Представям си как стоя на парапета и падам. Понасям се надолу, обезумяла от крясъци. Чуват ги всички наоколо, всички в квартала. Казват си: "Брей, кой луд пак крещи." Излизат на балконите си, нищо не виждат, прибират се и усилват телевизора да не чуват. Защо някой смущава така спокойствието им следобед?! Аз лежа на земята разплута и чувам заглушено сирените на линейката. Идват и виждат, че съм на парчета и мъртва. Не забелязват, че е точно обратното. Мириша им на цигари и алкохол. Цъкат възмутено, аман от пияни, неуравновесени жени. Слаба е, казват си, а вечерта си пускат телевизора, усилват го да не чуват съседите им как се бият, наливат си по една домашна и се опват на дивана – силно, възторжено и величествено. И всеки път, като си представя, ей оная им усмивка, самодоволната от дивана и самозаблудата им колко са силни, се отказвам да се хвърлям. Имам още за какво да живея, казвам си. Слаба съм, ама има и по-слаби. А и толкова ми е вкусно виното. Ами цигарите. На оня свят ако няма ни ...