Крача по стълбите на поредния етаж. Добре бе, за какъв дявол съм се хванал да катеря стоетажен небостъргач? И без друго ме е страх от високо. Стигнах до последния. Готово, покорих го, обаче не ми се слиза обратно по стъпалата. Вратата на асансьора се отваря. Правя крачка напред.

     Мамка му… Кабината я няма, но вече е късно. Започна се едно дълго падане, а единствената ми гледка е: светло, тъмно, светло тъмно… и така сто етажа надолу. Всеки момент ще се разпльокам! Аааааа… Изправям се в леглото, целият плувнал в пот! Поуспокоявам дишането. Добре де, защо все му се връзвам на този сън. Егати страха, егати височините!

     Бързам за работа, че съм се успал. Плакат “Курс за скокове с парашут“. 30 дни и после скок. Ако ти стиска де…

     Пак катеря стъпала и си мисля: Абе тия, парашутистите… сигурно са големи откачалки. Аз с моя страх от високото не бих могъл да го направя. Така де… да не би да съм луд. Стъпалата свършиха пред врата със същия плакат и табелка „Записвания за курса“. Я… пак откачалките.

     Отварям входната врата и излизам от сградата. Абе… аз защо изобщо съм влязъл в нея?

     Айдеее… Какво направих току що? Май неусетно съм се записал. Това не може да бъде! Да де, но защо в ръката ми има програма за курса и че съм си платил таксата. Ха… ми тя доста солена. Напълно съм полудял, че и амнезия имам.

     Започнах го… обучението де. Цяла седмица теория и устройство на парашута. Супер! Нищо страшно досега. Докато съм на чин с тетрадка пред мен и химикал в ръката, няма проблем.

     Учим се да сгъваме парашут и разбирам, че някой случаен курсист ще е гласил моя преди скока, а аз ще сгъвам на някой друг. Идва ми да си избода очите с химикала, но не можах да събера достатъчно смелост. Обаче… изядох тетрадката. Край! Отказвам се!

     Незнайно как се оказах и на практиката. Два часа скачам от висока платформа в твърда настилка от пресован пясък. На другия ден отивам на работа, ама не ходя, влача се. Все едно съм си забучил два меки кренвирша вместо крака и се люлея от най-лекия полъх на вятъра.

     Е това е… Приключвам с тази щуротия!

    Вечерта пак съм там. Опаковат ме с едни колани. Сбруя се казвало това. Каква ти сбруя, бе? То си е направо буря. Издигат ме и ме залюляват силно. Все едно съм някаква пастърма, люшкана от бурен вятър, докато се суши. Натискат един педал без да знам кога и падам като чувал. Това издевателство се повтори много пъти. Тествали как се приземявам на крака, задник… и на глава.

     Приятелите ми ме мислят за тотално хахо. Как така съм щял да скачам с парашут. Хахо съм да… щом си причинявам този курс. Май съм мазохист.

    Няколко дни се возихме на една въртележка. Като онези по лунапарковете, на които седалките са закачени с дълги синджири за голям железен кръг. Тази няма седалка да седнеш, а държиш синджира за една дръжка с ръце. Центробежните сили те вдигат във въздуха, после се изтърваш и… Имам си готина рана на носа, след която вече не броя тези на коленете и лактите. Задникът изобщо не ме интересува вече. И без друго тотално не го усещам.

     Остават няколко дни до скока. Ще завърша обучението и после се оказвам от хвърченето. Край, реших го!

     Дойде ред и на изпита. Въртят ме във всички посоки на един стол. Прилича на зъболекарски. Е, не точно де… на този беше хиляди идеи по-гадно. Спряха въртенето и стана още по-шибано. Някакъв лекар се навира в мен и ми гледа зениците. Тоя луд ли е… или сигурно гладен… защото всеки момент ще излея обяда от преди малко направо в пазвата му.

     След това ходя наляво и надясно… едновременно. Всеки крак дърпа в абсолютно неизвестна, за клетия ми мозък, посока. А той горкият… все едно минал през пасатора. Очите… тези двете не ги знам какво правеха след стола, но виждах едновременно, какво се случва пред мен, зад мен… в миналото, че и в бъдещето.

