Дъждът падаше бавно и спокойно. Капките се стичаха по двата големи прозореца на малката къщичка, която не бе боядисана, а червените ѝ тухли, вече остарели, бяха изгубили отдавна своята свежест и цвят. Спокойствие вдъхваше всеки от тихите звуци наоколо. Небето бе мрачно и сиво, но не и градината на къщичката, оградена с най-обикновена телена ограда. Тревата вътре не беше окосена, но все пак имаше прекрасен вид, защото не беше висока и защото имаше неповторимо зелен и чист цвят.
Градината беше голяма. Зад къщичката се намираше схлупена много стара кошара, в която вече имаше само две козички. Пред къщичката имаше две високи дървета – една череша и една слива. Точно по това време цъфтяха и бяха много красиви, но ако човек мине покрай къщичката, не това би привлякло вниманието му, а величествените тъмно-червени божурови храсти, които бяха навсякъде из градината. Цветът им беше толкова красив, толкова омаен… Листата на божурите пък бяха огромни, дръжките здрави и гладки, а пък цветовете им бяха буйни като гриви. И сега, когато валеше дъжд, силното им ухание се сливаше с въздуха и напояваше околността така, както наситената с боя четка напоява мокър лист хартия. Капките се задържаха по цветните листчета и отстрани всичко изглеждаше вълшебно и неповторимо.
Да, тази градина наистина беше красива, но честно казано никой не я посещаваше, освен самата ѝ собственичка, която живееше в къщичката. Тя беше една много стара и самотна женица. Баба Ян Чен*.
Поради факта, че беше все още рано сутрин, тя спеше. В самата ѝ мъничка къщичка имаше само две стаи, свързани с малко антре, където някога имаше стълбище за тавана, на който сега бяха заровени само стари спомени и мъки. В стаята, в която спеше Ян Чен, бяха само леглото ѝ, една печка и шкафчета с всякакви вещи. В другата стая пък едва беше сместена маса с шест стола. Колкото и малка да бе къщата, тя бе прелестно осветлена, благодарение на големите прозорци, и беше много уютна.
Слънцето напираше иззад облаците, от които вече не се сипеше дъжд, и си пробиваше път. Скоро небето вече беше станало райско красиво. В единия му край се сипеше оранжева светлина, която се промиваше, постепенно преминаваше и се сливаше с тъмните сиви облаци в другия край. Човек би могъл да наблюдава как нещо малко и прелестно, слънцето, отблъсква тъмнината и мрака. Като в битка.
Ян Чен се разсъни. Бавно отвори очи и замига. Загледа се през прозореца в светлината и разбра само по слънцето, че часът е шест и половина. Надигна се в леглото си, изчака и се изправи или поне доколкото можеше, защото бе доста гърбава. Подхвана пръчката до леглото си и се подпря на нея. Бавно отиде до стената зад печката и хвана с леко треперещите си ръце един тебешир. Опря го в стена и написа днешната дата, а именно 23-ти юни, със ситни и красиви букви, които, ако щете вярвайте, тя виждаше перфектно по необясними причини. Върна се до леглото си и отново седна, притегляйки малката масичка по-близо до нея. Взе си сирене и малко хляб, които бяха останали още от вчера. Хапна колкото да я държи за през сутринта. После отново, с помощта на пръчката си, се повдигна и отиде до прозореца срещу нея, където стояха шкафчетата ѝ. Когато спря пред тях, остави пръчката встрани и хвана рядката си бяла коса, на места още кафеникава. С невероятна пъргавина я сплете на две плитки отстрани. Взе забрадката си от едно от шкафчетата и я завърза, така че плитките да се виждат отпред. После вдигна поглед и видя отражението си в стъкления прозорец. Външността ѝ беше отблъскваща, защото все пак вече беше много стара. Лицето ѝ беше сбръчкано и изпечено от слънцето, тъжно и грубо. Очите ѝ бяха влажни и тъжни с кафяв цвят. В устата ѝ вече нямаше нито един зъб, а устните ѝ бяха напукани и си личеше, че от години не се беше усмихвала. Външният ѝ вид наистина бе плашещ, но вътре в себе си, под тази така груба черупка, Ян Чен беше една добра, но отрупана с бреме и мъки жена.
