Спомням си онзи момент на миналото горещо лято. Цял ден изпиваше ни жега, но вечерта като освободител дойде дъждът - топъл, свеж. Приспивна песен ми пееше, а на сутринта си бе отишъл, като неверен любовник. Станах, кафе си направих. Ароматът на кафето изостряше сетивата ми. Седнах на прозореца, където утрото още не бе огряло. Вятърът носеше аромата на рози след дъжд. Чуваше се шепотът на реката - бурен като след дъжд. Играеше мъгла по върховете, които откриваха се пред мен. Топлият вятър галеше ме с косите си. Тогава в този миг на блажена красота смисъл аз видях, за миг имаше истина. Имах нещо.
Днес седя до този прозорец, студът сковал е мислите ми, както изглежда и сърцето ми! Безразличието ми към всичко ме убива. Поглеждам навън през заскрежените прозорци - студ лъха. Бяла покривка, чиста като девица, ала под нея крие се скрап. Димът от къщите скриваше красотата на горите!
С теб сме тук - ти си мил, нежен. Почти ти вярвам на лицето. Изглеждаш специален, различен - ала за мене безразл ...