Представям Ви откъс от романа ми "Папка "Аутизъм". Издаден 2020 година от издателство "Фабрика за книги".

ГЛАВА 1. Сватба като сватба

Когато тялото питае щастие – всяка любов е повече от любов. Но всяка любов е бумеранг – колкото по-силно я раздаваш, толкова по-силно се връща в теб, докато не те разруши – тихо, в полутон, прорязвайки те като с ръждиво острие. 

♂

Пушечни игли. Облаците се носят мързеливо и приличат на тънки влакна синьо-сива прежда. Понякога внезапно замръзват и се чудя спрял ли е светът, или аз съм спрял... Сега виждам посоката им. Докато се взирам дълбокомислено, предвкусвам солта, която ще попие в устните ми. Дочувам морските вълни, които монотонно се блъскат една в друга и ароматният бриз ме връща в спомени от миналото.

Вдишвам дълбоко, като че ли искам да открадна въздуха – и твоя, и неговия, и нейния – всичкия. Кислород, който би ми гарантирал вечност. Вечност, в която да се повтаря, да се повтаря и да се повтаря този миг. Повдига ми се. Погълнатият алкохол е като простата, която алармира. Алармира, че е време да осъзнаеш действителността. Простата, която иска, но не може. Вечност, която искам да се случи, но не може.

Лежа върху ръбестия плаж, а може би съм твърде пиян, за да осъзная, че съм провиснал от някоя скала навътре в морето. Загубен в безкрайността и намерен от блестящо изваяната като по учебник флора и фауна на водния свят.

Сигурен ли съм как завърши нощта? Понякога се будя облян в пот и не мога да различа истината от съня. Кога нещо се е случило и кога мозъкът ми се гаври, внушавайки ми горчиво-сладки полуистини. В такива случаи се мъча да се хвана за нещичко, нещо незначително, дето със сигурност знам, че се е случило. Брей!

Наистина ли си надянах халката? Жумя. „Алекс, Алекс, Алекс“, повтарям си шепнешком и заравям пръсти в пясъка. Ето на! И скалата не е скала. Безкрайното небе кара всичко да изглежда тъй малко – като детска играчка. Де да може да направи и брака ми незначително съществуващ! Пак ми се повдига. Инатливо чакам слънцето да се облещи.

В този момент чувам леко похъркване отляво, което внезапно намира своя пристан с вулканично храчене. Категорично осъзнавам, че не е шега. Определено съм на сватба, на моята сватба. На плажа. Познавам този кошмарен, барабанено-животински звук. Не питайте откъде, просто знам, че е от най-добрия ми приятел – Крис. Горкият. Неговата вечер приключи с прескъп коз, свит зад някоя самотна скала, изпушен наполовина, както обикновено. Може би на същата скала, от която си мислех, че съм се провесил. Освен това не знам защо винаги съм се дразнил на марихуаната.

Най-сетне успявам да преглътна. А с това махмурлукът ми изведнъж затихва. Вместо да дочакам първия слънчев лъч, отмествам поглед към морето. Вълните все така се разбиват в скалите – монотонно и глухо. Хъркането на Крис също се разбива, само че в моите тъпанчета – безпардонно и шумно. Поемам си дълбоко въздух и рязко се изправям.

Съзерцавам. Десетки трупове са покрили плажната ивица. Човек би си помислил, че съм извършил масово покушение, а дрескодът е бил официален. А може би не страдам от препиване, а е настъпил краят на света? Момент! Нещо не се връзва. Как така аз се оказвам единственият оцелял? Не би било много умно от страна на иначе брилянтната природа.

– Жертвите са изяснени – казва баща ми и подскача, сякаш само е чакал да се надигна. Кумове, стринки, братовчеди на братовчеди на братовчеди, чичовци, шаферки, приятели, лели, сватове и непознати. Моят старец ме прегръща. Грейналото му лице се оказва първото слънце, дето чаках. Не ми трябва другото, даже и вечност. Понякога изтрезняването води до странични ефекти. Жена ми – Теа – се е свила на кравай, а по бузите ѝ са се полепили песъчинки. Булчинската и` рокля е заприличала на парцал. И без това няма да я облече втори път.

