.

Може би щеше да е най-добре да свърша дотук, защото това, което следва е извън нормалните човешки представи и най-вероятният резултатът ще е обезценяването на написаното по-горе, нещо, което допълнително ще ме огорчи...

Истината е, че и аз самият нямам каквото и да било обяснение за случилото се. Нямам претенции да притежавам някакви екстремни паранормални способности, но не мога и да приема, че то е резултат на някакво съновидение.

Имам отлично тренирана памет и когато е ставало нужда съм възстановявал до най-малки подробности случаи, в които съм бил участник или свидетел, независимо, че може да са се случили отдавна. Оказа се обаче, че за това, което видях, както при  и други, подобни на него мои лични преживявания, това не важи. Като че ли някой нарочно ги изтрива от паметта ми, при това безвъзвратно и след много кратко време.

Така стана и сега – видяното започна да се размива. Накрая реших  да го опиша преди да изчезне напълно от паметта ми, без да го давам да се чете от когото и да било. Не за друго, а защото тези, които ще го прочетат най- вероятно ще си помислят, че съм сънувал или просто съм си го измислил, дори и че не съм бил в ред когато съм го писал. И сам разбирам много добре, че подобни обяснения са логично, но проблемът е, че то се случи не с някой друг, който ми го е разказал, а с мен самия.

При много странни и напълно необясними и за мен самият обстоятелства, съм контактувал с хора, които вече не са между живите. Но това са хора, които познавах много добре и с тях ме свързват дълбоки, лични чувства. Освен това, тези контакти въобще не бяха подчинени на волята ми – те идваха внезапно и просто не се поддаваха на програмиране.

Убеден предварително, че нищо няма да се получи, все пак реших поне да  опитам  да установя някакъв контакт и с героите, чиито имена са изписани на Докторския паметник. Правех всичко възможно, но резултатът винаги беше нулев.

Известно е, че когато упорито мислиш за нещо, или твърде много го искаш, е възможно да ти се яви на сън - нещо, което се случва с много хора и в което съм убеден от личен опит.  Преминах на този вариант, но за съжаление и той не доведе до желания резултат. Дори и в сънищата ми, не се явяваше никой от тях. Само веднъж ми се присъниха руски войници, влачещи тежките си оръдия в дълбок сняг, но това бяха сцени от филм, който бях гледал и затова не им обърнах никакво внимание.

“Не се получава. Не ми остава нищо друго, освен да продължа да гледам паметника на тези смели мъже и жени, загинали за свободата ни, да си мисля за тях и да се възхищавам на героизма им.”, помислих си натъжен  и окончателно се отказах от по-нататъшни опити.

До сутринта трябваше да завърша  важна разработка, а времето беше малко. Застанал пред компютъра бях изцяло погълнат от това, което пишех. Вече беше два часа след полунощ и ми оставаше не повече от една страница за да завърша, когато внезапно спрях да пиша. Не защото не знаях какво и как да го формулирам, а защото непрекъснато нещо ме караше да поглеждам към паметника. Това ме разконцентрира до такава степен, че вече не бях в състояние да напиша нито ред повече. Реших да спусна щората на прозореца, но веднага се засрамих от тази неизвестно откъде дошла  нечистоплътна мисъл и веднага я изхвърлих от главата си.

Накрая изгасих компютъра и осветлението в кабинета, настаних се удобно в стола и съсредоточих погледа си върху добре осветения паметник. Отпуснат напълно, продължавах да го гледам без да мръдна, мислейки си за подвига на всички тези 528 герои, чиито имена са изсечени върху каменните му блокове.

По едно време паметникът и всичко около него започна да се размива. Не смеех нито да мръдна, нито дори да си помисля, че най-после може би ще успея да установя някакъв контакт. След това Паметникът, градината и самия прозорец на кабинета вече бяха изчезнали, а вместо тях...

Чувствата, които изпитвах, гледайки появилата се пред очите ми картина бяха наистина    екстремни. Продължавах да стоя като статуя, защото от опит вече знаех много добре, че и най –малкото разконцентриране, раздвижване, дори и едно позвъняване на телефона веднага ще прекъсне тази невероятна картина и ще ме върне в действителността.

В подножието на някакво малко възвишение се разстилаше равно поле, в чиито ниви  видях временен полеви военен лазарет от няколко палатки и три запрегнати с коне каруци, на чиито чергила ясно се виждаха големи червени кръстове.

Непрекъснато пристигаха ранени  войници, а други бяха подкрепяни или носени на носилки от санитарите. По униформите им разбрах, че това е руски лазарет. Беше ясно, че съвсем наблизо се водеше свирепа битка.

