14. И такива работи стават

Следващият час „Б“ паралелката е в кабинета, но – с библиотекарката. Класният го няма, извикаха го през междучасието. И повечето се сещат защо…

В стаята са почти всички. Седят, отворили са телефони и айфони, мълчат. От време на време някой побутва съседа си, оня отрицателно клати глава. И – тишина…

Която смайва библиотекарката, та жената кротко чака кога ще свърши този напрегнат час. Тя също знае какво е станало нощес…

Всъщност, нищо особено, ако полицаи не бяха задържали призори три момчета от туризма. Весели, люлеещи се, крещящи си по улицата. Да бяха в някоя махала – там полицай не минава. Ами те баш на центъра.

И, поразпитали ги патрулните каква е тая веселба, един от ония се изцепил, че „отворили Мимето“. Даже се опитал да оригиналничи – „отворили й вратата за живота“…

Полицаите усетили, че работата е дебела. Не в града наличието на девици е все по-разтегателно понятие. Но в случая – гадост! И най-вече за патрулните – ония се хвалели с изнасилване…

То в училището сексуалният живот бурно си върви. И отдавна момичета и момчета не пазят в тайна кой коя кога къде как…

Така де…

Историчката даже веднъж спомена, че в древността са поднасяли в жертва на боговете само девственици. А на 14 февруари една от дванадесети клас весело й заяви, че от техния клас вече не са останали момичета за олтара…

Обаче… Изнасилване… Гадост… Та и шум по цялата линия до министерството…

Полицаите помолиха да присъства на разпитите опитен педагог – все пак става дума за ученици. И директорката веднага го тръсна на класния.

В стаята бяха петима – един следовател, един униформен офицер, класният, Теодора и адвокатката й.

Кледователят разпитваше, Теодора говореше, останалите мълчаха. Освен адвокатката, която от време на време я побутваше – не всичко е за пред хората…

А на Теодора не й пукаше. Какво толкова – Мимето си е загубенячка, тя й помогнала малко да се поразтовари, на човек да стане…

- Но, все пак – защо извикахте приятелката си на тавана? – попита уморено следователят.

- Ами ние си пийвахме, приказвахме, по едно време Кирчо рече, че му се иска мацка…

- И я извикахте?

- Да, разбира се, нали поискаха…

Следователят едва ли не подскочи:

- Ами като искат, защо не им се предложихте? – и стисна устни, осъзнал, че е надскочил правомощията си.

А Теодора учудено го погледна:

- Те мен си ме знаят от седми клас. Омръзнала съм им. Искаха нещо прясно, нещо новичко…

Телефонът на бюрото позвъни. Следователят вдигна слушалката, представи се, после заслуша… И изведнъж трясна слушалката:

- Абе, аз ли съм остарял или…

И прекрати разпита. Класният тръгна към вратата, а отзад чу:

- Господине, тия вече откачат…

- И защо смяташ така, Мишо? – класният спря и се обърна към бившия си ученик – Няма откачащи, всичко е според времето. Не знам кой и какво ти каза, ама… Не е времето виновно – ние го правим такова, каквото е…

Мишо нервно извади цигара от кутията и, въпреки забранителния плакат на стената, я захапа зверски

- Обади се бащата на изнасиленото момиче. Иска да спра разследването. Споразумял се с насилниците – той се отказва от преследването им, те купуват нова кола като компенсация…

- Компенсация???

- Пазарна демокрация! Всичко има цена, всичко се плаща, а като си платиш…

- Е?

- Нямам право! Законът е строг. Но… Имам усещането, че ще стане сделката. Още повече, че бащата на единия… Абе, и вие го знаете… След месец е вече кмет…

Класният кимна и излезе. Оставаше му неговото островче – в училището…

Засега... До тук! Умора и умора. Ако дойде идея - ще продължа. Ако не... Ами паноптикумът е ясен, калейдоскопът шарен, чернилката я избелват.