Беше студен декемврийски ден. Флори свиркаше от клетката, макар че му беше студено. Та нали папагалите обичат топлината? Димо не забелязваше това. Той се загледа през прозореца и броеше колите, които минаваха навън. Днес беше важен ден за него. Чакаше да звънне телефонът  и да му кажат, че е нает на работа и трябва да отиде и да си вземе пропуска, с който се отваряха вратите на печатницата. Нали затова той мечтаеше от малък. Да работиш в монетния двор, това беше семейна чест. Сърцето му се пръскаше от притеснение. Следеше стрелките на часовника и преглъщаше мъчително заседналата в гърлото му буца.

Беше понеделник. Пак се очертаваше скуката на делника и апатията на сивата седмица, до болка познати на Димо. Той бавно стана от канапето и се отправи към кухнята, а зад гърба си сякаш чуваше ехидното кряскане на папагала: „Грешен си! Грешен си!” Облакъти се на кухненската маса и запали евтина цигара. Силна кашлица задуши гърлото му и той закашля. След това изрече ругатня. Телефонът  процепи тишината и стресна Димо. Колебливо протегна ръката си, за да вземе слушалката.

-         Ало!

-         Вие ли сте господин Димо Димитров?

-         Да... - колебливо изрече Димо.

-         Съжалявам, но не сте издържали всички тестове за работа. Документите Ви не са одобрени.

Димо не знаеше какво да каже. За него това беше нещо познато. Не се учуди, макар че мъничко го заболя. Все пак надеждата го окриляваше.

Замисли се откъде ще намери пари за парно, ток, вода, издръжката на детето. Плащаше осемдесет лева ежемесечно, но сега такава сума му се струваше невероятно висока.

Облече мълчаливо сакото си и излезе от вратата на своя дом. Замисли се за самоубийство. Знаеше, че това не е изход, а малодушие и въпреки това отчаянието му бе толкова силно. Незнайно как закрачи по широката алея, отвеждаща към църквата. Съгледа една привлекателна жена, която го съзерцаваше със своите теменужени очи и се усмихваше. Сети се, че това е Катя - неговата психоложка, която се опитваше да спаси брака им с Пепа. Нямаше настроение за обяснения, но неохотно тръгна с нея, когато тя го покани в близката сладкарница. Докато пиеха кафе и ядяха парче торта, Катя започна леко и фино да манипулира техния разговор, насочвайки го към желания резултат. Тя беше добър манипулатор и се стремеше да извлече цялата необходима за нея информация. Димо успешно отбиваше атаките и и едва, когато Катя разбра, че нищо няма да постигне, си зададе въпроса какво иска от Димо. Похотливото ù съзнание се плъзна преценяващо по окосмените гърди на мъжа, по стройните бедра и стегнатия корем и мигом реши да го вкара в леглото си.

Димо бе отчаян и за него ласкавите думи на тази жена подействаха като балсам за рани. Тръгна с нея, воден единствено от мисълта, че не иска да бъде самотен.

С Катя бе вълнуващо, неповторимо. Тя не го сочеше обвинително и не му вменяваше чувството, че е неудачник, както го правеше Пепа. На другата сутрин двамата успокоени пиеха кафе, а само след няколко часа връзките на Катя се задействаха и Димо намери работа. Заживяха като семейство, а след три месеца Димо се движеше със служебен автомобил. И помен не бе останал от някогашното му желание да се самоубие.