Бащата бяга по пясъка, кривейки се към шатрата с кетъринга, за да задоволи сутрешния си глад. Аз пък вехна, докато оглеждам общото състояние на Калина – най-добрата приятелка на жена ми. Милата тя, милите ние. Предусещам, че ще има големи ядове с това момиче. Пак казвам – горката. Не е трябвало да заспива първа. Цялата е зарината с пясък – от краката до шията. Само муцунката и` се подава изпод разчорлената и` коса. Доста долна постъпка от организаторите на това мероприятие. С прискърбие се досещам, че всички ще поемем бремето на това престъпление спрямо нея. Само да ококори очи. У мен се прокрадва тънко задоволство, че я виждам в този вид. Не само заради пискливия и` глас, вечното превземане и неспирни претенции. Истината е, че навремето така и не ми пусна. Оттогава хронично я намразих.

И накрая. Планирам да завърша действието, като пукна и последния балон от партито.

♀

Пискливи игли. Звукът е оглушителен, доминиращ и напълно запълващ слуховите ми рецептори. Внезапно изскачам от сънищата си и отварям очи. Какво по-лошо начало на деня може да съществува от това да прекъснат фееричните ти илюзорни нощни пътешествия? Винаги сънувам. Обикновено кошмари. Но тази нощ бе различна.

Слънчевите лъчи се отразяват в пясъчните камъчета. Преди да заспя, си бях подредила около мен колекция от миди и рапани, които щях да навържа в накит, след като се върнем вкъщи. От тях няма и следа. Морето си ги е взело обратно.

Вратът ми се е схванал. Сигурно съм спала накриво. Обръщам се към източника на шумотевицата със скоростта, с която изключвам алармата през делнични дни. Искам да я изключа, наистина.

Калина. Как бих могла да объркам оглушителните и` писъци? Не питайте откъде съм ги чувала... Косата и` е разстлана върху мокрия пясък, а устата и` зее широко. Вълните почти я достигат.

Все още полузаспала тръгвам към нея, за да я спася. Изправям се рязко и първото, което изпитвам, е замайване, а второто – крещяща нужда от душ. Дочувам кикот от всички посоки. Гостите на сватбата се забавляват и се занасят. Заели са позиция на фоторепортери и внимават да не пропуснат детайлите около непредвидения атракцион.

Търся с поглед Алекс, неуспешно. Часовникът на смартфона показва осем сутринта. Къде се е запилял по това време? Чувствам се изоставена на първия ден от семейния ни живот. Съвсем сериозно и съвсем за кратко. Няколко минути по-късно той се появява с аро- 9Недко Недков матно кафе – точно както го обичам. Горчиво и горещо, макар юнската жега. Винаги съм се чудила защо хората избягват чая през лятото, но пият кафе?

След като измъквам Калина от дълбокия ров, се посвещавам на величественото море. Нареждам да се подредим в няколко редици. Притихваме, заблудени в изобилството на природата. Така откарваме до обедните часове.

Сдуханият приятел на Алекс – Кристиан, се почесва като крастав и постоянно бълва алегории. Подмятанията му са овална нула – точно толкова повърхностни. Изключително изпразнени. Кухи! Плоски! Незнайно защо глупостите му започват с „Алекс е...“. Сигурно трябва да завърша с „... мой“, за да го накарам да млъкне, но не искам да си развалям момента с подобни излишни реплики. Досадник!

♂

Ето ни на. Стърчим по средата на нищото. Брегът толкова се е отдалечил, че едвам го достигам с поглед. Наредени сме по краищата на яхтата и всеки се е замислил. Само мога да си представям какво им минава през главите.

Крис се мъкне подир Калина. Понякога ми се струва, че я сваля, а друг път – че и` се подиграва. А в крайна сметка, сигурно и той самият не знае какво прави. Тя намръщено подритва един балон и мога да предположа, че няма търпение сватбата да приключи. По-вероятно е някой да приключи с нея, хвърляйки я на акулите.

Тъстът – Тервел – се разпорежда, както обикновено. Заповедите му се редуват с позиви за повръщане. Не му понася плаването. Размотава се с една поцинкована кофа, на която видно и` липсва дръжка, докато гостите чакат началото на церемонията. Признал съм го като велик, направо недостижим в това да побърква останалите, но съм му свикнал. Деспотичните му изблици ме дразнят, не отричам, но съм си обещал да не се връзвам.

Майка мълчи. Най-много се плаша от хора, които задържат емоции у себе си. Тя държи ръката на татко и от време на време я притиска с върховете на пръстите си. Не съм сигурен дали е уплашена от това, че сме навътре в бурната вода, или преживява цялата сватба по свой си, инфантилен начин.

