Истината е, че морето обича да буди душите. Да им задава въпроси в нощите, когато не му се спи. Да търси отговорите там, дълбоко, където дъното не се вижда. Но синьото му се подчинява и крие тайните му. Зародишите носят романтиката в сърцето си. Няма да видиш мъж, който не бърза към брега, без да носи цвете за своята любима. А нежният пол е винаги така загадъчно усмихнат, криещ нещо из джобовете на полите си. Морето е столица на литературата. И тук всички общуват по един особен начин.
Точно в без пет. Единадесет вечерта. Когато единиците са подобие на отражението. Плод на любовта, взираща се в хоризонта. Една и съща мисъл, преплетена от стихиите зад устните. Страст и куп неизвестности, които те оставят свеж дори през нощта. Да имаш любов от морето. Да си влюбен в морски човек. Това не може да се опише, ако не си дарен с приключението, наричащо се цунами. Пясък. Море. И нощен огън. Закачки и летящи думи от единия в другия лагер. Вечната борба. Момичета срещу момчета. И обратно – търпението изчаква лудостта да се наговори и след това напада с нежните си думи. Писма в бутилки. Гръмки смехове. Набрани букети, ухаещи на младост. И трепетът от новата среща. Утре. По същото време.
И двете й най-добри приятелки вече си имаха гаджета. Напоследък излизаха по-рядко. Трябваше да признае, че й липсваха нощните разходки по брега в компанията им, защото винаги си прекарваха страхотно. Отпускаха се, обсъждаха последните емоции през летния семестър, споделяха за проблемите си. За поправителните сесии, за дългите и скучни уроци. В края се ядосваха и сменяха темата. Смееха се и подхвърляха закачливи реплики към момчетата в близост. Не подминаваха и тази тема. Възрастта им бе в цъфтежа на желанията за опит. От първата целувка. От първото оставане насаме. От разходката до другия фар. От тъмните места, които ставаха любими кътчета на всеки, който разкрепостяваше страстта си в онези незабравими мигове... Сега се чувстваше малко самотна. Приятелите на другите момичета бяха прекъснали дискусията им и ги поведоха в различни страни. А нейното убеждение, че ще се прибере невредима у дома, някак увисна във въздуха. Щеше да мине през осветените места по брега, там, където светлините от барчетата стигаха чак до прилива на вълните. Нищо нямаше да й стане. Та, какво толкова можеше да й се случи?! Бе просто една обикновена вечер. А и беше достатъчно голяма, за да се защитава.
Вечерният бриз подухваше изсветлелите й от слънцето кичури и развяваше откопчаната й риза назад. На врата й висеше тънка кожена връзка, потопила се дълбоко в потника й. Носеше къси дънкови панталонки, а в ръката си държеше джапанките си. Мислите й плетяха мрежи в невъобразим хаос. Чудеше се какво ще бъде лятото й. Как ще издържи повече от месец, без да може да се наслади на компанията на приятелките си. В най-силните дни на сезона тя щеше да седи затворена вкъщи, наблюдавайки туристите през прозореца на стаята си. Какъв ужас! Погледна часовника си, наближаваше единадесет. Техните щяха да се побъркат. Сама не знаеше как още не я бе спряла полицейска кола, която бе тръгнала да я издирва. Забърза ход. И тъкмо когато взе най-правилното си решение за тази вечер, нещо, вляво от нея, изведнъж се надигна от водата. Видя всичко на забавен каданс. Пред очите й се изправи висока фигура. Разтърси глава, а пръските стигнаха чак до нея. Непознатият присви очи и притвори устни. Капките от мускулестото му тяло се стичаха обратно надолу. Към общото. Мъжът бе видимо по-голям от нея. Не само на ръст. А на кръста му седяха необикновено секси черни къси панталони. Такива, каквито повечето момчета предпочитаха пред банските. Не бе осъзнала кога се бе озовала на пясъка, уплашена до костите си. Имаше чувството, че вижда чудовище, излизащо на брега. Явно той я бе видял, защото само след секунди усети мокрите му ръце около раменете си.
– Добре ли сте, г-це? – питаше непознатата фигура.