Извърна очи от отражението и отново взе тоягата си, насочи се към вратата. Излезе в малкото антре и сякаш от студения и свеж въздух, идващ от дупките във вратата и погалил лицето ѝ, в ума ѝ нахлуха неотдавнашни спомени. Тук също имаше една стара печка и една мивка, върху които преди броени месеци тя бе подпряла една дъска, на която и спеше, и всичко това, защото вратата за спалнята ѝ се беше залостила. Но това не е всичко. Ян Чен си спомни как една вечер през зимата, когато се бе прибрала уморена, неусетно седна върху ниската печка и за миг дрехите ѝ лумнаха в пламъци. Тя бе усетила болка и изтичала навън в снега, за да потуши огъня. Макар и да бе успяла, се оказа, че кожата по левия крак бе изгоряла и дори се виждаше месото ѝ. С месеци тя не можеше да ходи и се лекуваше с мехлемите, които сама правеше. Трудно раните ѝ заздравяха, защото тя беше наистина стара. Но духът ѝ не бе изгорял в онази нощ. Тя не се отказа и се напрягаше да ходи все повече и повече, докато накрая всичко премина и сега по крака ѝ имаше само белези.
Ян Чен подмина печката и излезе навън. Полъхът на омекотен и свеж от божурите въздух прочисти ноздрите ѝ и освободи от напрежение лицето ѝ. Тя продължи към кошарата си и дръпна кривата дървена вратичка. Светлината нахлу в кошарата и събуди двете сгушили се козички. Те станаха бавно и тръгнаха към вратата. Потъркаха главички в Ян Чен в знак на обич. По-възрастната вървеше тромаво и гледаше малко уморено. Тя беше ялова още от млада коза и единственото ѝ детенце беше по-младата козичка, която припкаше и подскачаше наоколо. Ян Чен ги остави да пасат в огромния и просторен двор. Остави леко открехната и външната врата, в случай, че козичките решат да излязат за по-обилна паша. Погледна ги, преди да продължи със заниманията си. Мирно и спокойно те просто стояха и бавно пасяха. Младата надигна главичка и закачливото ѝ „беее“ огласи пространството наоколо. Но Ян Чен не чу нищо. Просто гледаше как устата на козичката се отваря… и нищо повече. Мъка обви сърцето ѝ и отново много стар спомен нахлу в ума ѝ.
Стоеше едва три годишна в кухнята на родителите ѝ. Брат ѝ Петър, който беше на десет, и сестра ѝ Марта, на шест, стояха до нея. Майка им бе седнала на стола до масата и бе подпряла с ръце главата си. От кока на главата ѝ се отделяха и тежко падаха измъчени руси кичури. Тя зарови лице в шепи. Мъчеше се да възпре сълзите си. Нещо я притесняваше. Мъжът ѝ бе на работа и нямаше скоро да се върне. И трите ѝ деца бяха болни от шарка. Женицата бе изпаднала в несвяст, защото доктор имаше едва в града до селото, а до там имаше много път. Но тя нямаше избор. Трябваше да направи нещо. Рязко се изправи, а столът издаде стържещ звук. Опита се да не поглежда децата си. Излезе от стаята и се върна след две минути, облечена и приготвена, носеща дрехи и за децата. Облече Петър, после и Марта. И накрая се обърна към Ян Чен. Светлината в очите ѝ се раздвижи като в езеро. Сигурно всеки момент щеше да заплаче, затова прегърна дъщеричката си силно и я държа така известно време. След това леко се отдръпна и обгърна с ръце лицето на малкото момиченце. Гледаше я така в детските и невинни очи. След това я целуна по бузата, изправи се, вдигна Марта на рамото си, обгърна я с ръка, а момичето преплете лакти около гушата ѝ. Жената подкани Петър да излезе, а след това го последва. Застана до вратата и я заключи. Погледна през прозорчето и отново свърза погледа си с този на най-малкото си дете, което гледаше объркано, защото недоумяваше защо остава самò. Майка му сега го гледаше тъжно с напоени от скръб, топли кафяви очи. Обърна се, подаде ръка на Петър и тръгна пеша за града.