Яхтата се разклаща и всички губим равновесие. Бащата на Теа изпуска кофата, която прилежно е запълнил с карантия и омазва всичко наоколо. Включително себе си. И... нека бъде подвикване и мрънкане! Вече казах, че не е читав човек.

Гледам жена ми с гордост. Прилича на самодива. Не! На русалка, която изплува от дълбините на морето спорадично, за да ме прави щастлив. Булчинската и` рокля е без излишни финтифлюшки. Поне на вид изглежда удобна за носене. Въпреки това Теа е разстроена. Хващам я през кръста, притискам я до себе си и на уше я питам дали всичко е наред. Тя се усмихва изкуствено. В такива случаи не знам дали да продължа да питам. Решавам да оставя нещата такива, каквито са.

Погледът и` излъчва уплах. Също както, когато човек се колебае дали да се качи на атракционна гондола. И мен би ме било страх да я пусна. Нали затова човек гради семейство с брак – от страх?! Яхтата заръмжава оглушително.

♀

Най-накрая.

Толкова чаках да се случи тази приказка, а точно днес всичко работи срещу мен. Част от токчето на едната ми обувка се е отчупило и стъпвам накриво, сякаш съм на ръба на изкоп и губя равновесие. Разтрисаме се и усещам как нагазвам в малка локва под мен. Чувствам се мокра и не мога да спра да мисля за това произшествие, случило се под сватбената ми рокля. Аз работя срещу себе си.

Спешно трябва да се фокусирам върху хубавите неща. Денят все някога ще свърши, така че е излишно да се вглъбявам в злощастието. Не съм много позитивна дори когато насила си го налагам. Понякога ми се иска да бъда посредствена. Да не се старая да угаждам на околните, дори да изглеждам повърхностна. Да спра да отбелязвам всяко движение, влязло в полезрението ми. Толкова по-лесно и щастливо се живее, когато въртиш света, а не той теб. Когато живееш така, сякаш светът се върти около теб, а не ти около него. По всичко личи, че не съм достигнала тази житейска хармония.

Да видим: чака ме най-очарователната церемония; най-забавното плажно афтърпарти; най-уникалния юнски следобед на пясъка. Предвкусвам трепетните изживявания, които предстоят. Опитвам да приглуша вътрешното си мърморене, като го залъгвам с мелодия от песен, чието заглавие не се сещам.

Баща ми, както винаги, опитва да направи преживяването незабравимо. Раздава препоръки към персонала. Постоянно пита дали може да направи нещо повече, за да бъда най-щастливата булка на света. Татко! Милият! Не му понася морският круиз – макар и кратък, за него по-скоро е кошмар, отколкото сватба.

Капитанът на яхтата е готов да започне церемонията. Екипажът е заел позиция, за да прикани гостите да се настанят около импровизираната маса в средата на палубата. Младоженците оставаме прави. Дано младоженците да устискат до края на събитието. Фотографът почиства обектива си за последно. И аз за последно се мръщя.

Изкарвам най-широката си усмивка, зад която така и не успя да се прокрадне частица оптимизъм. Зазвучава „Сватбеният марш“. Първите акорди са придружени с пращене. Не знам дали аз и Алекс сме в добра спойка, но въпросният маршов ритъм и скърцащата разнебитена яхта са идеалната двойка.

Железните прегради приличат на клеясали игли на шевни машини. Украсата и декорацията се лашкат в тон с бурното море, а конфетите ще полетят около нас, ако хартиеният пистолет не зацепи. Цялата мелодрама започва да ме забавлява.

Мама Галя държи букета и се шегува с мен – „Да не хвърлиш букета в морето по грешка“. А после ми даде наставления по семеен образец: „Ако не те слуша Алекс, го бутни във водата. Ние ще се правим, че не сме видели“. Обожавам я. В трудните моменти винаги ме разведрява.

Даниела ме предупреждава да не си настъпвам роклята. Било на лош късмет. Откривам, че имам непоносимост към чуждия песимизъм, а към суеверия – двойно повече. Все пак не ѝ отвръщам само защото разтеглената ми като ластик усмивка някак си се справя с иначе тръгналите да потичат лиги.

Вече законният ми съпруг си държи ръцете в джобовете и оглежда любознателно пейзажа наоколо. Мисля, че в този поглед се влюбих. Надявам се, е щастлив поне колкото мен. Незнайно как се чувствам окрилена в собствения си песимизъм. Имам талант да правя нещата странни. Като че ли беше минала цяла вечност, преди да се решим да се бракосъчетаем.