– Да, аз... добре съм.
Имаше къса брада, черна коса и още по-тъмни очи. Би се заклела, че можеше да го целуне още веднага.
– Изплашихте ли се? Искате ли вода?
– Не, аз ще си вървя. – завъртя се тя и стана.
Продължи с бърза и объркана крачка по брега. Бе засрамена от реакцията си. Какво й ставаше?! Държеше се като малко момиченце. Мъжът остана загледан в нея. Потърси някаква вина у себе си. Огледа тялото си да не би пък нещо особено не бе помъкнал от морето. Изправи се и тогава видя блестящото точно където вълните оставяха целувките си. Доближи го и го вдигна.
Мина покрай техните, а поздравът й едва ги достигна. Не пожела да вечеря. Затвори се в стаята си и предпочете направо да си легне. Остана загледана в тавана. Мислеше си за непознатия. За това кой би плувал толкова късно през нощта. За очите му, които бяха толкова загрижени. Ръцете му. Огромните му ръце, които така леко я бяха докоснали, а това бе достатъчно, за да се влюби в усещането от тях. Цялата тази ситуация й се струваше глупава, самата тя се чувстваше глупаво. Повече от всякога искаше да разбере името му. И въпреки че не го познаваше... така копнееше да зарови глава в гърдите му и да остави целувките си там, а след това да се спусне към косъмчетата около корема му. Осъзнаваше лудостта на тези свои импулси и бе напълно готова да извърши дори най-голямата си грешка в живота.
Нямаше никакви ангажименти през следващия ден, затова реши да слезе до трета буна и да се разходи. Залезът я приюти в своите минути. Чуваха се чайки. Все повече туристи се разхождаха, спираха се и си правеха снимки. Чувстваше се като част от цялата тази красота около брега. Бе домакиня на един от най-предпочитаните градове с море и все повече й харесваше да изследва всяко негово кътче. Вървеше по същия пясък, където снощи срещна онзи непознат. И не след дълго го видя. В цялата му прелест. Бе с яркочервена тениска и по-светли къси панталони в същия цвят. Сочеше навътре в морето и разговаряше с друг човек на неговата възраст. Вероятно се познаваха и бяха добри приятели. Остана на място. Само още малко щеше да го погледа и да си върви. Нямаше намерение да влиза в неговата зона, така той щеше да си помисли, че му се натрапва. Само че високата фигура я забеляза и веднага я позна, а онзи третият човек сякаш се изпари. Говореха си дълго, приседнали край брега. После той я изпрати и остави в ръката й изгубеното...
Оказа се, че той е първороден син на уважавания и всепризнатия капитан в града. Бе от елитно семейство, тачено от всеки. Виждаха се често и винаги бе изпращана до вратите на дома си. Баща й бе забелязал мъжкото присъствие и реши да проучи кое е това момче. Семейството й го покани и много бързо се влюби в чистите намерения на ухажора. Силата в дома също склони пред избора на малкото си момиче, след като получи скъп подарък от капитана. Още по-въодушевена от одобрението на строгия си баща тя започна да гледа в бъдещото и да вижда различни картини. Бе започнала да обича.
Беше й трудно да приеме, че той ще отплава съвсем скоро. Работеше като спасител през лятото, а в същото време вървеше по стъпките на своя идол и следваше инструкциите му. Обеща й, че когато се върне... всичко ще бъде дори по-хубаво. Приготвил й бе кутия с писма за всеки ден от трите месеца раздяла. Така тя щеше да го усеща близо до себе си. А спокойствието, че разговорите им ще продължат, щеше да го топли.  
Вечерите тя слизаше до морето и там четеше онова. Не искаше никой да вижда сълзите й. Само морето. Защото то щеше да го информира, че тя е добре и че го чака. Записваше всички свои мисли и ги трупаше в другия край на кутията. Точно в без пет. Тя си припомняше онзи мит, който обикаляше всеки роден край брега – за силната любов на една дама към известния моряк, който всяка вечер пеел от кораба си. А песента му чували само истински влюбените...

https://www.youtube.com/watch?v=bH_jxhnPf2c