Ян Чен стоя така, загледана в прозорчето и чакаше. Чакаше дълго, но майка ѝ не се появи. Затова легна на диванчето, но отново впила поглед в прозореца. Засмука малкото си пръстче. И чакаше. И чакаше. Но нищо не стана. Сърбежът сякаш си бе отишъл с майката на Ян Чен.
Вече беше станало много късно, сигурно дори се стъмваше, но момиченцето не виждаше. То просто чакаше майка си да се върне. Докато клепачите натежаха и сънят я посрещна. Тя заспа.
Майка ѝ не се прибра тази вечер. Върна се едва на другия ден по обяд. И завари дъщеря си така, както я беше оставила. Чакаща, объркана, самотна. Сякаш времето бе спряло, докато жената я нямаше.
Но нещо се беше случило тогава с Ян Чен. След като майка ѝ се върна, пъпките от шарката започнаха да изчезват. И майка ù пресметна, че няма нужда от доктор. Но болестта беше оставила нещо на Ян Чен завинаги. От тогава момичето бавно започна да спира да чува. Докато някъде на тридесет напълно изгуби слуха си.
Затова Ян Чен не чу козичката си, когато я привикваше. Защото беше глуха и четеше само по устните.
Бабата рязко извърна глава. Искаше да го спре, но споменът само за секунда вече бе преминал през нея. Стана ù мъчно. Сълзите ѝ напираха. Седна на полянката и зарида. Заплака с глас. Беше ядосана, за това, че бе останала глуха, беше тъжна, че беше оставена от майка си още като малка, беше самотна, защото от цялото ѝ семейство само тя остана жива. Всички други починаха. И само тя беше останала. Но защо? Тя никога не бе искала да живее така! Беше преживяла твърде много. И по някаква причина още беше жива. Бог я пазеше тук на земята. Но защо? Кому беше нужна?
След като се съвзе, Ян Чен се изправи. Отиде откъм задната страна на къщата, откъдето вече се отиваше до тавана по едни грубо скроени дървени стълби. Тя се качи по тях. Влезе през малката пролука, която играеше ролята на дупка за врата. Огледа се наоколо. Беше мрачно, но слънчевата светлина нахлуваше през резки и дупки от тавана. Ян Чен беше дошла, за да си спомни още нещо. Беше ѝ дожаляло. Беше ѝ мъчно. Целият таван изглеждаше празен, но тя знаеше какво и къде да търси. В десния края на таванското помещение под един таен капак имаше кутия. Тя отиде до мястото. Отне малко време, докато успее да повдигне капака. От дупката извади огромна кутия като среден сандък. Сложи я до себе си и седна на земята. Отвори я и започна да разглежда бавно какво беше наслагала вътре. Мина през снимките на майка ѝ, баща ѝ, брат ѝ, сестра ѝ, цялото семейство. Нейните снимки като млада. Мина през първото си контролно с шестица, през любимата ѝ огърлица с дървени камъчета. И стигна до дъното, където стоеше пистолетът на баща ѝ и купища хартийки, които означаваха толкова много за нея. Това бяха любовните ѝ писма от юношеските ѝ години, когато беше едва на двайсет. Беше се запознала с едно момче, живеещо на шейсетина километра от селото ѝ. Изпращаха си писма и описваха в стихове и слова, доказваха с красиви думи любовта си. Тя започна бавно да ги чете едно по едно. За пръв път от много време чувстваше усмивката върху лицето си. Чувстваше щастие, макар и смесено с малко тъга. Ян Чен беше като сокол. Може да беше изгубила слуха си, но виждаше като за трима. Може би това се дължеше на факта, че не бе поглеждала телевизор през живота си. Затова тя можеше да чете дори и на тази своя възраст. Писмата