Крача по стълбите на поредния етаж. Добре бе, за какъв дявол съм се хванал да катеря стоетажен небостъргач? И без друго ме е страх от високо. Стигнах до последния. Готово, покорих го, обаче не ми се слиза обратно по стъпалата. Вратата на асансьора се отваря. Правя крачка напред.
Мамка му… Кабината я няма, но вече е късно. Започна се едно дълго падане, а единствената ми гледка е: светло, тъмно, светло тъмно… и така сто етажа надолу. Всеки момент ще се разпльокам! Аааааа… Изправям се в леглото, целият плувнал в пот! Поуспокоявам дишането. Добре де, защо все му се връзвам на този сън. Егати страха, егати височините!
Бързам за работа, че съм се успал. Плакат “Курс за скокове с парашут“. 30 дни и после скок. Ако ти стиска де…
Пак катеря стъпала и си мисля: Абе тия, парашутистите… сигурно са големи откачалки. Аз с моя страх от високото не бих могъл да го направя. Така де… да не би да съм луд. Стъпалата свършиха пред врата със същия плакат и табелка „Записвания за курса“. Я… пак откачалките.
...