След това се явиха отстъпващи войници, които яростно се отбраняваха от атакуващия ги противник. Много от тях падаха, покосени от вражеските куршуми. Картината беше ясна, но без звук.

От една палатка, подкрепян от млада жена с бяла касинка на главата, излезе залитайки строен офицер с револвер в дясната си ръка. Под полуразкопчаната му куртка ясно се виждаха бинтованите му гърди. Направи знак към каруците да потеглят към тила, но те не помръднаха – намиращите се в тях ранени войни бяха открили задния край на чергилата и ясно се виждаха дулата  на пушки.

След това офицерът явно извика нещо към отстъпващите войници, размахвайки револвера си. Щом го видяха те бързо се прегрупираха, залегнаха и започнаха ожесточено да стрелят срещу настъпващият противник.

Целият персонал на лазарета, заедно с ранените, които можеха да се движат, също се включиха в боя. Един от лекарите с револвер в ръка, се затича към офицера, но се хвана за гърдите и се строполи на земята.

Внезапно се яви препускащ на кон турски офицер. Личеше, че вика нещо на войниците си, сочейки напред със сабя си. Явно вече бе забелязал  руския офицер защото насочи коня си към него. Сестрата пусна офицера, изтича напред, взе пушката на един вече мъртъв войник и застана пред него. Опита се да стреля по връхлитащия върху тях конник, но не видях характерното за един изстрел пушек.

Деляха ги само метри. Турският офицер вече замахваше със сабята си към сестрата, но преди да нанесе смъртоносния удар внезапно се килна назад. Конят профуча на сантиметри от нея, повличайки след себе си падналия от седлото турчин, чийто крак се бе закачил за стремето. От револвера на руския офицер излизаше лек пушек.

Без да оставя пушката, сестрата се върна при него и се опита да го подкрепи, но той й показа с ръка напред. Трима турски войници вече тичаха към тях.  Офицерът успя да застреля двама от тях, но третият беше прикрит от сестрата. Тогава тя се спусна към  устремилия се срещу нея войник. Той се опита да я прободе със щика си, но тя успя да избегне удара и когато той се обърна към нея, тя хладнокръвно заби щика в гърдите му. Той падна възнак и пушката остана да стърчи над тялото му.

Турците вече бяха в района на лазарета. Започна ожесточен ръкопашен бой. Раненият офицер, който губеше сили, коленичи без да изпусне револвера си. Направи знак на сестрата да се изтегли назад, но тя не помръдна, въпреки че към тях вече тичаха нови турски войници. Офицерът, явно, улучен от турски куршум,  залитна, но успя да се подпре на лявата си ръка и да застреля двама от атакуващите ги войници. След това падна настрани и не помръдна повече. Сестрата застана на колене пред него, но виждайки, че един турски войник е само на метри от нея, взе револвера от ръката на мъртвия офицер и застреля войника в упор. Опита се да стреля и срещу следващия турски войник, но този път от дулото на револвера не излезе нито пламъче, нито дим – патроните бяха свършили.

Изправи се и застана в целият си ръст. Освободените от падналата й касинка дълги руси коси се бяха разпилели по раменете й.

Без да се двоуми, турският войник заби щика си в  гърдите й. След това дръпна пушката си и на дясната част от гърдите й започна да расте кърваво петно. Разпери ръце и падна редом до тялото на офицера. Войникът прехвърли пушката в лявата си ръка, приклекна при нея и с дясната си ръка посегна към врата й.

Внезапно сред турските войници настъпи пълно объркване. От малкото възвишение като лавина препускаше руска кавалерийска част. Турският войник, който се бе навел над сестрата изпадна в паника. Изправи се, захвърли пушката си и вдигна ръцете си, при което нещо проблесна в дясната му ръка – навярно снет от врата на сестрата медалоьн. Но вдигнатите нагоре ръце не му помогнаха – към него вече се беше насочил един от кавалеристите. С мощен удар на сабята си той отсече  ръката държаща медальона  от китката, след това спря коня си и се върна при него. Без да се впечатлява от изкривеното му от ужас и болка лице, кавалеристът отсече главата му. Скочи от седлото,  завърза поводите на коня за крака на обезглавения войник и изтича при сестрата. Погледът ми се концентрира само върху тях двамата и вече виждах по-добре лицата им.

Сестрата успя да се обърне към него и ми се стори, че виждам усмивка на лицето й. Той повдигна главата й и започна да говори. След това бързо разкопча блузката й, взе падналата касинка и я сложи върху раната. С големи усилия тя успя да вдигне лявата си ръка, прегърна го и…

В това време по улицата профуча автомобил с адско форсиране на двигателя и… картината се стопи. Паметникът отново беше на мястото си. Всичко свърши...