     Вечерта си пуснах тото. Нали виждах бъдещето. За всеки случай… да подсигуря роднините, че знае ли се… Да не взема да се наглася, като размазана палачинка. Иначе палачинката поне да е със сиренце, че така я обичам. То обаче ако се случи … май ще е гарнирана с много течен шоколад.

     Мама се притеснява. Аз сто пъти повече! По телевизора започва филм, „Мръсната дузина“. Звъня ѝ по телефона, да я успокоя. "Мамо гледай… ще скачат с парашути подобни на моя. Виж, че няма страшно". Затварям телефона. Последният, който скочи от самолета се преби. Парашутът му не се отвори. Телефонът звъни някак си като на пожар. Мама е…!

     Цялата нощ спях буден. Кошмарът с небостъргача го нямаше от тридесет дни. Вече сънувах самолет.

     Сутринта, тръгвайки към финала… скока де… срещнах един комшия.

     - Абе… защо така, бе момче, ами ако вземеш, че паднеш?

     - Е, нали това е идеята. Да падна. Няма цял ден да вися във въздуха я.

     Голяма равна поляна. От едната страна дървета, а точно по средата висок метален пилон с огромен „чорап“ с бели и червени ивици. Показва накъде се движи вятърът. Чорапът спокойно си виси надолу. Ще се скача значи.

     В дъното на самолета зелената лампа замени червената. Баси гадният светофар. Все едно ми казва: Зелено е, отивай да се претрепеш!

     Всички станахме в готовност. Точно в този момент забелязах, че на калъфа на парашутния нож, който беше закрепен за резервния парашут, на корема ми пише „КАМИКАДЗЕ“.

     Е… сега вече се замислих за съдбата. Направо ми се приходи до тоалетната по голяма работа. Трябваше да скоча първи. Инструкторът ми дава знак. Изскачам с пълна сила от самолета. Не че ми се искаше скоростно да се пребия, обаче тоалетната беше чак на земята. Трябва бързо да я стигна!

     30 дни курс. Как така никой не ми каза да си затворя устата. От силната въздушна струя бузите ми се захлупиха върху ушите.

     Пляссс… или нещо такова се чу. Парашутът се отвори и… хъъъххх… излезе ми всичкият въздух.

     Спазвам инструкциите. Правя проверки. Парашут… цял и отворен, въжета здрави. Извън инструкциите се опипвам. Две ръце… на място! Два крака… и те на място!

     Рея се. Красота! Обаче имам много слюнка в устата предизвикана от тласъка при отварянето. Може да се задавя, ако се опитам да я глътна. Изплюх я. Направо се залепи за челото ми. Бях забравил, че падам!

     Поокопитих се. Гледам къде да се приземя. Голяма поляна. Където си поискам. Опааа… онзи пилон с чорапа го няма. Не го виждам. Когато висиш на сбруята (коланите) нямаш голям шанс да се въртиш, за да видиш какво има точно под теб. Е, сега остава да се нанижа на пилона. Това го нямаше в сънищата ми!

     Стар модел парашути - тромави и трудно управляеми. Както и да е… Избягах от пилона и се насочих към едно тъмнозелено петно на огромната поляна. Сигурно е някакъв мъх и ще тупна като перце върху пухена възглавница.

     Туп! Приземих се в поле от еднометрова коприва… по къс ръкав.

     Както ни учиха… Веднага ставам и вдигам ръка, за да видят че съм жив. После на секундата започвам да събирам въжетата и парашута, че ако излезе дори и най-лек вятър има възможност да се понеса като платноходка.

     Събрах и набързо навързах въжетата, обаче как се събира парашут в толкова висока коприва. Мамка му и парцал! Голите ми ръце заприличаха на гофрета, а после се надуха като балони. И на лицето много силно ми пареше!

     Прибрах се вкъщи. Гледам се в голямото огледало. Я… подмладил съм се! Нямам нито една бръчка по лицето. Нищо, че е възпалено от копривата и е с размер по-голям от задника ми.

     п/п: Не се оплаквам! Това беше едно от най-страхотните ми изживявания, като изключа кафявия послепис в гащите ми.