наистина бяха много и тя не спираше да чете. А когато някое я докосваше по-силно от друго, тя го четеше отново и отново, за да запази чувството на радост в сърцето и на лицето си. Знаеше, че сигурно никога повече нямаше да почувства тези чувства. Кой може да знае какво ще ѝ се случи утре. Но както ѝ да е. Ян Чен се любуваше на писмата все едно все още беше млада. Спомни си усещането, вълнението. Спомни си любовта. И накрая си спомни как момчето от писмата ѝ беше дошло да я поиска за жена. И тогава по необясними причини майка ѝ беше отказала. Твърдо заяви, че няма да я даде за жена на онзи мъж. Тогава Ян Чен не разбра защо майка ѝ не ѝ позволи да се омъжи. Сега също не го разбираше. Дори да знаеше, че майка ѝ я обичаше, единствената обяснима причина за нея беше, че жената, която я е родила, никога не е искала детето ѝ да е щастливо.
Ян Чен зарови всичко бързо в кутията обратно. Не искаше да напряга съзнанието си с повече спомени. Погреба ги. И този път се надяваше, че ще е за последно. Излезе отново навън и слезе по стълбите. Първото, което видя е, че козичките ѝ се бяха прибрали от паша и едва след това забеляза, че се беше стъмнило. Отиде в кошарата да види как са животните. И тогава замръзна. Старата коза беше легнала на пода и дишаше тежко. А младата стоеше до нея с уплашен вид. Ян Чен се спусна на пода и загали козичката си. Беше уплашена. Страхът здраве я тресеше. Бяха ѝ останали само тези две козички. Никой друг си нямаше. Първото, което си помисли, беше, че козата умира. Но скоро разбра, че всъщност нещо друго се случваше. Тя бързо се досети. Бързо стана и с невъзможна за годините си бързина отиде до чешмата отвън и донесе леген с вода.
След десетина минути усърден труд, Ян Чен изроди една малка, бяла като луната, козичка. Сложи я до майка ѝ, за да я оближе. Трите козички си легнаха една до друга. Затвориха очи и се приготвиха за сън. Ян Чен отново се беше усмихнала. Излезе от кошарата и тръгна към къщата си. Изведнъж, така както си ходеше, ѝ се доспа. Седна на земята и се прозря бавно. Чувстваше тялото си тежко и легна на земята, която, странно защо, беше топла. Загледа се в небето, в милионите звезди. И се замисли, ако можеше да почувства нещо, какво ли би искала да е. Замисли се за кратко. И се сети. От толкова много време не беше го правила. Искаше ѝ се поне още един път да чуе успокояващото свирене на щурците през нощта. Онзи така приятен звук. И така загледана в безкрайното тъмно-синьо небе. Тя усети приятен и кратък гъдел в ушите. Първоначално не можа да повярва, защото беше все още много тихо. Но после звукът се увеличи. Това бръмчене ли беше? Не. Това бяха песните на щурците в нощта. Тук, на полянката около нея, навсякъде. Чуваше ги, сякаш се беше сляла със земята.
Погледът ѝ се замъгли от сълзи и радост, но когато избърса очи, забеляза, че сякаш звездите стават все повече и повече. Сякаш всяка се делеше на по още две. Скоро цялото небе за нея се озари в бяла и приятна светлина. И тя позна от самото начало къде е. И затова просто затвори очи. Усети върху лицето си меки капки вода. Остави се на песните на щурците и на ръмящия дъжд, който падаше бавно и спокойно. Докато всичко около нея не заглъхна бавно и постепенно…
*Ян Чен – от китайски – измъчен
Посвещавам разказа на своята пра-леля.
© Иван Шуманов Todos los derechos reservados